ДАРИУС
Препусках в небето, летейки бързо и силно с Ланс на гърба си. В продължение на половин час изригвах пламъци около нас, преди яростта ми най-накрая да се успокои достатъчно, за да помисля за кацане. Бяхме излетели доста извън пределите на училището и навътре в морето, но аз не се върнах, а претърсих тъмните вълни под нас, докато не намерих това, което търсех.
Наклоних се силно, когато забелязах малкия остров, до който понякога стигахме, и за кръжих, докато морският бриз се бореше с движенията ми. Ланс хвърли силата си върху въздуха около нас, за да ме улесни. Прибрах крилата си, докато се гмуркахме към пясъчния залив от южната страна на острова, който беше единственото достатъчно открито място, за да кацна.
Ноктите ми се забиха в пясъка, когато се спрях, и потънах малко с тежестта на драконовата си форма, която ме притискаше.
Ланс скочи от гърба ми с добре тренирани движения и по гръбнака ми премина тръпка от върха на муцуната до края на опашката, докато се отърсвах от люспите и огъня на драконовата си форма и се прибирах обратно във фейската си плът. Беше ми по-трудно от обикновено, тъй като яростта ми се бореше с желанието да остана във формата си на орден, но се насилих да се върна, защото имах нужда да разкажа за ситуацията на Ланс, докато можем да поговорим насаме.
В мига, в който костите ми се подредиха, се обърнах към него и започнах тирада, която не бях сигурен, че някога ще свърши.
– Можеш ли да повярваш на топките на това шибано момиче? – Изръмжах, като прокарах ръце през косата си толкова силно, че бях почти сигурен, че съм си пуснал кръв по скалпа.
– Облечи си панталони, преди да се разхождаш? – Измърмори Ланс, хвърляйки дрехите ми към мен, докато се обръщаше и започваше да крачи по брега.
Прехапах езика си, докато напъхвах краката си в панталоните, а той се зае да изрича познатите заклинания за мълчание и отблъскване, в случай че някой се опитваше да ни шпионира. Макар че тук това изглеждаше повече от невероятно. Но той никога не сваляше бдителността си, дори когато можехме да сме сигурни в неприкосновеността на личния си живот. Движенията му бяха напрегнати, но яростта, която все още изпитвах, сякаш бе прегоряла малко от него по време на полета ни дотук.
Нямах търпение да направя нещо повече от това да навлека дрехите си, преди да тръгна отново.
– Как изобщо е влязла в стаята ми? Тя все още беше заключена, когато отидох да гася онзи пожар. А и аз я последвах обратно в Дом Огън точно преди да я намерим. Тя беше точно пред мен в тълпата, така че дори не виждам как е могла да успее да…
– Вега така и не успяха да стигнат до събранието за смъртта на Аструм – прекъсна ме Ланс. – Дарси нахлу в кабинета ми, докато трябваше да е там, и се опита да открадне малко звезден прах, за да могат да се приберат у дома. Предполагам, че Тори е отишла в стаята ти, за да вземе малко злато. Не знам колко съм ти разказвал за това как са живели в света на смъртните?
– Защо да ми пука за това? – Отвърнах.
– Защото може да ти помогне да разбереш мотивите на Тори. Очевидно е, че е нещо повече от това да се ядосаш, защото тя се е измъкнала от теб.
– Какво трябва да означава това? – Попитах, промъквайки се към приятеля си, докато той ме оглеждаше, сякаш не бях проклет дракон, способен да му отхапе главата, ако ме бутне по неправилен начин.
– Просто ми се струва, че го приемаш малко лично – отговори той с вдигане на рамене. Шибано свиване на рамене.
– Разбира се, че го приемам лично – тя ме ограби и подпали цялата ми стая! – Изкрещях.
Ланс изхвръкна от смях, а аз изръмжах, докато тичах към него, с пълното намерение да избия този глупав поглед от лицето му. Той се изстреля далеч от мен, използвайки вампирската си скорост, а аз се завъртях, откривайки го зад мен и отново извън обсега ми.
– Искам да кажа – продължи той, сякаш току-що не се бях опитала да го нападна. – Че двете живееха в онзи гаден апартамент, който всъщност беше само една малка стая с мухъл по стените и счупен прозорец, което правеше цялото място студено и шибано мизерно. Сигурен съм, че деляха един изтърбушен диван за легло и едва ли можеха да си позволят дори да плащат наема. Тори крадеше мотори за пари и двете бяха от онези кльощавите, които говорят по-скоро за липса на храна, отколкото за избор на хранителен режим.
– Очакваш ли да ги съжалявам? – Попитах недоверчиво, макар че не можех да се преборя с мисловната картина, която той ми рисуваше. Дори не можех да си представя да живея по този начин. Парите никога не са били нещо, за което дори да съм мислил. Приемах ги за даденост, те бяха най-малко важното нещо в живота ми, защото имахме прекалено много от тях. Да си помисля, че соларианските принцеси живеят в подобна мизерия, беше абсурдно, но знаех, че Ланс също не би ме излъгал.
– Не. Не очаквам да ги съжаляваш, но е логично да се опиташ да ги разбереш. Единствената истинска причина, поради която са дошли в Зодиакалната академия, е да поискат наследството си. А след това ти и останалите наследници направихте всичко по силите си, за да ги изгоните. Но без да са завършили Академията, те не могат да претендират за наследството си и ще се върнат към това да нямат нищо. Така че, когато всички вие направихте това, което направихте с тях в нощта на партито, и те искаха да избягат, се нуждаеха от две неща. Начин да си тръгнат. И пари. – Той звучеше толкова шибано разумно в аргументите си, че усетих как част от гнева ми се стопява.
– И какво? Трябва ли да им дам свободен достъп, защото са били отчаяни? – Попитах недоверчиво.
– Те са феи, в природата им е да се борят, точно както е в твоята. Въпросът е, дали смяташ, че това, което ти е направила, показва, че е по-силна от теб? Особено ако го съпоставиш с различните неща, които ти си и направил…
– Очевидно не е така – изплюх се аз. – Но как трябва да продължа да се държа така, сякаш тя не го е направила?
– Мисля, че тя добре схвана яростта ти, когато осъзна какво е направила – продължи Ланс с тих глас. – За миг имах чувството, че гледам Лайънъл, а не човек, който се е заклел никога да не бъде като него.
Този път не му дадох възможност да ми избяга, докато замахвах към него. Ударих дланите си в гърдите му и го принудих да отстъпи крачка назад, като го погледнах право в очите в ясно предизвикателство.
– Повтори това – изръмжах аз.
Ланс дори не помръдна, което само ме вбеси още повече.
– Как се почувства, когато я притисна към земята за врата? – Издиша той. – Добре ли се почувства? Постави ли я на мястото и?
Преглътнах тежко срещу буцата в гърлото си, а срамът ме прониза по гръбнака.
– Нямаше да я удуша. Дори не затегнах хватката си. Просто…
– Просто си искал тя да си помисли, че можеш. Звучи ли ти познато?
Изведнъж се отвърнах от него, без да искам да видя това обвинение в очите му. Отказвах да призная, че приличам на баща си, но едно гласче в задната част на главата ми подсказваше, че е прав. Рокси беше спряла да се съпротивлява, когато сложих ръката си на гърлото ѝ. Магията ми вече я беше обездвижила и знаех, че вече съм спечелил. Останалата част от това, което и бях направил, не беше с цел победа, а с цел да я нараня. Точно както баща ми винаги правеше с мен. Да сипвам сол в раните.
– Майната му. – Започнах да се разхождам, като отново прокарах ръце през косата си, опитвайки се да прогоня образа ѝ, който ме гледаше, докато я притисках към земята. – Не мога… тя ме влудява, знаеш ли това? Тя ме предизвиква на всяка проклета крачка. Без значение колко добре е пребита, тя все пак се изправя и отново ме гледа право в очите. Всеки. Проклет път. И ме мрази, това е очевидно, казва ми го право в очите, но от време на време ме гледа като…
– Като какво? – Попита любопитно Ланс, приближавайки се малко.
Паднах на пясъка с тежка въздишка, гневът ми гореше слабо, докато вместо него на повърхността се вихреха всякакви неназовани емоции.
– Не знам. Като че ли се опитва да ме разбере. Или може би иска да го направи. Но след това веднага се връща към това да ме нарича с имена или да се противопоставя на всяко нещо, което правя, или да чука Кейлъб…
– Какво общо има това с теб? – Попита Ланс, като седна до мен.
– Нищо – отвърнах веднага. – Това просто ме вбесява. Сякаш му дава свобода на действие за всички негови глупости, а от мен очаква да се кланям в краката ѝ само заради това, че е фея.
Ланс не каза нищо в отговор на това и аз вдигнах глава, за да се намръщя над водата.
– Стига с тези шибани Вега – измърморих аз.
– Всъщност ти говореше само за една от тях – посочи Ланс.
– Ами Рокси винаги е в лицето ми. Живее в къщата ми, трябва да ѝ помагам с огнената ѝ магия, чука се с приятеля ми, така че…
– Това е вторият път, в който повдигаш този въпрос.
– Какво си ти, шибаният ми аналитик или приятелят ми?
– И двете през повечето време – пошегува се той.
– Ами точно сега искам просто приятел. Спри да изтъкваш недостатъците ми и просто се съгласявай с мен, докато разказвам за ситуацията.
– Добре, ако смяташ, че това ще те накара да се почувстваш по-добре – съгласи се Ланс. – Тори Вега е такава кучка. Отнасял си се прекалено леко с нея и наистина се надявам, че сега е някъде и плаче, защото знае колко греши.
Слаба усмивка дръпна устните ми и Ланс се облегна на лактите си, докато продължаваше.
– Също така чух, че тя е ужасна в леглото и Кейлъб я чука само защото му е жал за нея. Освен това всички знаят, че тя наистина иска да чука Наследника на огъня, но той е далеч от нейната лига, така че вместо това тя просто се разплаква всяка вечер заради него.
– Шибана Вега – промълвих аз, а половин усмивка се отскубна от устните ми.
– Шибана Вега – съгласи се той.
Седяхме мълчаливо, слушайки как вълните се разбиват в брега за няколко минути, а аз се опитвах да спра да мисля за Рокси Вега и за всички неща, които мразех в нея. Плюс някои от нещата, които не обичах.
Изпуснах дълъг дъх, затваряйки очи за момент, когато драконът най-накрая заспа в гърдите ми. Зелените очи на Рокси ме намериха в тъмното, така както леко се бяха разширили, когато пръстите ми стиснаха шията ѝ. Трептенето на пулса ѝ срещу палеца ми, което издаваше какво точно мисли за мен в този момент. Мислеше, че мога да я убия. Беше повярвала в това. Исках да я накарам да се страхува от мен и успях да се превърна в чудовище в нейните очи.
Така че защо това изведнъж ми се стори лошо?
Преглътнах трудно и отново отворих очи, като не исках да я гледам в съзнанието си. А там беше тя. Твърде често, по дяволите.
Отърсих се от чувството за вина, преди още да е успяло да изплува на повърхността. Тя беше откраднала от мен. Изгори стаята ми. Погледна ме в очите и ми даде да разбера, че ме мрази. Не ме интересуваше какви са причините за това. Не ме интересуваше дали аз съм я подтикнал към това.
Тя ме мразеше. И аз я мразех.
Просто е.
Назад към част 21 Напред към част 23