БРАНДЪН САНДЕРСЪН – СЪНРИЙЧ ЧАСТ 7

Глава 7

Когато излязох от командния център, се насочих към инженерния отсек, за да проверя как е с тайникса. Бях казал на Коб всичко, което си спомнях от разговора с Аланик, но Коб беше разпитал Джорген отделно, така че все още не знаех какво е казал Аланик в главата си. Джешуа не беше присъствала на нито една от срещите, което, сигурна бях, я беше разгневило.
Не изпитвах много симпатии към нея. Бях бясня, че Аланик си е отишла, а с нея и единственият ни шанс да общуваме с Куна и да обучим Джорген на по-напреднала сайтоника. Бабата на Спенса беше помогнала донякъде, но познанията ѝ бяха ограничени.
Националната асамблея беше свикнала да заповядва на хората и да кара всички да правят това, което те кажат. Радвах се, че Джорген ме беше завел да говоря с Аланик – но това подчертаваше огромна слабост в нашето правителство. Ние нямахме дипломати. Не бяхме свикнали да си сътрудничим. Асамблеята искаше да се отнася към това като към политическа ситуация, но беше скарана с това. Предполагаше се, че ще бъдем непокорни, но каква полза от това, ако всичко, което правехме, беше да се противопоставяме на другите хора в наша вреда?
Нямаше как да знам какво щеше да каже Аланик на хората си – нашите бивши съюзници – за хората от Метален Рой, но предполагах, че няма да е добро.
Спрях в края на коридора, който водеше към инженерния отсек. Металната кутия за охлюви на Дърдорко, базирана на предполагаемия хипердвигател на Ем-Бот, почиваше в средата на пода.
Не се виждаше никой друг и предположих, че Дърдорко не я е оставил там. Клекнах, отворих я и открих вътре два жълти тайникса, които се шмугваха наоколо, сякаш бяха гладни.
Ако някой от тях е скочил с хиперскок, той е донесъл кутията и другия охлюв със себе си. Дърдорко сигурно беше пропуснал изчезването му, иначе щеше да тръгне да търси кутията и да я намери веднага щом отвори вратата на инжинеринят отсег.
Не знаех доколко това ще помогне, но в този момент всяка новина ми се струваше добра. Пуснах на пода един от проследяващите местоположението устройство на Дърдорко, взех кутията с охлювите, прибрах я под мишница и отворих вратата на инженерния отсек.
Няколко души от екипа на Дърдорко работеха върху парче метал и кабели, което изглеждаше като да е дошло от една от платформите. Той не се виждаше никъде.
– Виждали ли сте Родж? – Попитах ги.
Единият от тях ми махна с ръка.
– Той е при управлението на платформата в сектор „Чарли“.
Инстинктът ми подсказваше, че първо трябва да нахраня тайникса в кутията. Но ако гладът им ги караше да се телепортират повече, щях да изчакам още малко и да видя дали ще успеем да ги хванем на местопрестъплението.
Занесох кутията със себе си в сектор Чарли, за да намеря Сърдорко. Докато минавах покрай поредица от външни прозорци, погледнах нагоре към платформите над нашата. Не бях сигурна как точно са били построени първоначално, но технологията на хората, които са живели тук преди нас, е била много по-напреднала от нашата.
Докато не са били унищожени от Гробокопача, всеки един от тях, оставяйки планетата пуста и самотна.
Всъщност не разбирах защо хората са избрали да живеят на Метален Рой по начало. Бях се родила в пещерите, но историите, които разказвахме за други планети, говореха за зелени дървета и огромни океани, за плодородна земя за отглеждане на храна, а не за казани, скрити в пещерите. Повърхността на Метален Рой, представляваше скалиста пустош от природни и механични отломки. Бяхме успели да съберем достатъчно плодородна почва, за да отглеждаме овощни градини близо до базата Висина, но не си представях, че Метален Рой някога е бил рай за живеене. Струваше ми се странно, че хората с толкова превъзходна технология са избрали това място за свой дом.
Ако все пак успеем да използваме тайникс, за да избягаме от тук, се чудех къде ще отидем. Как щяхме да намерим място, където да отидем, и ако го направим, как щяхме да разберем дали ще сме в безопасност? Метален рой беше негостоприемен, но и познат. Идеята да живея някъде с океан като на Старата Земя ми се струваше леко ужасяваща. Как цялата тази вода не е погълнала земята наоколо?
Погледнах нагоре към платформите над себе си, представяйки си звездите отвъд – бели светлини, ярко блестящи на фона на черното. Някои от тях щяха да имат планети около себе си, планети, които бихме могли да посетим за миг с помощта на свръхсветлинно пътуване. Но ако Върховенството контролираше всички тях, щяхме ли наистина да можем да избягаме? Дали ще можем да избягаме достатъчно далеч, или просто ще търсим по-добра бойна позиция?
Аланик изглеждаше съгласна с основните философии на ЗСД. Тя не вярваше на мира и се страхуваше, че ще приемем още един набор от вериги срещу фалшиво обещание за безопасност, а Националното събрание изглежда клонеше в тази посока.
Аз обаче държах на това, което казах. Познавах народа си. Ние не вярвахме на мира повече от Аланик. Всъщност се страхувах, че никога няма да сме готови да оставим оръжията си. Една пустош можеше да се чувства по-удобно от рая, ако с това бяхте свикнали. Макар да бях съгласна със спорещите, които копнееха за мир, не знаех дали ще мога да му се доверя.
Стигнах до сектор „Чарли“ и се промъкнах между дългите правоъгълни блокове, в които се намираха много от машините, поддържащи работата на платформата. Електрическите матрици бръмчаха с живот, а една водна помпа се въртеше, осигурявайки вътрешните водопроводи. Повечето от останалите устройства не можех да идентифицирам. Намерих Дърдорко да стои отстрани на един такъв блок. Той беше свалил облицовката от страната и разкри под нея множество кабели и платки. Земята около него беше осеяна с части от машини.
Началникът на Дърдорко в инженерния корпус, жена с дълга руса коса – чието име според мен беше Зиминг – стоеше отстрани и оглеждаше развалините.
– Наредих на Тадуик да поеме работата ти по платформите – каза тя. – Близо сме до пускането в действие на тези оръдейни установки. Имаш ли нещо повече за шифроването?
Дърдорко поклати глава.
– Съжалявам. Работих по хипердвигателите, така че нямах време.
– Ще продължим да работим – каза Зиминг. – Поне вече сме в системата на щита. Все още има твърде много въпроси, за да проведем тест, но сме все по-близо. Продължавайте с добрата работа.
Зиминг мина покрай мен и аз ѝ кимнах. Дърдорко все още се взираше в техниката зад панела, сякаш това беше труден проблем.
– Дърдорко? – Попитах го.
Той подскочи, а след това ме погледна с широко отворени очи.
– Здравей – каза той. – Здравей.
Това беше не само кратко изказване, но и една и съща дума два пъти. Не е благоприятно начало.
– Намерих това в коридора. – Вдигнах кутията, за да я види. – Така че, освен ако не си я оставил там, мисля, че охлювите са я телепортирали.
– О! – каза Дърдорки. – О, това е добре. Те все още ли са там?
– Да – казах аз. – Мина почти цял ден, откакто не са яли, така че вероятно са гладни, но реших да ги оставя така за малко, за да видим дали ще го направят отново.
– Това е чудесно! – Каза Дърдорко. Той потърка дланите си по панталоните на комбинезона си. – Благодаря.
Той ми намигна, сякаш не беше сигурен какво още правя там, и аз въздъхнах. Не бях изминала целия път дотук, само за да се обърна и да се върна обратно.
– Чухте ли какво се е случило с Аланик?
– Чух, че е изчезнала – каза той. Поколеба се, но добави. – Предполагам, че може би е трябвало да бъдем по-деликатни при разпита на сайтоничката.
– Опитах се да бъда деликатна – казах аз. – Но нямах ранг, за да настоявам и другите да правят същото. Трябваше да поговоря малко с нея и мисля, че нейният народ също е потискан от Върховенството. – Макар че очевидно Върховенството не стреляше по тях. Това сигурно е хубаво.
Дърдорко отклони поглед от мен и се върна към стената, по която майстореше. Там имаше много жици и няколко блокирани джаджи, подобни на тези, които вече беше премахнал. Слоеве и слоеве от вериги и машини, простиращи се дълбоко в устройството. Зачудих се дали има някакъв начин да се проникне в него, или е просто огромен технологичен блок.
Исках да го хвана в момент, когато ще мога да го попитам за работата му, и това изглеждаше подходящ момент.
– Какво каза шефът ти? – Попитах. – Близо ли сте до пускането в действие на оръжейните платформи?
– Не достатъчно близо – каза Дърдорко. – Шифроването на оръжейните платформи е много по-тежко, отколкото на повечето от другите платформени системи. Което е логично. Ако някой иска да отвлече водната ви система, това е лошо. Ако похити оръжейните ви платформи, това може да е много по-лошо.
– Предполагам, че е така – казах аз. – Макар че предпочитам да имам работеща вода, отколкото работещи оръдия.
– Зависи от това дали има нещо, по което трябва да стреляш набързо – каза Дърдорко. – Водата ще те запази жив в дългосрочен план, но няма да има значение, ако не преживееш момента.
– Какво имаше предвид тя за щитовете? – Попитах. – Това нещо експериментално ли е?
Дърдорко въздъхна.
– Експериментално би означавало, че сме експериментирали с него. Някои от моите колеги успяха да хакнат системата на планетарния щит. Не сме съвсем сигурни какво прави голяма част от нея, но част от нея явно е имала за цел да превърне части от отломъчното поле в щит срещу орбитални атаки. Но не разполагаме с проекция на това, което се предполага, че ще прави щитът, да не говорим за потвърждение, че ще работи.
Усмихнах се. Това бяха много думи наведнъж. Свързани думи, дори. Това определено беше напредък. Може би той изобщо никога не е имал проблем с мен. Може би просто се е чъвствал социално неудобно.
– Какво правиш сега? – Попитах.
– Опитвам се да намеря комуникатора – каза Дърдорко. – Получихме тази комуникация, което означава, че трябва да имаме някакъв вид хиперкомуникация. Ако може да приема, вероятно някога е бил проектиран и за изпращане, така че ако успеем да го намерим и изследваме, може би ще успеем да го накараме да работи.
– Намерихте ли го? – Попитах. – Как разбрахте къде да търсите?
– Проследих пътя на сигналите, които получихме в основната система – каза той, като ме погледна несъзнателно. – Сигурно е скучно, но пътеката ме доведе тук. Мисля, че комуникаторът е някъде в този блок, но не знам какво представлява голяма част от това. – Той погледна бъркотията около себе си. – Не искам да чупя това нещо, в случай че Куна ни изпрати друго съобщение, но ако успеем да го накараме да работи, бихме могли да отговорим. А това може да е единственият начин да се свържем, след като…
– Сега, когато Аланик се изплаши – казах аз. – Това наистина не беше моя грешка.
Дърдорко изглеждаше ужасен.
– Не съм казал, че е така! Искам да кажа, че не съм го мислил. Искам да кажа, че съм сигурен… – Той се изчерви. – Сигурен съм, че си свършила чудесна работа, като си говорила с нея. Слушай, вероятно ще работя върху това известно време, така че можеш да отнесеш кутията обратно в лабораторията. Или я остави тук и аз ще я гледам! И двата начина са подходящи.
Той се обърна обратно към машините, като откачи някои кабели, а след това извади още един блок и го постави настрани, проверявайки какво има под него.
Поставих кутията с охлювите върху нея. Мислех си, че напредваме, но сега ме уволняваха.
– Има ли нещо, с което мога да помогна?
– Не! – каза Дърдорко. – Искам да кажа, че ти трябва да наблюдаваш охлювите, нали? Не бих искал да те задържам.
Да, определено се опитва да се отърве от мен. Наистина ми беше писнало да се чудя какво се случва с него.
– Какъв е проблемът ти с мен? – Попитах.
Дърдорко ме погледна, с широко отворени очи.
– Нямам проблем с теб.
-Наистина? Защото очевидно не искаш да съм тук. Почти не ми говориш, дори когато се предполага, че трябва да работим заедно. Изглежда, че харесваш Джорген, прекрасно, но дори не искаш да говориш с мен. Какво съм направила, за да не ме харесваш толкова много?
Дърдорко прокара ръка през косата си и затвори очи.
– Не, че не те харесвам, Еф Ем.
– Тогава какво? – Поисках да знам. Вероятно трябваше да бъда по-разумна, но последният човек, с когото се опитах да бъда разумна, беше изчезнала във въздуха, вероятно бягайки през цялата Вселена, за да се измъкне. И макар да знаех, че тя не бяга лично от мен, все пак не се чувствах добре.
Поне Дърдорко не можеше да избяга с хиперскок.
– Не – каза тихо Дърдорко. – Аз… мамка му, Спенса не ти е казала? – Той ме погледна простичко, сякаш ме молеше да имам някаква представа за какво говори. Започвах да изпитвам пълзящото усещане, че пропускам нещо огромно.
Той въздъхна.
– Предполагам, че не го е направила. Не исках да си мислиш, че не те харесвам, когато истината е, че аз…
О, мамка му.
О, МАМКА МУ.
Бях пропуснала нещо, нещо толкова очевидно, че явно трябваше да го видя.
Дърдорко не се страхуваше от мен. Той…
– в известен смисъл, хм, като теб – промълви той.
– Това… – Лицето ми стана горещо. В момента се държах също толкова лошо, колкото и Нед. Не бях предвидила това да се случи. Знаех, че Нед се интересува от мен, разбира се, както и за Джорген и Спенса, но никой от тях не се беше държал по този начин. Обикновено си мислех, че съм доста добра в четенето на хората, но…
– Защо Спенса да ми каза това? – Попитах.
– Помолих Спенса да те попита дали се интересуваш от мен – промълви Дърдорко. – Помислих си, че вероятно тя го е направила, а ти не си, и никоя от вас така и не пожела да ми каже, което вероятно е било за добро. Но предполагам, че тя изобщо не е споменавала за това? Сигурно е била разсеяна от спасяването на света и всичко останало. Разбирам.
Той не звучеше така, сякаш го е разбрал. Звучеше наранен.
– Не – казах аз. – Тя никога не е казвала нищо. Нямах представа. Но… не се ли интересуваш от Спенса?
Дърдорко се задави.
– Спенса? Изглеждам ли така, сякаш искам да се измъчвам?
Щях да се засмея, ако не бях в състояние на шок. Двамата с Дърдорко се взирахме един в друг – най-дългият контакт с очи, който той някога беше имал с мен в един момент.
Дърдорко се намръщи.
– Съжалявам, че те накарах да се почувстваш така, сякаш не те харесвам. Бях смутен, това е всичко. Не е нужно никога повече да говорим за това, а аз ще се опитам да се държа по-малко така, сякаш те мразя, и да не умирам от срам, става ли?
– Добре – казах аз. Лицето ми все още пламтеше, а Дърдорко беше яркочервен и вероятно трябваше да направя услуга и на двама ни, за да запазим каквото е останало от достойнството ни, като си тръгна. Чувствах се като пълен идиот за това, че се конфронтирах с него, когато той очевидно толкова упорито се опитваше да го избегне. Нед беше направил същото с мен и това беше станало много неловко в момента, в който беше излязло наяве.
Само че аз не исках да си тръгвам. Исках да се опознам с Дърдорко и все още го исках, дори и да беше неловко. Той си заслужаваше да премине през неловкостта.
– Сигурен ли си, че не мога да остана и да помогна? – Попитах отново.
Погледна ме така, сякаш съм си изгубила ума, и може би беше така.
– Наистина ли искаш да ми помогнеш? – попита меко той.
– Да – отговорих аз. – Искам да ти помогна да разбереш как да отговориш на това съобщение.
– Разбира се. – Дърдорко някак си успя да изглежда още по-отпаднал. Очевидно това не беше отговорът, който искаше. Дори не бях сигурна, че това беше отговорът, който исках да му дам.
Освен това и опитът ми с Аланик, явно се справях с хората много по-зле, отколкото си мислех.
– И бих искала да поговоря с теб още малко – казах бързо. – Мислиш ли, че ще успеем да се държим като хора, докато го правим?
Изглеждаше малко ужасен, но после се усмихна несигурно.
– Може би? Искам да кажа, че ако този разговор е някаква индикация, бих казал, че е малко вероятно.
Засмях се.
– Да, добре. Мислиш ли, че можем да се държим като изроди, но не като изроди, които се мразят?
– Това звучи малко по-постижимо. – Той примигна към следващия панел. – Ако схемата, която гледах, е вярна – не че съм я разбрал напълно, имай предвид – мисля, че хиперкомуникатора трябва да е някъде в този блок. Искаш ли да ми помогнеш да го вдигна?
– Разбира се – казах аз. Заобиколих някои от механичните части, които той вече беше отстранил. – Нямам никаква представа какво представлява всичко това.
– И аз имам само смътни идеи – каза Дърдорко. – Ако трябва да бъда честен, сигурно ще ми отнеме цял живот да подредя всички неща, които карат тази платформа да работи. Не ме разбирайте погрешно – това е завладяваща работа. Просто ми се иска да я вършим при по-добри условия.
– Ама не всички – казах аз. Дърдорко откачи няколко кабела и след това повдигна половината от панела, а аз – другата половина. Заедно го спуснахме на земята.
Той избърса малко смаска от ръцете си върху престилката си.
– Това беше наистина немъжко от моя страна, нали? Да те помоля да ми помогнеш да вдигна това нещо. Нед щеше да го направи с една ръка, само за да се похвали.
– Да, ама аз не се интересувам от Нед – казах аз.
Дърдорко ме погледна и в него имаше нещо толкова сладко и уязвимо, че ми се прииска да протегна ръка и да го докосна.
Стоях като замръзнала на място. Откакто се присъединих към ЗСД, се опитвах да не мисля за момчета. Нещо в цялата тази борба и умиране правеше запознанствата нелепи, сякаш имаха толкова място в летателното училище, колкото и модните рокли, които хората носеха на партитата у дома.
Но сега си мислех за един и не исках да спирам.
– Има ли някой, от когото се интересуваш? – Дърдорко попита тихо.
Изглеждаше така, сякаш се готвеше за лоши новини. Исках да кажа „да“, но не исках да му давам фалшива надежда. Харесвах го, да. Но можеше ли наистина да се стигне до нещо? Какво бъдеще имаше някой от нас, при положение че нещата бяха такива, каквито са?
Не можехме да се надяваме на такова, това поне беше сигурно.
– Не знам – казах аз.
– Да, добре – каза той. – Няма проблем.
Той прие това като отказ, но аз не бях сигурен, че е така.
Риг прочисти гърлото си и се обърна, за да погледне към машините зад панела, който току-що бяхме махнали.
– О – каза Родж.
Там, сред жиците, схемите и чуждите устройства, имаше кутия, идентична с тази, която Родж беше построил по проекта на Ем-Бот.
– Така са го направили – каза Дърдорко и аз кимнах.
Имахме свръхсветлинен комуникатор.
Но той изискваше тайникс, за да работи.

Назад към част 6                                                                  Напред към част 8

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *