Глава 7
Както се очакваше, от този учител не можеше да се очаква нищо добро. Старшите ни гледаха подигравателно под недоволните погледи на наставника си, а аз се опитвах да разбера какъв е ефекта от ограничението на резервите върху физиката ми. Щеше да е много „смешно“, ако не можех да пробягам една обиколка около тренировъчния терен с размерите на футболно игрище. Теренът около обителта беше няколко пъти по-голям и можех да бягам по трийсет обиколки наведнъж, но сега, с всички последствия от почти човешкото тяло, беше трудно да се каже на какво съм способна.
– Адептка Дарвадар, слушаш ли ме изобщо?! – Каза учителят, застанал срещу мен. – Искаш ли да покажеш пред всички оскъдните си способности, когато всъщност не можеш да се похвалиш с нищо друго освен с втората си форма?
С думите си човекът даде да се разбере, че никога няма да станем приятели, нито пък ще продължим да държим неутралитет. И сега съм готова да рискувам в случай на най-лошите си страхове, да призова всичките си резерви, за да изпълня всички задачи на този „ненадминат“ майстор на своя занаят, а след това да се хвърля във въздуха, така че някой особено недоволен да се задави от собствените си думи. Тя се усмихна хищно, блесна предизвикателно с виолетовите си очи и заговори с леден тон:
– Времето ще покаже кой на какво е способен.
– Искаш да спориш с мен ли? – Намръщи се гневно мъжът.
– Какво имате предвид? – Престорих се на изненадана, като неволно привлякох вниманието на другата група, която слушаше внимателно разговора ни. – Това е забранено в академията, а вие сте преподавател.
– Значи се страхуваш?
– Не. Просто не мисля, че имате това, от което се нуждая, а заради идеята, както знаете, не е интересно. Изобщо.
За щастие никой не ме попита от какво точно имам нужда, след като загуби интерес към мен под изненадата на всички. Но гневът се прехвърли върху всички едновременно. Каза ни да пробягаме петдесет обиколки около тренировъчната площадка, а след това ме погледна с доволен поглед и каза:
– Докажи, че си силна не само на думи. – Подсмъркнах недоволно и повдигнах вежди, когато цялата редица първокурсници от бойния факултет изпищя и направи недоволна физиономия. И добре, момичетата, можеше да ги разбереш, особено онези, които бяха достатъчно глупави, за да дойдат с рокли и високи токчета, но момчетата…
Завъртях очи, обърнах се и побягнах напред. Уилмар се затича до мен с присвити уши. Изненадващо, колкото повече го гледах и странно потрепващите му уши, толкова повече ми харесваше. И то въпреки неприязънта ми към елфите! Но аз не съм нищо в собствения си свят, успях да накажа дроу, да дам урок на цялото му родословно дърво и на други, при условие че се гаврят с невинните.
Ако всички тъмни елфи са такива, скоро ще започнат да търсят гадателки и вещици, които ще трябва да им разказват какво им се случва, и безсилно ще размахват ръце, неспособни да се справят с толкова силно проклятие. Едва ли някой ще се досети, че богинята е решила да почете Антазел с присъствието си и едновременно с това да възстанови реда. Засега за това знаят само дроу и жриците от моя храм. За щастие съм се погрижила за това да съм инкогнито и те няма да могат да разкажат за мен, ако поискат. А академията… Кой би си помислил, че една богиня ще реши да започне да учи сред смъртни? Така че ако някой успее да заобиколи заклинанието ми, което е малко вероятно, едва ли ще му повярват.
Уил се опита да се приспособи към моето темпо, дори успя за няколко обиколки, но още на десетата трябваше да забави темпото, за да не спре за почивка. Какво щеше да се случи с тези, които решиха да си вземат почивка, вече успяхме да преценим тихомълком, защото не искахме да получим мълниеносен заряд на мекото място. Съпътстващите викове и крясъци на адептите само ме направиха още по-убедена в собствените ми заключения. За мое огромно щастие физическите ми способности изобщо не се бяха променили, а издръжливостта ми си оставаше такава, каквато беше.
Бях подценила слабостта на смъртното тяло, което много се уморява. Мускулите в краката ми се дърпаха неприятно, а страната ми пареше, но нямаше да съм аз, ако не бях пробягала първите петдесет обиколки под разочарования поглед на учителя. Все пак той до последния момент беше вярвал, че ще бъда в последните няколко реда. Беднякът, не знае с кого си играе, а аз съм толкова злобна, че дори не смятам да му разкривам тази тайна.
Не можах да сдържа победоносната си усмивка и се стоварих на тревата с облекчение, за да започне чакането, докато съучениците ми подскачаха от ритане в задника и трябваше да бягат нататък по принуда. С по-старите не беше така. На тях им бяха дадени сто обиколки и те пробягваха разстоянието с премерено темпо, като поддържаха правилен ритъм на дишане и движения. Дроу предпочиташе вече да не ме забелязва, дори да не ме поглежда, за негова радост.
Не знам защо бях толкова привлечена от него. Можех да забравя онази глупава шега в библиотеката, но тъмното копеле продължаваше да се появява и да ме вбесява само с вида си. И сега го усещам, дори при цялото си желание да изхвърля отмъщението от главата си, но се заклех пред себе си, че няма да докосна гадняра, докато не ми направи друга гадост. И той ще я направи, и то повече от веднъж….
Облегнах се на тревата и взех стръкче трева в устата си. Поставих ръце зад главата си и се загледах замислено в небето, като използвах мислите си за нещо добро. Спомних си за странната светкавица в библиотеката и за присъствието на артефакта, който беше изчезнал заедно с нея. Искаше ми се да повярвам, че онова, което бе пробляснало там, би могло да бъде улика, но беше далеч от това. Нещата са по-сложни, отколкото изглеждат. Възможно е дори смъртните да са се научили да проникват в други реалности и нереалности от този свят, иначе не мога да си обясня това странно усещане.
– Можеш да видиш веднага: никакво възпитание! – Дойде отгоре. – Как изобщо можеш да лежиш така на тревата пред такава тълпа хора?
Вдигайки поглед към неприятния женски глас, срещнах черните очи на висока, кестенява жена. В нея имаше купища омраза, а превъзходството ѝ се отразяваше твърде ясно на лицето ѝ. След изказването тя се усмихна жестоко и погледна косо към сумтящия Уилмар, който явно нямаше намерение да остави непознатата да се измъкне. Отново върнах вниманието си към нахалницата. Бавно измъкнах стръкчето трева от устата си и с грациозността на хищник се изправих на крака, отърсих дрехите си и погледнах право в черните и очи с най-очарователната си усмивка.
– Звучиш като някой който със своето възпитание смята да живее най-скучния живот и да се ожени от удобство. За разлика от някои хора, аз нямам нужда от това. Просто се наслаждавам на свободата си, подреждам живота си така, както аз искам, а не треперещите ми роднини, които търсят предимство навсякъде и във всичко. Бих ти показала какво е истинският живот, какви са просторите на този свят и какви тайни крие той, но ако правилно разбирам лицето ти, това не ти е нужно за нищо. Мама и татко сигурно ще ти забранят.
След като наблюдавах как момичето отваря и затваря възмутено уста, се обърнах и отидох при момчетата от моята група. Уилмар ме последва, като ме гледаше с нямо възхищение. Честно казано, харесвам този елф, но този фанатизъм понякога е малко стресиращ.
– Какво можеш да кажеш, простолюдие?! – Разнесе се откъм тила ми гневен крясък, който отекна в целия полигон.
Сигурно само глух човек не би могъл да го чуе. Дори учителят се намръщи към нас, а накрая очите му се спряха върху мен и аз се усмихнах, като се опитах да не превърна правите си зъби в осем кътника. Мога да си представя ужаса, който би предизвикала подобна гледка. Тук има много слабохарактерни хора, дори в бойния отдел, което е шокиращо до мозъка на костите.
– Живееш в бедност, нямаш никакви маниери, никакво образование, само свободата си! А хора като мен се трудят усърдно, за да укрепват позициите на семейството в обществото и да не опетняват името му! Ние също се женим по любов, макар и рядко. Дори и да не съществува, един ден ще се появи, а ти само ще се ожениш за просяк хлебар или още по-лошо – за перач!
Погледнах я, опитвайки се да сдържа смеха си. Наклоних подигравателно глава настрани и я огледах набързо от главата до петите. Нещо в погледа ми не ѝ се понрави. Тя пребледня и се отдръпна, което само направи усмивката ми по-широка. Без да казвам и дума, ѝ намигнах и под разочарованите погледи на публиката се върнах в редицата. Чувствам, че каквото и да кажа сега, момичето ще продължи да изопачава репликата ми и да изкривява всяка моя дума в погрешна посока. Но не искам да бъда наказана от учителя, той вече ме гледа недоволно.
Затова се преструвам, че премълчавам. Опитах се да не забелязвам присвитите, не вещаещи нищо добро погледи на Алвасдин, както и изчаквателната му усмивка. Застанах заедно с останалите и изчаках онези, които буквално пълзяха по полигона, неспособни да бягат повече и не реагиращи на мълниите.
Инструкторът с всяка секунда ставаше все по-мрачен, накрая не издържа на това издевателство над своя предмет и спря нещастниците, а после търпеливо ги изчака да се върнат в строя. Имам чувството, че ако имаше опашка, щеше да се мята от една страна на друга, да удря земята с все сила и да вдига прах, да троши камъни. Да… напоследък си мисля за опашки. Сигурна съм, че някой белокос дроу ще получи подобен подарък от мен някой ден, иначе никога няма да се успокоя. Вече си представям колко ще се ядоса бедният аристократ.
– Това е позорно! – Изрева от ярост учителят. – През живота си не съм виждал такива слабаци! Вие сте най-лошият клас в историята на академията! Вие сте срам за честта на бойния факултет… Но това не е страшно, ще направя от вас велики воини. От днес нататък ще съжалявате, че изобщо сте дошли в академията! Така че сега ще ви разделя на двойки със старшия випуск и ще започнете да тренирате бойни техники, докато не загубите пулса си – усмихна се обещаващо той.
Строят ни се изпълни с възмущение, но и със стонове на очакване. Веждите ми се вдигнаха от изненада пред тези почитателки. Момичетата, които буквално току-що умираха от умора, светкавично се изправиха и започнаха да коригират дрехите си, като кокетно стрелкаха очи към съседния строй. От другата страна старшите ни гледаха като хлебарки и, съдейки по лицата им, започнаха да си представят как ще ни размажат на земята, а после ще изтрият краката си като в изтривалка…
Да.
– Не се вълнувайте още, момичета, защото няма да имате време да опознаете партньорите си в моите часове! Хайде да се сдвоим!
Вторият учител се приближи и подаде на колегата си неразбираем лист хартия. Той го погледна набързо, хвърли мрачен поглед към нас и с мрачна усмивка започна да обявява двойките. Уилмар беше в двойка с едно момиче. Високо, изваяно, стройно. Имаше гъста дълга червена коса и смел поглед в сините си очи. Тя щеше да бъде трудна за елфа. Не е нито човек, нито елф. Не остана време да разбера расата: учителят насочи вниманието си към мен и… много ме огорчи. Хвърлих мрачен поглед към дроу, който беше доволен от обстоятелствата.
Опитвайки се да не показвам недоволството си, аз се приближих до момчето и застанах от дясната му страна, както се полагаше. Усещах погледа му върху себе си и знаех, че не ме очаква нищо добро, затова предварително се подготвих за най-лошото и внимателно наблюдавах учителя, който беше създал този странен дует. Не вярвам малкият ми конфликт с аристократа да е неизвестен на това странно същество. Той ме гледа с отмъстителни очи. Никога няма да станем приятели.
– А сега застанете един срещу друг – каза учителят и постави всички по двойки. – Отсега нататък в моя клас ще се учите да се биете, като забравите за магиите си. Физическото обучение не е само за да се научите да тичате, да скачате и да бягате от опасност. Вие сте преди всичко бойни магове, бъдещето на нашата империя. Ето защо за вас няма да има никакви привилегии! А аз ще направя всичко по силите си, за да не опозорите нашата академия и в битката да дадете най-доброто от себе си. Затова ще ви кажа предварително: на лятната практика ще оцелявате и това изобщо няма да ви хареса!
Той завърши речта си с твърда, но не по-малко доволна усмивка. Едва след това ни показа първия вид хватка, която ще трябва да изпробваме върху партньора си. Погледнах косо към дроу, който беше по-висок от мен и подобен трик би изглеждал нелепо от моя страна. Той беше с широки рамене, а моето тяло беше толкова близко до човешкото, колкото можех да постигна. Ако успея да направя нещо подобно, нещо в мен ще се пречупи, което означава, че ще трябва да разширя малко способностите си и, ако е необходимо, да изградя люспи на ръцете, раменете и врата си. За всеки случай.
– О, забравих да ви кажа – каза учителя и по някаква причина ме погледна. – Нямате възможност да смените партньорите си, а сега е забранено да използвате особеностите на вашата раса. Така че, адептка Дарвадар, дори не си и помисляйте сега да си отглеждате люспи и да предпазвате тялото си от синините и атаките на партньора си.
Останалите отлично разбраха какво има предвид нашият мъчител и издишаха с облекчение, сякаш можех случайно да нараня и тях. Единственото нещо, което не ми харесва, е, че всички учители ми обръщат внимание, откакто ме записаха. Но мразя да знам, че това е по моя вина и че не мога да направя нищо по въпроса.
Подсмъркнах на изказването на учителя и засилих тялото си с вътрешните си резерви. Това не са везни и не е измама, така че никой няма да забележи нищо, а и не искам да усещам красотата на фрактурите. Освен това съм богиня и мога да си позволя такива свободи.
Слушах внимателно всичко, което учителят обясняваше, и следях всяко негово движение, опитвайки се да уловя и най-малките детайли, за да не допусна грешка. Дроу до мен само кривеше презрително устни, докато ме гледаше, явно не виждайки в мен достоен противник, способен да отвърне на удара. Усмихнах се в отговор, но замълчах, защото за разлика от другите магове, които се смятаха за професионалисти, аз усещах тялото си перфектно и можех да поддържам равновесието му. Няма опасност да се търкалям по земята и ако избера подходящия момент, мога да се измъкна от подобна хватка. Но преди да го направя, трябва да го изпробвам и да видя какво мога да направя, за да го деактивирам в процеса на работа.
Вдигнах ръката си за изненада на всички и на аристократа, който веднага се напрегна. Учителят се дръпна и сви очи, гледайки ме предпазливо. Защо бих направила това? Аз просто се усмихнах мило и твърдо решена да изпробвам тази хватка на опитен воин. Изглежда обаче, че този „воин“ се досети за идеята ми, затова мълчаливо стиска устни след въпроса ми, а съучениците ми ме гледат, сякаш съм луда. Ето я и нея – идеалната маска за мен в академията. Тя е лудо момиче с неспокоен нрав, което търси неприятности в средата на нищото.
– Ако искаш да го изпробваш върху себе си още сега, добре дошла – каза подигравателно мъжът и направи подканващ жест, като се опита да скрие превъзходството в очите си.
Направих решителна, уверена крачка към боеца и застанах с гръб към него, както се предполагаше, че трябва да направя в тази ситуация. В същата секунда усетих ръката на друг мъж върху рамото си. Остра болка в лакътя – бях в полет, а след това земята бързо се приближаваше към лицето ми. Мъжът стисна ръката ми прекалено бързо и силно и направи тази маневра. Отпуснах се твърде рано…
В последния момент се измъкнах от хватката, отблъснах ръцете си от земята, направих салто във въздуха и се приземих на крака на няколко метра от разгневения мъж. Стиснах устни и докоснах болящата ме ръка, проверявайки за някакви сериозни наранявания, и мрачно погледнах учителя, който явно не беше очаквал, че ще бъда толкова бърза. Бях сигурна, че ако инстинктите ми не се бяха задействали, щях да бъда смазана на земята и всички да ми се смеят.
– И какво е усещането? – Попита ме с насмешка гадината, докато по-възрастният му колега се опитваше да му каже нещо. За разлика от нашия наставник, той ме гледаше със съчувствие и прекрасно разбираше какво можеше да се случи, ако не бях реагирала навреме.
– Отлично! – Разтеглих устни в убийствена усмивка, докато връщах рамото си на мястото му и започвах регенерация. – Мога дори да ти кажа грешките ти, или пък не трябва? Едва ли те могат да бъдат оправдани с получените по време на войната рани, които все още дават да се разбере за тях от време на време. Защото независимо колко е здрав, всеки воин трябва да поддържа тялото си в равновесие. Ако аз бях едно от тези момичета – кимнах към момичетата с рокли и токчета – нещастницата щеше да прекара месец в лазарета, а мускулите ви щяха да са схванати. Не е приятно преживяване, казвам ви…
– Не си играй с мен, момиче – изръмжа той през зъби. – Нагла адептка!
– Но вие какво, аз съм просто очарователна – казах и усмивката ми стана още по-широка.
– Райнер, момичето е право, прекалил си – реши да се намеси колегата на учителя ни. – И се вижда, че тя знае много за бойните изкуства. Видя как ловко се измъкна от хватката ти.
Очите на учителя се превърнаха в два процепа и се взираха свирепо в моите. Устните на мъжа се изкривиха отвратително при осъзнаването на това кой в крайна сметка е сгрешил. Юмруците му се стиснаха до хрущене, което се чу в тишината, но противно на очакванията наставникът бързо се съвзе и ми каза да се върна на мястото си.
Погледнаха ме предпазливо, дори неприятният ми партньор спря да се усмихва, взирайки се подозрително в лъчезарното ми лице. Не ми трябват никакви неприятности, но обичам да вбесявам другите. Това ми дава сили, а и ми дава възможност да си припомня детството в Обителта на равновесието. Бях опасна, весела и досадна малка богиня… Само че когато трябваше да избирам между светлината и мрака, не можех да последвам стъпките на родителите си и да избера светлата страна. Вместо това избрах златната среда, въпреки че бях по-склонна към тъмната страна и магията на смъртта.
Разбира се, отначало не е лесно да се справиш с два противоположни елемента в себе си. Трябваше постоянно да балансирам везните в себе си и да се науча да използвам всяка сила поотделно. Оттук и предразположението към баланс във всичко. То се е превърнало в неразделна част от мен. По този начин винаги можех да заема правилната позиция на тялото дори на най-неподходящото място и да нанеса съкрушителен удар на противника си.
Спомените за дома отново ми напомниха за важната мисия, поставена на раменете ми. Разтърсих глава, отблъсквайки потока от мисли. Сега изобщо не беше моментът да се отпусна и да се откъсна за малко от случващото се. Ако се колебаех, щях да се озова в лазарета с фрактура или нещо по-лошо. Аристократът нямаше да ме съжалява, особено след шоуто, което беше разиграл пред библиотеката, и сега. По изражението на очите му разбрах, че човекът го приема като камък в собствената си чест и иска да си отмъсти. За повечето хора в тази академия аз съм просто едно нахално момиче, което не си знае мястото, затова винаги съм нахална и груба с всички.
Както се и очакваше, щом учителят даде командата, гадният дроу веднага започна да изпълнява демонстрирания от него захват, като парализира ръцете ми с невидими жици. Сбърчих нос от неудовлетвореност и прехвърлих краката си през раменете на партньора си, като същевременно паднах назад. Ръцете на тъмния елф бяха леко изкривени от неправилното положение, но за негова чест „потенциалната ми жертва“ се справи с това доста бързо. За мое съжаление обаче нямаше как да падна, така че останах да вися на врата му под подигравателните погледи на събралите се адепти.
– Какво, нямаш достатъчно сили? Или да го приема като неприлично предложение? – Подигравателно се протегна аристократа. – За щастие, такива луди не са по моя вкус, така че си потърси друго златно момче.
С тези думи с лекота ме откъсна от себе си и ме хвърли на земята по най-безцеремонен начин. Тъй като не можех да освободя ръцете си от невидимите окови и тъй като не можех да използвам божествената си сила, приземяването не беше добро. И щях да се ядосам, дори имах време да си отворя устата, но тогава забелязах подозрително позната сянка край мен и се разсеях. Присвих очи, опитвайки се да разгледам добре подозрителната фигура, която бързо се отдръпна зад ъгъла, и стиснах устни от досада, когато една от трениращите двойки блокира гледката ми в неподходящия момент.
Нямаше да се втурна и да потвърдя собственото си предчувствие. Все още щях да имам време да проверя всичко, а и съществуваше теория, че маговете тук могат да се преместват в други реалности, поради което не можех да усетя артефакта. И все пак не разбирам едно: кой толкова силно е искал да притежава такава ценна реликва и как е успял да открие обиталището ни, а след това да ограби нас, самите богове, толкова успешно? Това е възмутително, подозрително и твърде странно, за да е истина. Но това е реалността.
– Хей! – Непозната ръка беше върху рамото ми, която отхвърлих и се сгърчих от дърпащата болка в гърба.
– Какво искаш? – Казах безразлично, изправяйки се на крака, забелязвайки отдалеч, че ръцете ми вече не се държат от нищо.
– Обидена ли си, че не си ми стоплила леглото, дори за една нощ? – Попита самодоволно Дроу, като приближи лицето си до моето и се вгледа внимателно в очите ми.
– Кой има нужда от теб, сивокос гул? Късмет е, че тук вкусовете ни съвпадат, и ние не сме съвсем подходящи един за друг. Така че, некоронован принце, върви при развратните си девойки и не се притеснявай: аз никога няма да бъда сред тях – казах раздразнено, взирайки се в потъмнелите от гняв виолетово-сиви очи.
За мой късмет часът беше свършил и учителя даде да се разбере, че всички трябва да отидат в лазарета, да вземат душ и след това да отидат в столовата. Въпреки неотдавнашните ми наранявания не се налагаше да ходя в лазарета. Но Уилмар, който веднага скочи до мен и ме избута навреме, за да не се сблъскам с проклетия дроу, мислеше по някаква причина различно.
– Рамото ти определено е изкълчено! – Беше всичко, което каза ушатия на немия ми въпрос. Трябваше да му обяснявам и дори да му показвам, че вече съм напълно здрава. Едва след това се отправихме към стаите си.
Нямаше много време, почивката беше кратка, така че трябваше да побързаме. Намръщих се, когато водата в душа беше студена и не искаше да се затопли. Не исках да използвам магия в този случай: трябваше да свикна с човешкия живот, за да не се издам случайно пред свидетели.
Изсуших косата си с магия, както и останалата част от тялото си. Облякох се бързо и се втурнах към трапезарията, водена от стомаха си, който къркореше и искаше храна. Човешкото тяло! Да бъдеш богиня е много по-лесно: можем да останем будни дълго време и изобщо не се нуждаем от храна, а само ако искаме да се поглезим и да се доближим малко до нашите хора в собствените ни светове. Освен това всички приноси на вярващите постоянно пълнят складовете и е жалко да изхвърляме всичко това. Защото именно тяхната вяра в нас и постоянните им молитви ни карат да продължаваме да живеем и ни правят по-силни, превръщат се в своеобразна храна.
Затова, тъй като хората ни почитат, ние уважаваме молбите им и се опитваме да направим всичко възможно, за да им помогнем. Разбира се, това се отнася за всички хора от нашия свят и за молбите в рамките на разумното. Не можем да даряваме власт, да принуждаваме някого да обича против волята на друг, нито да убиваме. Но сме напълно способни да накажем по заслуги провинил се маг, който се оправдава с положението и богатството си. Такива моменти изискват пряката ни намеса, докато за обикновените се прилага магията на самия храм.
Нуждаете се от късмет на изпита? Лесно, стига да сте учили материала, да не сте спали в час и да сте се надявали, че молитвата към богинята ще допринесе за добър резултат. Да укрепите здравето си, ако то се влошава с всеки изминал ден и не разбирате защо? На другия ден ще потърсиш най-добрия лечител, който ще те прегледа и ще ти предпише лекарство или ще ти даде добър съвет. Ако е много по-сериозно и намесата на обикновен лечител ще бъде безполезна, богът веднага получава сигнал за това и мисли как да постъпи. В зависимост от съществото и неговите усилия, от него ще зависи нашето решение. Винаги е било така и ще остане така. Боговете са справедливи и щедри, независимо от това какво казва някой за тях и колко е опетнена репутацията им.
Сега нашият артефакт е откраднат. Ако крадецът е създание от моя свят, той ще бъде съден от боговете. Не мога да направя нищо по въпроса, в зависимост от намеренията на извършителя. Тогава или ще му изтрият паметта и ще му отнемат магическите способности ще го върнат обратно устройваки му случайно нападение от опасно същество, или ще го екзекутират по законите на боговете. Защото най-вероятно е замесен външен бог от друга обител: нашите не биха стигнали до подобна стъпка. Но с боговете е по-сложно.
Първо, ще отнеме много време да се разбере кой точно го е започнал по остатъчната следа на психическото ниво на „жертвата“. Тази следа ще бъде старателно изтрита, което е много предвидимо. По същия начин ще има съдебен процес срещу мен, защото не съм забелязала натрапника на моята територия или просто съм го отминала като досадна муха. В такъв случай тази мисия може да се разглежда като тест за лоялност и пригодност за ролята на богиня. Ако се проваля, или ще бъда окована в блокиращи магията окови и изпратена за неопределено време в подземие на долното ниво на етера, или ще бъда превърната в обикновен човек. Излишно е да казвам, че нито първият, нито вторият вариант са особено вълнуващи?
Ето защо трябва да побързам да открия врага в стените на академията, да отнема артефакта и да завлека виновника в Обителта за по-нататъшно разследване.
Влязох в трапезарията уверено, но с мрачно изражение. Перспективата за неуспешна мисия бе помрачила настроението ми. Никога не съм мечтала да бъде изгнаник сред своите. Сега дори думите на ръководителя на съвета, толкова спокойни и уморени, се превръщаха в скрита заплаха за мен. И като се замисля, никой не ми беше казал какво ще се случи, ако се проваля. Не ме попитаха дали искам да приема работата, а просто ме поставиха на място. Майка ми може и да знаеше какво ще се случи, но брат ми просто продължаваше да се хили, както обикновено.
Няма да ми простят, че не съм успяла, дори няма да си спомнят, че съм рискувала да спася едно от децата по време на нападението. Безгрижна, безотговорна богиня, която дори не може да се грижи за деца. Защо им е да ме искат такава? Въпреки че съм твърде млада и не знам много, трябва да знам кое е правилно и кое не. Това винаги ми казваха в съвета, когато забелязваха как само лежа на облаците и мързеливо прикривам очите си, забравяйки за преките си задължения.
Сега откриването на врага се превърна в нещо повече от мисия за мен. Сега това е въпрос на принцип и аз няма да отстъпя.
– Не изгаряй никого с очите си – измърмори Лакомника, приземявайки се на рамото ми. – Виж как горят и жадуват за кръв, а останалите бягат, чудейки се какво се е случило с теб и защо още не го знаят. Ти си звезда, и всяка твоя стъпка не остава незабелязана.
– Можеш ли да не ме вбесяваш поне един ден? – Изсъсках раздразнено, като погледнах косо към доволното лице на дракона.
– Не, аз съм част от теб. Наследил съм темперамента си от теб, така че не се оплаквай.
– Никога не съм забелязвала, че съм толкова саркастична и глупава!
– Наистина? Кой спори с всички учители и с директора на академията? Нека да помислим за това.
Бях толкова погълната от спора с малкия, че не забелязах кога един от приятелите на дроу се приближи до мен и ме плесна по задника с лапата си. Изтръгнах се и се загледах убийствено в момчето, което ме гледаше високомерно и се усмихваше злобно. Тъмният елф се извисяваше зад него. Толкова доволен и изпълнен с очакване, явно в очакване на представление. И щеше да го получи!
– Какво трябва да направя, за да те предизвикам на дуел? – Гласът ми, в който звучеше едва сдържана ярост, звучеше малко плашещо в тишината. Старшията спря да се усмихва и погледна приятеля си, сякаш търсеше изход.
Едва тогава забелязах как ръцете ми са почти изцяло покрити с черни люспи, които започнаха да изпъкват по шията и лицето ми. Зрението ми се изостри, а и зеницата ми се разтегна. За пръв път в живота си бях обиждана толкова жестоко, и то на публично място! Не, беше твърде късно да отстъпя и да се извиня, нямаше да търпя това, така че щеше да се стигне до дуел. Не ме интересува дали някой има повече знания от мен.
– Мей, недей да го правиш? – Помоли съквартирантката ми, която се беше промъкнала през редиците от зрители. – Той е аристократ, така че ще си навлечеш много проблеми.
– В такъв случай ще създаде такъв враг на семейството си, че ще проклина този ден, докато се помни. И така, какво да направя?
– Ами поне посочи някой друг, който да заеме мястото ти! Това е опасно и ще бъде неравна битка! – Продължаваше да отстоява позицията си Анет.
– Аз ще заема мястото на Ирджи – каза Алвасдин, като ме гледаше така, сякаш съм прах под краката му. – И в този смисъл, в случай че който е от твоята страна загуби, ми дължиш три желания.
– От моя страна няма да има …
– Да, ще има! – Прозвуча зад гърба ми познат глас – глас, който не би трябвало да съществува на този свят. – Сестра, ти си упорита както винаги и не желаеш да приемеш помощ от мен. Как е възможно да го правиш? А аз съм най-близкият човек до теб… – продължи Луис, като поклащаше глава от неудовлетворение.
– Какво правиш тук?! – Беше всичко, което успях да кажа, след като се справих с шока.
Назад към част 7 Напред към част 9
