Глава 11
– Ако трябва да изпия още една отвратителна отвара, ще открадна кола и ще се прибера у дома.
Усмихнах се на Синър.
– Ще се скриеш ли и ти на ферибота? Освен това ще изпиеш отварите, ако се наложи да ги излея в гърлото ти.
Тя се засмя, гневните червени линии отстрани на челюстта ѝ се разтегнаха. Лечителят Остин беше обещал, че от тези порязвания няма да останат белези, но някои от другите ѝ наранявания… те щяха да оставят белези.
– Това е Тори, която познавам и обичам – каза тя с присвити очи. – Благодаря ти, че не се отнасяш с мен, сякаш съм се превърнала в стъкло. Аарон се суети цяла вечер.
Розово обагри бледите ѝ бузи. Аарон, Кай и Езра стояха на двайсетина метра от мен – там, където ги бях прогонила, след като Аарон оправи одеялото около раменете на Синър три пъти за десет минути. Всички бяхме изключително облекчени, че тя е жива, но трябваше някъде да поставя границата.
Около тримата магове бяха разпръснати десетина възпитаници на академията. Вече разпознавах повече лица – триото задници, които вчера бяха обидили Аарон, двамата митици от сутрешното бягане на Аарон и четиримата бойни магове, които бяха помогнали за намирането на Синър. Трима от тях бяха погледнали Аарон все така осъдително в лазарета.
Да, абсолютно сигурно си бях направила мислен списък на боклуците, в случай че имах повод да ги ударя по-късно. Макар че от това, което бях видяла досега, от кармична гледна точка щеше да е безопасно да не ударя някой от възпитаниците. Всички те изглеждаха като боклуци.
Зад магьосниците каменна подпорна стена се издигаше на шест метра и създаваше възвишение, от което Тобиас и Валери наблюдаваха. Обърнати в силует от топлите светлини на къщата, двамата магове Синклер изглеждаха царствени и загадъчни. Зачудих се дали и аз ще изглеждам толкова готино, ако отида и застана с тях.
– Готова ли си за това? – Попитах Синър, кимвайки към предстоящото зрелище. Не знаех дали ще бъде спектакъл, но донякъде се надявах.
В края на потъналата градина, където чакахме, нашият професионален екзорсист се подготвяше за ритуала, който щеше да се състои в полунощ. Според Тобиас жената беше най-добрата от най-добрите. Никоя обикновена вещица не беше достатъчна за патриарха на Синклерите.
Вместо това той беше повикал прочута друидеса.
Наблюдавах я с любопитство, търсейки някаква прилика с единственият друг друид, която бях срещала. Беше висока и слаба, в средата на трийсетте, с пепелявокафява коса, която се спускаше до дупето ѝ. Не видях никакви татуировки, но може би това беше характерно само за тъмните друиди.
Нейната позната фея ме очарова. Всичко, което виждах, беше странно трептене с размерите на човек, което ми напомняше за начина, по който светлината се пречупва през водата. Блясъкът вървеше след друидесата, като не се отдалечаваше на повече от няколко метра.
Мислите ми се пренесоха към Хоши. Бях ѝ дала почивка, докато бях далеч от дома. Тя можеше да ме намери по всяко време, но беше тръгнала да прави своите неща. Кой знае какво беше това нещо. Въпреки че бях прекарала месеци с феите, нямах никаква представа какъв е животът на силфите. Общуването чрез общи мисловни образи беше ограничаващо.
Друидесата, Жозефин Писк, беше нарисувала голям кръг, добавила различни съставки по периметъра му и запалила огън в центъра му. Докато димът се виеше в тихия нощен въздух, тя хвърли шепа листа в пламъците. Димът се превърна във виещ се бял дим.
Тя излезе от кръга и се приближи към нас, като развяваше дългата си пола. Познатият ѝ блестящ цвят я последва.
– Ще започнем след няколко минути – каза тя, когато се присъедини към нас. – Имаш ли някакви въпроси, Синър?
– Трябва ли да правя нещо?
– Не. Просто седни в кръга. Ще отнеме около… – Тя спря, а очите ѝ се свиха. Погледът ѝ се разфокусира, а след това леко поклати глава. – Пет минути и ще мога да потвърдя, че си свободна от феята.
Синър примигна озадачено заради странната пауза на друидесата.
– Благодаря ти.
– Какво мислиш за странностите на върколаците? – Попитах. – Как имаха тези страховити рани и бяха по-големи и по-силни от обикновено?
– Тобиас ми разказа за това. – Жозефин погледна към гората. – Може да е особено силен щам на вълчи дух или… да, знам!
Изтърколих се на петите си, изненадана от възклицанието ѝ.
– Извинявай?
– Извинявам се. Необичайните атрибути на сменящите се биха могли да бъдат причинени и от манипулация.
– Подправяне?
Тя кимна.
– Макар и рядко, това се случва повече, отколкото ни се иска. Често става дума за заблуден алтруизъм – някой се опитва да потисне фея или да осигури на преобръщача повече контрол. Иска ми се да мога да остана и… Ниав, ще млъкнеш ли!
Синър и аз се спогледахме.
Жозефин стрелна поглед през рамо, после ни се усмихна извинително.
– Това е просто моят познат. Той е изключително приказлив. Както казах, бих искала да помогна в разследването, но трябва да се върна у дома. Времето на всичко това е неприятно за мен, но когато Тобиас се обади за услуга… – Тя сви рамене.
– Стига да съм свободна от феи, преди да си тръгнеш – каза Синър.
– Ще бъдеш.
– Хм… – Поколебах се. – Мога ли да задам един несвързан въпрос?
Друидесата повдигна любопитно вежди.
– Разбира се. Питай.
Беше просто любопитство, но ме тормозеше.
– Чувала ли си някога за друида Вълчи блян?
Докато задавах въпроса, в паметта ми отекна баритонът на една фея. Колко от колекцията на друида от върколаци открадна, когато го уби?
На всичко това отговори човешки глас, хрипкав и дрезгав. По онова време бях дълбоко в гората на Стенли парк, където току-що бяхме призовали голяма грозна тъмна фея в опит да променим случайната ми връзка с морската змия на съдбата. Беше забавна седмица.
Не бях разговаряла със Зак, откакто се скри преди повече от три месеца, но не можех да забравя гласа му – или странния му разговор с тъмния.
– Ах, Вълчият блян. – Жозефин поклати глава. – Прочут тъмен друид. Родом от Източна Европа, според мен, и е сред най-могъщите през този век, с кадри от наистина ужасни феи, които са на негово разположение. Той беше… да, тъкмо щях да им кажа, че е мъртъв, Ниав. От него се страхуваха всички друиди – и добрите, и лошите. Всички бяхме облекчени да чуем, че е умрял.
– Той е бил… убит? – Запитах се.
– Да, преди почти десетилетие. Според слуховете – от собствения си чирак.
Земята се наклони под мен.
– Това е риск, който поемат всички тъмни друиди, като се имат предвид методите им. – Тя ме погледна с неочаквано забавление. – Защо питаш? Повечето вещици, които съм срещала, не се интересуват да разберат каквото и да било за друидите.
Мозъкът ми бръмчеше с празен глас. А?
За мой късмет Синър беше много по-навътре в нещата от мен.
– Откъде знаеш, че Тори е вещица?
Забавлението на Жозефин се задълбочи.
– Ами, познатият ѝ бранд, като за начало.
Погледнах ръката си, скрита от ръкава на якето ми. Дори и без дрехите да пречеха, сложният дизайн, който първоначално преливаше в розово и синьо, отдавна беше избледнял до почти невидима сянка. Колкото и Жозефин да можеше да открие маркировката, това не беше с обикновеното зрение на старата очна ябълка.
– Друидите са гадняри – казах голословно. – Ти си адски готина в моите книги.
Изненадана, тя хвърли доволна усмивка, след което погледна към небето.
– Време е – обяви тя и деловито запретна ръкавите си. Вътрешната страна на предмишниците ѝ беше татуирана с редици от кръгове, а всеки кръг беше запълнен с цветен знак на фея. – Следвай ме, Синър.
О, значи татуировките не бяха ограничени до тъмните друиди.
С нервна усмивка Синър ми подаде одеялото си и последва друидката. Докато тя куцаше уморено по тревата, аз преметнах одеялото през рамо и се върнах назад, за да се присъединя към момчетата.
– Как е Синър? – Попита Аарон с нотка на тревога, която издаваше вината му.
– Готова е да приключим с това.
Кай, който наблюдаваше последните приготовления, кимна съчувствено.
– Жозефин е могъща друидеса. Тя ще се справи.
Откъм групата на възпитаниците се носеше мърморещ глас.
– Наистина ли можеш да наречеш една друидеса силна?
Очите ми се вдигнаха и аз се обърнах към групата, без да съм сигурна кой е говорил.
– Какво точно означава това?
Една тъмнокоса жена сви рамене.
– Цялата „сила“ на друидите им се дава от феи, така че всъщност силни са феите, а не друидите. Сами по себе си друидите не могат да направят нищо.
– По този критерий и ползвателите на Аркана са безсилни – изтъкна някой друг с насмешка и недоверие. – Всъщност това би означавало, че единствените митици с истинска сила са маговете и екстрасенсите.
Възпитаниците се засмяха, сякаш предположението, че маговете и екстрасенсите имат нещо общо, беше абсурдно – и за моя неприятна изненада Аарон също изпусна лек смях.
– Нашата гилдия има екстрасенси – напомних му твърдо – които са важна част от бойните ни екипи. Неведнъж си молил Дрю, Брайс и Тейе да ти помагат в трудни задачи.
– Разбира се. Те имат ценни умения. – Аарон сви рамене. – Но по скалата на силата медиумите не могат да се сравняват с маговете.
– О, наистина? – Изригнах, губейки контрол над настроението си. – Това е новина за мен, защото ясно си спомням как един менталист те отвлече направо от нашата гилдия.
Възпитаниците издадоха хор от подигравателни охкания.
Аарон се скова.
– Това се случи само заради теб.
Вдишах рязко – тогава Кай и Езра застанаха пред мен, като блокираха гледката ми към Аарон и групата възпитаници. Аарон не помръдна, но другите магове се отдръпнаха назад, твърде предпазливи към Кай, за да го предизвикат.
– Екзорсизмът започва – промърмори Езра.
Дишайки рязко през носа си, обърнах гръб на Аарон и възпитаниците. Синър беше заела позиция в кръга на Жозефин, с лице към огъня и виещия се бял дим. Срещу нея друидесата беше започнала да пее. Трептящите вълни разкриваха познатите ѝ на няколко метра от нея.
Тихият глас на Жозефин се разнесе по моравата. От една от купчините билки по периметъра се издигна кълбо дим. Без да прекъсва пеенето, тя хвърли прах в огъня. Пламъците посиняха и въздухът натежа, а от земята се издигна сила. Тихата енергия бръмчеше от краката ми нагоре към гърдите, карайки кожата ми да сърби. Кай и Езра се преместиха неудобно, защото също я усещаха.
Синър седеше сковано в кръга и наблюдаваше танца на огъня. По нея се разля зеленикаво сияние. Когато мъглата, излъчвана от кожата ѝ, просветна, през зеленото проблясваха капчици червеникава сила – същият зловещ миазъм, който се беше промъкнал от мутиралите върколаци.
Песента на Жозефин застина. Тя бързо се съвзе и направи жест към трептящия си познат. Въздухът се развълнува и изведнъж познатият вече не беше невидим.
Той се появи по средата на стъпката, обхождайки периметъра на кръга. Подобен на човек, с дълга, бледолилава коса, която се развяваше около него. Заострените уши обрамчваха красиво, андрогинно лице, а дрехите му се спускаха по стройното му тяло в нюанси на сивото и сребърното, като копринените връзки се влачеха след него.
Сиянието, излъчвано от Синър, се сгъсти, потъмня, изписа се. То се събираше над гърба и главата ѝ като сянка, извиваше се като пламъци. Пулсираше като… като козина.
Зловещата светлина имаше форма: гъста козина, дълга муцуна, заострени уши. Призрачен вълк, прегърбен над Синър, главата и торсът му се издигаха от гърба ѝ, а останалата част от призрачното му тяло беше в нея.
Все още пеейки, Жозефин вдигна дървеното ведро в краката си. Нейният познат спря зад Синър, а по дългите му пръсти проблясваше слаба магия.
– „Luna, lunae carmen, tuam ad lucem tuos voca liberos!“ – извика друидесата, изправяйки ведрото над огъня. Водата потече над пламъците, като ги угаси в кълба дим.
Синър изкрещя.
Вълчият призрак се изписа, а полупрозрачните му челюсти се разтвориха в безмълвно ръмжене. Сребърни нишки изскочиха от ръцете на феята позната и се забиха във вълка-фантом като кукички за риба. Феята подпря краката си и дръпна.
От гърлото на Синър се изтръгна още един агонизиращ писък. Тя и вълкът-фантом се свиха в конвулсии. Вихри от розово-червен миазъм оцветиха въздуха, докато фантомът се вкопчваше в стопанина си.
Не осъзнах, че съм скочила напред, докато Кай не ме хвана за ръцете.
– Продължавай да дърпаш, Ниав – извика Жозефин.
Феята омота магическото въже около предмишниците си и се хвърли назад. Фантомът се дръпна – но това направи и Синър. Тя рухна по гръб, крайниците ѝ се гърчеха. От духа изкипя миазма, която я погълна в облака.
– Спри! – Жозефин затича около кръга, докато нейната позната отпускаше магическите нишки. – Това не работи.
Феята разтвори ръце и нишките се разтвориха. Когато призрачният вълк потъна в тялото на Синър, кожата ѝ засия в отвратителна дъга от зелено, розово и червено, преди светлината да избледнее.
Освободих се от Кай и се втурнах към друидесата, а момчетата бяха точно зад мен.
– Какво стана? – Попитах.
– Екзорсизмът се провали. – Устата на Жозефин се сплеска в тънка линия, след което тя влезе в кръга, за да коленичи до Синър, която се беше проснала по гръб, дишаше учестено, но иначе не помръдваше. – Дори и с помощта на Ниав духът е твърде силен, за да бъде изтласкан – не и без риск за живота на Синър.
Погледнах към нейния познат. Очите му, светли и безплътни като гладки опали, се обърнаха към мен, след което формата му избледня в блясък. Хух, добре. В крайна сметка не е толкова разговорлив.
– Твърде силен? – Изръмжа Аарон. – Но екзорсизмът винаги действа, нали? Стига да са приключили преди пълнолунието?
– Никога досега не съм се проваляла. – Жозефин погледна покрай нас. – Имаме нужда от твоя лечител обратно тук, Тобиас. Синър е в безсъзнание.
Погледнах през рамо. Тобиас и Валери стояха до Кай и Езра. При думите на друидесата Валери се обърна и потегли към академията, силна и бърза като всеки от възпитаниците, въпреки дизайнерските си дрехи.
Жозефин отново се изправи и аз заех мястото ѝ, коленичила до Синър. Държах ръката ѝ, болна от безпомощност. Кожата ѝ беше хладна, а по нея се носеше странна миризма – на земя и мускус, но със сладък привкус, като черешов сироп.
– Защо екзорсизмът се провали? – Попита Тобиас, а изражението му беше строго мрачно.
– Духът е твърде силен – повтори друидесата. – Видяхте ли накърнените звукови цветове? Това не е нормално. Каквато и промяна да са претърпели преобръщачите в гората, тя се е предала на Синър чрез инфекцията. Само екзорсизъм не може да премахне духа.
– Тогава какво? – Изригна Аарон. – Ти просто се отказваш? Оставяш я да се превърне в мутирал върколак?
– Разбира се, че не се отказва – вмъкна се Тобиас. – Жозефин, знаеш ли как са били променени сменящите се?
Тя погледна към трептящия си познат и се заслуша.
– Ниав е сигурен, че не е нито магия на фея, нито друидство. Само арканата има силата да промени из основи природата по този начин.
Тобиас кимна.
– Трансмутационна Аркана. Мога да изпратя експерт тук още сутринта, за да изследва Синър.
– Трябва да се върна у дома – каза Жозефин. – В момента, в който получите отговори, ще се върна. Синър трябва да бъде успешно изчистена преди пълнолунието, иначе няма да има как да я спасим.
Ръката ми се стегна около безжизнените пръсти на Синър. Между митиците се разнесе тишина и аз изказах въпроса, който никой друг не задаваше.
– Кога е пълнолунието?
Друидесата погледна нагоре към облачното небе, в което тъмнината не беше прекъсната, а луната – скрита.
– В петък вечер – отговори тя мрачно.
Прониза ме ужас. Разполагахме само с три нощи, за да намерим отговорите, които щяха да спасят Синър.
Назад към част 11 Напред към част 13
