Глава 7
КУРШУМА
Подхвърлих футболната топка в ръката си на Матю, а той тръгна да бяга през импровизираното футболно игрище, което бяхме направили. Тръгнах да бягам и повалих Хатчет на земята, за да му попреча да се справи с Матю. Матю се промъкна през Инк и Саботаж и пресече линията за тъчдаун.
– Ебаси да! – Зарадвах се, докато тичах към него. Ударих ръката си с неговата със самодоволна усмивка на лицето, докато се обръщах с лице към Хатчет, Инк и Саботаж. – Яжте говна. – Подиграх се.
Грим изръмжа от смях и вдигна Матю на раменете си. Потупах Хатчет по гърба, докато минавах покрай него, за да отида до хладилника.
– По дяволите, Хатчет, ти позволи на собственото си дете да те изложи.
Хатчет се засмя.
– В наша защита, Матю е бърз като дявол. – Отвърна той.
Матю се готвеше да влезе в гимназията през следващия учебен срок и беше изразил пред Хатчет, че иска да играе футбол. Така че всички ние се включихме, за да му помогнем да се подготви за предстоящите пробни мачове. Момчето щеше да стане убийствен бегач.
Майка му беше в рехабилитационен център за поведенчески проблеми и получаваше помощ. Очевидно беше преживяла няколко нервни срива, така че беше там от известно време.
Хатчет ходеше да я вижда два пъти седмично, но и двамата се съгласиха да държат децата настрана, макар че тя им пишеше. И двамата просто решиха да кажат на децата, че няма право на телефонни обаждания, докато се оправя. Така че всички просто се преструвахме, че Хатчет се грижи за клубните глупости, когато отиваше да види жена си, така че децата да не знаят какво се случва.
Погледнах към Хъни и Скраб, които седяха един до друг. Хъни се усмихваше на нещо, което той каза, но когато пренареди позицията си на стола, видях как тялото ѝ се напрегна и трепна от болка по лицето ѝ. Скраб продължи да говори, очевидно без да вижда дискомфорта ѝ.
Човекът беше адски добър, но понякога можеше да бъде малко сляп. Но знаех, че това ще се промени, когато продължи да се развива в клуба.
Пристъпих към Медик с наполовина пълната си бутилка вода в ръка.
– Хъни има нужда от още болкоуспокояващи – казах му.
Той освободи жена си, като ми кимна, и се придвижи вътре, за да вземе чантата си. Приближих се до Хъни и Скраб и потупах Скраб по гърба, докато минавах покрай стола му.
– Съжалявам, братче. Открадвам я за няколко минути. – Казах му.
Хъни ме погледна с въпросително изражение в красивите си сини очи. Без да казвам нищо, внимателно я вдигнах в ръцете си. Тя тихо изстена, а очите ѝ проблясваха от болка.
– Така си и мислех – измърморих, докато се придвижвах към клуба. – Откога те боли, бейби? – Попитах я нежно, докато се придвижвах нагоре по стълбите към моята стая.
– Не от дълго. – Каза тя. – Вие се забавлявахте и аз не исках да ви притеснявам. – Поклатих глава с тиха въздишка.
– Тогава трябваше да кажеш на Скраб, че те боли.
Внимателно я поставих на леглото си, а Медик се придвижи напред с още една игла и спринцовка в ръка, пълни с обезболяващи лекарства за нея. Тя хлипаше, очите ѝ се замъглиха от страх, докато започна да се отдръпва от него.
– Бейби, погледни ме. – Подканих я. Тя вдигна поглед към мен. – Държа те – уверих я аз. – Медикът ще помогне. – Успокоих я.
Тя държеше очите си приковани в моите и леко помръдна, когато Медикът я убоде с иглата. Но всичко свърши почти веднага след като той започна. Той сложи малък лейкопласт на мястото, където я беше убол, и се отдръпна.
– Всичко е готово. – Увери я той.
Грим влезе в стаята, държейки телефона ми в ръка. Върху чертите му се бе настанило тържествено изражение. Мигновено се отместих от леглото, като охраната ми моментално се повиши. Грим винаги отговаряше на телефона ми само ако беше майка ми или някой също толкова важен човек.
– Грим? – Попитах.
– Това беше от болницата. – Каза ми тихо.
– Майната му. – Заклех се. Обърнах се към Хъни, нежно взех пребитото ѝ лице в ръцете си и притиснах устни към челото ѝ. – Трябва да тръгвам – казах ѝ.
Тръгнах от стаята, след като взех телефона си от Грим, без да обяснявам на никого. Бързо се затичах надолу по стълбите и излязох през вратата.
– Уау; какво става, братко? – Попита Тор, докато се отдалечаваше от Лекс. Той бързо се придвижи към мен. – Братко, какво става? – Поиска да знае по настоятелно, докато се качвах на мотора си и бързо закрепвах каската на главата си. Той се премести пред мотора ми. Изръмжах.
– Трябва да тръгвам. – Извиках му. – Махни се от пътя ми, Тор.
– Идвам с теб. – Каза той. Притисна бърза целувка към устните на Лекс, преди да се премести към собствения си мотор. Аз не чаках. Трябваше да стигна до болницата, по дяволите.
Изхвърлих чакъл от паркинга, като надхвърлих скоростта, когато излязох на магистралата по пътя към болницата.
Моля те, мамо, дръж се там.
Преглътнах трудно, когато влязох в болничната стая на майка ми. Беше свързана с многобройни апарати и беше бледа – толкова шибано бледа. Придвижих се напред и хванах неподвижната ѝ ръка в своята, преглъщайки сълзите си. Трябваше да бъда силен за нея.
– Братко, какво става? – Попита тихо Тор, когато влезе в стаята.
– Рак – казах му тихо. – Той я разяжда. Дори не разбрахме за това допреди няколко месеца. Ракът на яйчниците се открива изключително трудно.
– Майната му. – Прокле Тор. – И не може ли да се лекува?
– Да, ако имах хиляди долари, за да платя за операцията ѝ и за всичките ѝ сеанси по химиотерапия – изръмжах аз. – Дори се опитах да ѝ направя здравна застраховка, но не мога да намеря нито една шибана компания, която да плаща за съществуващи преди това състояния.
Тор въздъхна, като се облегна на стената.
– Защо не каза на клуба за това? – Попита той.
Повдигнах рамене.
– Не е проблем на клуба – казах му, без да си правя труда да споменавам, че Грим знаеше, но му бях казал, че съм го овладял.
Но не го направих. Това беше доказателство за това.
Тор се подигра.
– Братко, ти носиш нашивка. Ти си шибано семейство. – Напомни ми той. – Което означава, че всеки, който означава нещо за теб, също е семейство. Ние се грижим за семейството. Трябваше да дойдеш в клуба за това. Ако го беше направил, тя вече можеше да е почти приключила с химиотерапията си.
– Тор, не искам да говоря за това. – Избухнах.
Тор мълчеше, без да каже нищо повече по темата. Докторът влезе малко по-късно и ми кимна веднъж за поздрав.
– Коуди, мина доста време. – Каза той, докато стискаше ръката ми.
– Колко е лошо, докторе? – Попитах д-р Хол.
Той въздъхна.
– Тя виси на косъм, Коуди. Ако продължим да чакаме, скоро ще бъде твърде късно да направим каквото и да било, за да ѝ помогнем.
Стиснах челюстта си, докато гледах потъналото в мрак лице на майка ми. Грубо прокарах пръстите си през косата си.
– Колко голям е туморът? – Попитах го.
– С големината на бейзболна топка в момента. – Каза ми той. Преглътнах трудно. Това определено не беше добре. – Операцията по отстраняването му ще бъде дълга и продължителна. Ще бъде чудо, ако успеем да извадим масата на цялото нещо наведнъж.
Майната му.
Назад към част 6 Напред към част 8
