Вие сте в ноктите на Града на драконите!
Усещате ли стоманената хватка? Усещате ли нарастващият ужас? Готови ли сте да предизвикате онези, които са по-силни и по-могъщи? Над Уестърнадан бушува снежна буря, свиреп вятър помита праха от древните гробници, разкривайки забравени легенди, а едно убийствено минало вече не желае да се крие в дълбините на Желязната планина. Как са се появили драконите? Какво ги очаква? И защо властта е замесена във всичко това?
Ученичката на професор Стантън упорито търси отговори на въпроси, които са се превърнали в жизненоважни. Анабел е изправена пред трудна задача – под прикритието на прислужница да проникне в резиденцията на Арнел, да намери пътя към семейната крипта, да разшифрова посланието на предците и най-важното – да не попадне в плен на дракона, който не е доволен от факта, че обектът на страстта му рискува себе си.
Мис Анабел Вайърти продължава опасното си разследване.
„Почитаема мадам! Тъй като Бетсалин Макдауъл желае да кандидатства за работа като домашна прислужница в имението Арнел, давам ѝ това препоръчително писмо с най-добри пожелания и благодарности за дългогодишната упорита работа и старание на мис Макдауъл в изпълнението на възложените ѝ задачи.“
Писането на препоръчителни писма се оказа изключително досадно начинание.
Аз пишех вече четвъртото. Мисис Макстън, извисяваща се над мен, даваше съвети, напътствия и разяснения за формулировките. Всъщност като икономка тя отговаряше за наемането и уволняването на прислугата, така че всъщност това много досадно задължение трябваше да се падне на нея, но изведнъж се съгласиха, че моят почерк е по-добър.
„В моя дом, – продължих с огромно неудоволствие – Бетсалин изпълняваше задълженията си с най-голямо внимание и отговорност и доброволно си възлагаше допълнителен труд.“
– Това се зачерква. – внезапно реши мисис Макстън.
За стотен път истински се зарадвах, че съм магьосник.
– Евантесет! – едно движение на ръката и вече не трябваше да мачкам този лист и да вземам следващия, за да го преписвам отново и отново.
За мое искрено съжаление се сетих за способностите си доста късно, така че кошчето за боклук в ъгъла беше пълно с изхабена хартия, а първите писма всъщност преписах отново като прилежен ученик. За щастие професор Наруа се отби, видя какво имам и ми напомни очевидното. Бях му безкрайно благодарна. След неговия съвет нещата се движеха много по-бързо.
– Защо го зачеркваме? – попитах, като отново взех писалката си.
– Защото е прекалено много, а аз не бих наела прекалено инициативна прислужница. – каза мисис Макстън.
Нямах какво да кажа, защото никога не бях имала опит с наемането на прислужници или с това да бъда наета като прислужница. Да, предстоеше ми съвсем ново преживяване.
* * *
Бяхме готови с препоръчителните писма до осем часа сутринта.
Закусихме бързо и нервно, докато професор Наруа седеше и подправяше подписа на професор Стантън. Това не беше лесна задача и аз лично не успях, въпреки че отдавна и успешно бях овладяла почерка на професора. Почерк, но не и подпис, а на мен ми трябваше подпис в автобиографията.
Въпреки това се справихме и с него.
Напрегнатата закуска премина бързо и ние се откъснахме от яденето, обсъждайки отново и отново подробностите.
– Мис Вайърти, запомнете, че ви е позволено да разговаряте само със служителите на втория етаж. – отново ми напомни мисис Макстън.
Кимнах, хрупайки мълчаливо кифличката си.
– При среща с лордовете? – продължи икономката – Поглеждате надолу и не се правете на умница.
Да, помнех всичко.
– Мястото на жената? – мисис Макстън не се отказа.
– На мен мястото ми е на девойка със сини чорапи. – напомних ѝ аз.
– О, да! – каза икономката – Бетси, ако всичко е наред, не забравяй да отидеш до магазина за готови рокли тази вечер за сините чорапи.
Прислужницата кимна и се прекръсти. Беше по-притеснена от всеки друг, чувстваше се отговорна, поради факта, че това беше предимно нейна идея.
– И, мис Вайърти, вкарайте си в главата, че едно красиво момиче трябва винаги да си държи устата затворена! – завърши с проповед мисис Макстън.
– А не красиво? – веднага ми стана интересно.
– Още повече. – каза още по-строго икономката и добави: – Старата лейди Арнел е изключително ревностна в изискването си това правило да се спазва стриктно. А какво с очите?
Преставайки да ям, попитах отново:
– А какво с очите?
– Ще ви дам назаем очилата си. – каза професор Наруа – С тях ще изглеждате солидно.
О, Боже, в какво се забъркахме всички!
Но отстъплението не изглежда да е нашата политика.