* * *
Това беше третото ми посещение в имението на семейство Арнел.
За трети път сърцето ми биеше смело, решено да помогне на драконите, а след това се свиваше малодушно при мисълта за възможното унижение, което щеше да дойде с разкриването на нашата измама. Можех да успокоя съвестта си само с мисълта, че лорд Арнел пръв е нахлул в дома ми и следователно имам някакво морално право да нахлуя в личната му територия, но се страхувах, че драконът едва ли ще сметне действията ни за законни.
Опитах се да прикрия тревогата и съмненията си, но се опитах да си спомня какво знаех за наемането на служители. В нашите прогресивни времена, когато икономиката на империята беше в разцвета си, всеки представител на средната класа можеше да си позволи слуга. И един ден, когато бях дете, баща ми ме заведе на „трудовия панаир“, за да намери подходящ коняр, който да замени напусналия ни мистър Уилямс. Този ден си спомням шума и шумотевицата, редиците от хора, които държаха предмети, подсказващи тяхната професия, и оплакването на майка ми, че всички порядъчни хора си търсят слуги чрез агенции и че тя възнамерява да си търси нова камериерка именно по този начин. Татко защитаваше позицията си, като я уверяваше, че никой „агентурен измамник“, който никога не е помирисвал истинска конска тор, няма да може да направи разлика между обикновен коняр и истински експерт, който от първата секунда намира общ език с конете. Поглеждайки напред, трябва да призная, че и двамата грешаха. Баща ми наистина намери чудесен коняр и той наистина се сработи с конете ни за нула време, дотолкова, че в една далеч не толкова радостна сутрин умря заедно с трите ни коня. Камериерката, която майка ми беше избрала чрез агенция и имаше много препоръчителни писма, се оказа изключително невъздържана в пиенето на алкохолни напитки и в състояние на алкохолно опиянение се превърна в гневна фурия, която веднъж се опита да вдигне ръка дори срещу майка ми, след което беше уволнена с позор. Оттогава насам родителите ми, както и повечето семейства, които познавам, се ръководеха при избора на слуги от мнението на досегашните си служители и така от уста на уста беше най-надеждният и сигурен начин за наемането им.
Именно на това заложихме ние.
Мисис Боутън, старата бавачка, ни посрещна на пътя, където стоеше от известно време, видимо изнервена и на практика се хвърли под колелата на каретата ни, щом я видя.
Мистър Илнър скочи от седалката и помогна на старицата да се качи по стъпалата, ние с мисис Макстън се преместихме, за да освободим място, а когато седна, бавачката едва си поемаше дъх, издавайки степента на нервното си напрежение.
– Мис Вайърти, скъпа моя, нямам думи, с които да изразя благодарността си към вас. – започна тя, когато отново тръгнахме нагоре.
– Моля за извинение? – изразих недоумението си от това, че ми благодари.
Старата жена се усмихна и обясни:
– Ариана. Официалната версия на събитията е различна, но аз знам истината. Благодаря ви.
Едва ли бях в състояние да коментирам случилото се, но бавачката сметна за необходимо да ми го каже:
– Аз възпитавах Ариана от дете, целият ми живот е в нея.
Останах безмълвна, като си позволих само една неловка усмивка.
Не ми беше съвсем ясно как една от бавачките на лейди Арнел би могла да знае, че аз, чрез лорд Арнел, съм поставила момичето в състояние на стаза, което го е запазило живо. И като цяло нямах ни най-малка представа как, откъде и по какъв начин мисис Боутън е разбрала какво се е случило.
– Лорд Арнел уведоми по-възрастните си роднини и доверените лица за случилото се. – каза старата бавачка, сякаш разбираше какво мисля.
– Звучи… плашещо. – каза мисис Макстън.
– Звучи много окуражаващо за вашето начинание. – контрира мисис Боутън.
И тя започна да ни запознава със събитията:
– В имението на Арнел има класическа градация на слугите. Така че вие, мисис Макстън, и вие, Бетси, ще бъдете класифицирани като слуги на втория етаж. Мистър Онър ще бъде назначен за чирак на готвача – на него му е забранено да излиза над първия етаж, същото се отнася и за мистър Илнър и мистър Уолън. Мисис Макстън, в знак на уважение към възрастта ви, вие ще останете в моята стая, Бетси – в стаята за прислужници под стълбите, мъжете слуги са предимно в спалните на прислугата в пристройките, има и семейни двойки, но… сред вас няма такива.
– Как да знаете, как да знаете! – каза професор Наруа с подигравателен поглед към мисис Макстън.
Той привлече вниманието на присъстващите към себе си.
– О, да, мистър Нарел, страхувам се, че нито аз, нито икономката мисис МакАвърт можем да ви гарантираме работа. – каза мисис Боутън – Ще трябва да докажете способностите си пред имперските магьосници и да бъдете изпитан от имперската лична гвардия, която, за съжаление, са трансформиращи.
– Аз ще се погрижа за Имперската гвардия. – сметнах за уместно да съобщя.
– Аз ще се оправя с магьосниците. – уверено заяви мистър Нарел.
Мисис Боутън кимна, оправи очилата и шапката си, пое си дъх и след това премина към същината на въпроса:
– Мис Вайърти, работата като секретарка на старата лейди Арнел е изключително нервна, напрегната, изискваща известен такт и… – настъпи кратка пауза, след която бавачката неохотно съобщи: – Лейди често използва забранени заклинания за послушание.
Колко интересно.
– Колко „често“? – попитах.
– Постоянно. – не ме направи ни най-малко щастлива мисис Боутън.
Тя замълча и добави:
– Ще направим всичко възможно да ви помогнем, но, както знаете, няма да е лесно.
Нямах какво да кажа на това, но мисис Макстън веднага се успокои:
– Радвам се, че прислугата в имението Арнел е на наша страна.
Спуснах поглед, не исках да виждам тази болка. Това нямаше да ме накара да се почувствам по-добре, нито тях, нито когото и да било, в този смисъл. Емоциите трябваше да се изхвърлят като боклук, уверено и безмилостно.
И с конвулсивна въздишка попитах:
– Колко… умряха?
– Девет прекрасни млади дами. – повтори мисис Боутън.
Погледнах я с недоумение. Доколкото ми беше известно, само три от дъщерите на лейди Арнел бяха починали.
– Те бяха женени! – обясни старата бавачка, сякаш разбра въпроса ми.
Разбирам.
– Защо не направихте нищо по въпроса? – попита саркастично мисис Макстън.
Мисис Боутън издиша възмутено:
– Вероятно защото сме само прислуга, мисис Макстън, ако не сте забелязали!
Моята икономка едва ли можеше да бъде изкарана от равновесие от чуждото възмущение, затова зададе следния въпрос:
– А какво можем да направим ние, когато сме на мястото на слугите?
Помислих си, че мисис Макстън действа малко жестоко, и като цяло на нас вече ни помагат, но не, икономката просто подходи към ситуацията по възможно най-разумния начин.
– Ще ни трябва една „резервна“ мис Вайърти. Височина, цвят на косата, фигура и същите дрехи. – каза ми категорично икономката.
– О! – въздъхна мисис Боутън.
– Мис Вайърти ще се нуждае от свобода на действие, – обърна се мисис Макстън към бавачката – а старата лейди Арнел е сляпа, доколкото знам.
Мисис Боутън постоя за миг неподвижна, после се замисли за миг и кимна в знак на съгласие.
Назад към част 1 Напред към част 3