24 ФЕВРУАРИ, 2020 г.
„Този човек не обича никого“
ГЛАВА 3
AСA
Оставаше ми една седмица до деня на подписването. Една шибана седмица, за да се ангажирам с колеж. Райкър беше положително настроен към решението си. Той правеше планове и аз бях част от плановете му. Очакваше от мен да съм до него. Баща му се гордееше с него и Райкър нямаше никакви притеснения на света. Той имаше най-добрия живот от всички момчета, които познавах.
Когато Райкър тръгнеше да преследва мечтите си, той нямаше да остави майка си в опасност. Нямаше страх от това какво ще се случи, когато вече не живееше под техния покрив. Така и трябваше да бъде. Така трябваше да бъде. Нещо, което никога не бях познавал.
Блъснах вратата на пикапа с повече сила, отколкото беше необходимо, и застанах на алеята на къщата си, загледан в двуетажната къща в занаятчийски стил, която баща ми беше проектирал. Със своите детайли и впечатляваща дървена дограма, отвън тя изглеждаше като безопасен дом. Точно като баща ми. И двете бяха фасади. Вътре нямаше нищо безопасно.
Ако стоях настрана, можех да се преструвам, че реалността зад тези врати не съществува, но тогава майка ми щеше да живее в ад, който не можех да допусна. Аз бях всичко, което стоеше между нея и чудовището, с което живеехме и двамата. Като дете плачех и я молех да си тръгне. Да избягаме през нощта.
Тя никога не слушаше думите, които казвах. Вместо това ме люлееше и ми пееше песнички на испански, които не разбирах, защото баща ми ѝ забраняваше да говори испански. Младостта ми беше период на учене, за да се адаптирам към света, в който бях роден. Скриването на това, което е баща ми, се превърна в навик, който следвах точно както правеше майка ми.
Беше ми омръзнало от това. Беше ми писнало от начина, по който се отнасяше с нея мъжът, който трябваше да я обича и защитава. Как можеше да продължава да очаква от мен просто да игнорирам поведението му? Вече не бях дете. Бях на осемнайсет, а се чувствах като на трийсет. Да живееш с баща, който злоупотребява, те кара да пораснеш бързо. В този дом имаше малко приятни детски спомени. Тези, които имах, той не беше тук. Майка ми беше причината за всеки щастлив спомен, който имах. Той никога не присъстваше в тези спомени.
Вървях бавно към вратата и изчаках малко, за да се заслушам внимателно в гласа на баща ми. Той внимаваше да не крещи прекалено силно, но можеше да бъде също толкова опасен и в тишината. Когато не чух нищо, отворих вратата и влязох вътре, подготвяйки се за неизвестното, както правех винаги.
Не можех да си спомня момент от живота си, в който в дома ни да не е имало тежък въздух на напрежение. Като дете мислех за него по-скоро като за страх. Живеех в страх от гнева на баща ми. Сега, когато бях по-възрастен, усещах напрежението. Въжето, което представляваше гневът на баща ми, като въже, което се дърпа здраво в двата края. Всичко, което можех да направя, беше да чакам единият край да се освободи. Никога не го караха да избухва специални неща. Бяха нещата от ежедневието. Например, ако майка ми направи нещо за вечеря, което той не харесваше, или забрави да купи мляко от магазина, или разлее нещо в кухнята, той се отприщваше с думи, а често и с действия.
Виждал съм го да хвърля чаша за кафе срещу стената точно до главата на майка ми, когато в килера нямаше любимата му марка кафе. Нищо в този човек не беше разумно. Дори след като и счупи ръката, защото забравила да вземе дрехите от химическото чистене, тя оправдаваше поведението му.
Усетих миризмата на вечеря, когато пуснах раницата си в дъното на стълбите, преди да се насоча към кухнята. Не се случваше често майка ми да приготвя вечеря. Рядко баща ми изяждаше това, което тя приготвяше, ако полагаше усилия. Фактът, че тя готви, ме притесняваше. Никой не говореше, което не означаваше непременно, че баща ми не е там. Той намираше сила, като седеше в мълчание, карайки ни да се чувстваме неудобно. Не ме интересуваше дали гадината ме игнорира, или не. Стига да не докосва майка ми.
Когато влязох в кухнята, майка ми беше обърната с гръб, докато работеше върху това, което беше решила да направи. Голямата старинна маса беше наредена за трима. Още едно неочаквано усилие. Обикновено с мама си поръчвахме храна за вкъщи или аз правех сандвичи със сирене на скара.
За щастие тя беше сама. Изпуснах дъх, който дори не осъзнавах, че съм задържал. Това беше навик. Подготовка да се изправя срещу мъжа и каквото и да е настроението му.
– Мирише добре – казах аз и майка ми се завъртя с лице към мен. Усмивката ѝ беше мигновена, когато очите ѝ срещнаха моите.
– Това е нещо ново, което опитвам – отвърна тя. – Как мина денят ти?
Да имаш мама, която да приготвя вечеря, беше удоволствие, а да я видиш усмихната също беше приятно щом се прибереш вкъщи, но да сваля гарда си беше лоша идея.
– Беше понеделник – отвърнах аз, след което попитах: – Сигурна ли си, че усилията ти ще бъдат одобрени? – Не прикрих сарказма си. Тя знаеше, че това е лоша идея.
Усмивката ѝ малко помръкна; тя достатъчно лесно разбра какво питам. Знаеше, че да опита нещо ново не е безопасно с психопата, за когото беше омъжена. Сега усмивката ѝ беше принудителна и по-малко искрена.
– Това е просто джамбалая със скариди с нов привкус. Мисля, че и на двамата ще ви хареса – каза тя, но искаше да каже, че баща ми обичаше джамбалая и това щеше да му се хареса. Когато бях по-малък, тя готвеше много в опит да впечатли гадината. Годините, в които той я проклинаше и изхвърляше храната, която приготвяше, бяха довели до това, че тя не готвеше, а той не се прибираше вкъщи до късно. Домът ни не беше от тези, в които семейството сядаше около масата и се наслаждаваше един на друг.
– Знам, че ще го харесам – казах ѝ, когато тя изглеждаше несигурна в себе си. Изглежда, че това я зарадва. Майка ми обичаше да ми готви, когато бях по-млад. Веднъж ми беше казала, че това е нейният начин да покаже любовта си. Баща ми беше използвал това като още един начин да я нападне. Беше и отнел възможността да купува хранителни продукти, за да приготвя ястия, като беше ограничил седмичната и сметка за хранителни продукти. След това спря да се прибира за вечеря. Това беше още един начин да я нарани. Като дете не можех да разбера защо той и казваше злобни неща. С възрастта разбрах, че е болен гадняр, който се забавлява да причинява болка при затворени врати, докато пред останалия свят изглежда като перфектния семеен мъж.
– Разкажи ми за училището – подкани ме тя, като смени темата.
Отидох до хладилника, за да взема сода, и по пътя спрях да я целуна по слепоочието. Това беше още едно нещо, което винаги бях правил. Давам и обич, за да заменя липсата на такава, която не получаваше от баща ми. Ако си тръгнех, кой щеше да прави това? Кой щеше да я успокои, да се погрижи за нея, да се увери, че е добре?
– Скучно. Все същото… – спрях, преди да довърша изречението. Мръщенето ѝ, изразяващо неодобрение, вече беше разбрала, че ще изпсувам. Усмихнах се невино, а тя поклати глава, преди да се върне към бъркането на тенджерата на котлона.
– Все пак скоро ще свърши.
Мама постави лъжицата върху керамичната поставка за лъжици, която бях нарисувал за нея в трети клас и ѝ подарих за Деня на майката. През годините тя я беше използвала много малко, тъй като рядко готвеше. Гледах я как отива до шкафа, за да извади чаша, а после я протяга към мен. Тя мразеше да пия от кутията. Беше убедена, че това е нездравословно. Сякаш в газираната напитка имаше нещо здравословно.
Взех чашата от нея и излях тъмната течност в нея.
– Кога ще подпишеш договор с колеж? – Попита тя с бодър тон.
Не я погледнах. Не можех да го направя. Това не беше нещо, за което бях говорил с нея. Предположих, че тя знае. Че е разбрала, че не мога да я оставя тук. Как можеше да иска да я оставя тук?
– Не съм сигурен – отвърнах, без да съм готов да водя този разговор с нея.
– Ол Мис. – Това е най-добрият вариант. Имаш по-голям шанс да изпъкнеш. Сигурен съм. – Гласът на баща ми изпълни стаята, когато влезе в нея, и не остави място за дебати или разговори. Той беше окончателен. Това, което не осъзнаваше, беше, че вече не ми пукаше какво казва, изисква или иска. Не бях уплашено малко момче, което се опитва да се бори с чудовището само. Бях възрастен мъж и той беше причината да порасна толкова бързо.
– Тя питаше мен – казах аз, като вдигнах поглед от чашата си, за да срещна очите му.
– И аз отговорих за теб – отвърна той с предупреждение в леденостудения си син поглед. Очи, които мразех, че съм наследил от него.
– Не ми е нужно ти да говориш от мое име – отвърнах аз. Пламъкът в погледа му беше познат. Този път го бях вкарал нарочно. Ако продължавах да отстъпвам пред него, той щеше да повярва, че е всемогъщ в тази къща. Че може да прави каквото си поиска и да му се размине. Бях приключила с опитите да го държа спокоен.
Той прекоси стаята и спря пред мен. Застанал на пръсти, той изобщо не изглеждаше притеснен от факта, че стоях с два сантиметра по-висок и раменете ми караха някогашните му впечатляващи рамене да изглеждат тънки.
– Няма да толерирам такива приказки, момче. Ще си седнеш на задника и ще си замълчиш. – Гласът му беше повишен точно толкова, колкото да разбера какво иска да каже.
– Не, благодаря… татко – казах без никакъв страх. Гневът, който кипеше в мен, се трупаше от години. Бях го сдържал от страх – докато страхът бавно изчезна, а омразата започна да измества всички останали емоции.
Ръката му удари гърдите ми с нещо, за което бях сигурен, че искаше да е силно, и при по-малък човек щеше да го върне няколко сантиметра назад. Аз не помръднах. Предадох собственото си предупреждение, докато го гледах с поглед.
– Аса, седни – каза майка ми с онова колебание на страха в тона, което познавах толкова добре. Не исках да я плаша, но беше време той да разбере, че няма да му позволя да нарани нито нея, нито мен. Дните му на малтретиране бяха приключили.
Той се обърна и когато ръката му се стрелна в посока на майка ми, аз се преместих бързо. Това приключва сега. Днес. Ръката ми се вкопчи в ръката му и я спря с много малко усилие.
– Не я докосвай – предупредих го аз.
Очите му се стрелнаха към мен. Неверие, ярост и неуравновесената лудост, която се вълнуваше под повърхността – всичко това блестеше в погледа му.
– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, момче? – Изръмжа той този път. Без да се опитва да контролира нивото на гласа си.
Затегнах хватката си върху него и за кратък миг видях проблясък на несигурност в очите му, преди лудостта отново да вземе връх.
– Няма да докосваш майка ми – казах му аз.
– И ти, по дяволите, си мислиш, че си достатъчно голям, за да ми казваш какво да правя сега? Че вече си пораснал и можеш да се справиш с един мъж? – Тогава той се засмя и се опита да се освободи от хватката ми, но аз доказах правотата си и го задържах без да се освободи.
– Да, мисля, че е така. – Подигравах му се, но не за това ставаше дума. Не исках да си отмъщавам. Бях тръгнал да променя този психопат, когото майка ми не искаше да остави. Ако беше решила да остане с него, тогава щях да се уверя, че той я оставя на мира.
Смехът му изчезна и на лицето му се появи яростно хъркане, докато отново се опитваше да освободи ръката си. Използвайки тялото си, той се придвижи към мен и аз бързо се протегнах, за да хвана другата му ръка. Той се бореше срещу мен и издаде ръмжене, докато се опитваше с повече сила, отколкото очаквах, за да се освободи от контрола ми.
– Ще съжаляваш за това – каза той с изкривен глас.
– Съжалявам само за това, че чаках толкова дълго – отвърнах спокойно.
– Аса, моля те – помоли майка ми, докато ръката ѝ докосваше гърба ми. Усещах лекото ѝ треперене и мразех да я разстройвам. В живота си беше имала достатъчно страдания. Не исках да ставам причина за още по-голямо огорчение.
– Замълчи, кучко, и спри да омирисваш къщата с тази гадост, която се опитваш да сготвиш – изръмжа баща ми срещу нея.
Щях да го оставя да си тръгне и да се справя с реакцията му. Бях започнал да си казвам, че заради майка ми трябва да облекча ситуацията, която бях подбудил. Докато той не я нарече кучка. Един превключвател в мен, за който не знаех, че съществува, се завъртя. Кръвта ми заби в ушите, докато се взирах в мъжа пред мен. Той отново изруга и аз знаех, че ръцете ми се стягат върху ръцете му във визия, предназначена да причини болка. Исках да го боли. Исках устата му да е затворена. Не исках да го чувам да говори. Не исках да е свободен да докосва майка ми. Той не я заслужаваше.
– Майната му! – Изкрещя той, когато ръцете ми го стиснаха толкова силно, че собствените ми кокалчета изтръпнаха.
Тлеенето в мен избухна във взрив и баща ми полетя назад, когато от гърдите ми се изтръгна силен, дълбок звук. Чух гласа на майка ми и тя плачеше, но не можех да се съсредоточа върху това. Човекът, когото току-що бях хвърлил по гръб, се изправяше и аз трябваше да го спра.
Той седна и се затъркаля, за да се изправи. Видях омразата и гнева му със здравословна доза страх в очите му, преди юмрукът ми да се забие в лицето му, изпращайки го отново назад. Този път главата му отскочи няколко пъти от твърдия под, преди да се успокои. Неподвижен.
Ревът в ушите ми беше оглушителен, но сега бавно затихваше, докато се чуваше плачът на майка ми. Тя се втурна покрай мен и падна на колене до отпуснатото му тяло. Ръката ѝ стигна до врата му. Проверяваше дали има пулс. Страхуваше се, че съм го убила. Току-що го бях ударил. Той не беше мъртъв. Не исках да го поваля в безсъзнание… нали?
Тя трябваше да знае, че я защитавам, а не се опитвам да убия баща си. Прокарах ръка през главата си и стоях там, загледана в него, мислейки, че всеки момент ще се размърда. Трябваше да се помръдне. Колкото и да заслужаваше цялата болка, която беше причинил, да се обърне обратно към него, той не трябваше да умира. Поне не от моята ръка. Господи, той беше мой баща.
– Махни се от него. Ще те нарани, когато дойде в съзнание – предупредих я, като си проправих път към нея.
Тя вдигна ръка към мен.
– НЕ! Остани назад. Не се приближавай до него. Направил си достатъчно – изкрещя ми тя, сякаш аз бях чудовището. Аз. Нейният син. Току-що бях спрял истинското чудовище. Човекът, който я е пребивал през целия ѝ брачен живот, а тя се държеше така, сякаш аз съм бил този, който е сгрешил? Какво не беше наред с нея? Защо беше такава?
– Мамо – започнах аз, докато гневът ми започна да се превръща в болка.
На лицето ѝ се появиха сълзи.
– Аз те възпитах по-добре. Научих те да бъдеш добър човек. Това не е момчето, което съм отгледала. Не съм искала да бъдеш като него. Исках да бъдеш добър. Отгледах те по-добре. Върви си, просто си върви – каза тя, докато ласкаво поставяше ръка на главата на баща ми, за да отметне косата от лицето му.
Тя обвиняваше мен. Държеше се така, сякаш аз съм се превърнал в баща си, докато всичко, което се опитвах да направя, беше да спра глупостите, с които и двамата бяхме живели твърде дълго. Бях направил това за нея… и го бях направил за себе си. Исках да имам свободата да си тръгна. Ако тя беше решила да остане с него, тогава трябваше да се страхува от мен. Това беше единственото нещо, което ми хрумна, за да я предпазя от него.
– Как можеш да го защитаваш? – Попитах почти шепнешком. Гласът ми не ми достигаше. Чувствах гърдите си така, сякаш бяха поели тежък удар.
– Той е твой баща. – Тя изрече тези четири думи, сякаш те правеха целия ад, който бяхме изтърпели от него, нормален. Животът, който ми беше дал, който беше дал и на двама ни, не беше нищо, за което да сме благодарни. Той беше кошмарът на детството ми. Не дължах нищо на този човек.
– Не, той никога не е бил баща – отвърнах аз.
Тя вдигна очи, за да ме погледне, а те бяха пълни с неизплакани сълзи. – Той не винаги е… жесток. Бил е и добър. Той те обича.
Поклатих глава.
– Не, мамо. Този човек не обича никого. Освен себе си. Време е да приемеш това. Как мога да те оставя тук сама с него през есента?
Тя се намръщи към мен, сякаш трябваше да знам отговора на въпроса си.
– Аз го обичам.
Тези думи ме нараниха толкова, колкото и ме объркаха адски много. Как може да го обича? Как една жена може да обича мъж, който не само я е пребил, но и е ударил детето ѝ? Не можех да стоя тук и да говоря с нея за това. Беше ми омръзнало да се опитвам да я накарам да види истината.
Нямах повече думи. Отвърнах се от сцената пред мен и тръгнах към вратата. Имах нужда от пространство от това. Бях прекарал живота си в тревоги за майка ми. Нощем заспивах с молитвата баща ми да бъде добър. Че ще спре да ни наранява. Че ще бъде мил с майка ми. После тези молитви се превърнаха в това да не се прибере у дома. Че просто ще си отиде.
Тези молитви никога не бяха чути.
Сега знаех, че никога няма да бъдат.
Назад към част 3 Напред към част 5