* * *
Този път влязохме в главния коридор за господарите и величествено марширувайки напред, икономката започна да говори:
– Имението на Арнел се състои от основната сграда, четири къщи за гости, пристройка за домашната прислуга, отделни къщички за охраната на портата и две ловни хижи в планината. Всичко, което виждате от всеки прозорец в замъка, принадлежи на Арнел.
Погледнах през прозореца, покрай който минавахме – просторът на Арнел беше спиращ дъха.
– Сто и петдесет акра гори, две ферми, пасища, парк, пет градини с алеи за разходка, седем оранжерии, винарна, фабрика за консервиране. – очерта размера на всички „пространства“ мисис МакАвърт.
Единственото, което ми оставаше, беше да се… възхищавам.
– Има двеста и деветдесет стаи, – продължи почти гордо икономката – от които шестдесет и три са спални, петдесет и четири са бани, има също седемдесет и пет камини, три кухни, гимнастически салон за гимнастика и други упражнения, зала за тенис, зала за хазарт и плувен басейн.
– Плувен басейн?!
Мисис МакАвърт се обърна отново, измърмори доволно, забелязвайки шока ми и продължи:
– Миналата година лорд Арнел ремонтира замъка, беше инсталирана система за топла вода, вентилационна система, два асансьора, хладилници.
Тя каза всичко това, все още очаквайки, че ще се възхитя от богатството и лукса на имението на Арнел, но… честно казано, бях много по-щастлива от къщата на професор Стантън, а целият този замък будеше възхищение, но едва ли можеше да се нарече дом. Домът – това е нещо уютно, нещо, което може да се обиколи за няколко минути, а не за няколко часа…
Но аз излъгах с ентусиазъм икономката:
– Възхитително.
– Замъкът наистина е възхитителен! – струваше ми се, че мисис МакАвърт се гордее с него като онези, които нямат с какво друго да се гордеят.
И докато преминаваше през галерията, украсена с портрети, картини, вази и всички останали атрибути на лукса и изкуството, икономката преминаваше от общото към конкретното:
– В замъка има четири общи трапезарии. Мъжката трапезария е зелена и от тъмно дърво, женската трапезария е от светло дърво, с копринени тапети и цветя, малката трапезария за посещение на близки приятели е синя и бяла, а трапезарията, прилежаща към балната зала, е бяла и златна. Както разбирате, с пристигането на императорската двойка и придворните там се провежда закуска и обяд. Последвайте ме, ще трябва да се преоблечете.
* * *
Основната къща на имението Арнел е на три етажа и таван, в които живее част от прислугата. Други, предимно прислужници, живеят в малки стаички под стълбищата, но за привилегированите служители като икономки, камериерки, лични секретарки, учителки и бавачки са предвидени стаи на третия етаж. Мисис МакАвърт ме настани в стаята си и докато се качвахме на третия етаж, в стаята ѝ внасяха допълнително легло.
Удивително е, че появата ми беше известна – лакеите, които бяха внесли леглото, поставяйки мебела, и двамата кимнаха, казвайки:
– Добър ден, мис Вайърти.
– Мис Лили. – поправи ги ледено икономката.
Лакеите се огледаха, поправиха се и си тръгнаха, като направиха път на двете прислужници.
Униформата ми вече беше изгладена – тъмносиня, почти черна рокля със снежнобели маншети и яка, която се различаваше от униформите на прислужниците както по цвят, така и по качество на плата. Тя не ми прилягаше толкова добре, колкото ми се искаше, бившата секретарка на лейди Арнел беше значително по-слаба от мен, така че трябваше да стегна корсета, за да прилепнат копчетата.
– Мис Лола я носеше без корсет. – съобщи ми ледено мисис МакАвърт.
С тон, който явно ме упрекваше, че съм с наднормено тегло… мен.
– Аз също бих предпочела да я нося без корсет. – отвърнах на икономката.
Една от прислужниците предпазливо се изправи в моя защита и каза тихо:
– Аз ще преправя другата рокля.
– Да, Кейти, ако обичаш. – каза икономката, сякаш заповедта идваше от нея.
Изведнъж се чу звън на звънец. Първо един, после още няколко и всичко се раздвижи. Икономката излезе набързо, прислужниците се разтичаха и къщата започна да се събужда.
И след петнайсет минути – не повече от петнайсет минути – въздухът се затопли от пламтящите в цялата къща камини, от аромата на кафе, сладкиши и… нервност.
Начинът, по който прислужниците тичаха, беше… напълно нечовешки.
Бледи, всички като една, стройни до болезнена хубост, прислужниците се разхождаха из замъка, тичаха нагоре-надолу по стълбите, но дефилираха в стаите на господата. След това отново бягаха, колкото можеха по-бързо.
Бетси се появи четвърт час по-късно, задъхана, носейки куфара ми, сви се на един стол и дишайки тежко, каза:
– Мис Вайърти, никога не бих се съгласила да работя на място като това!
Последва я мисис Макстън, в нова униформа, с бяло дантелено кепе и също с очила, изглеждаше по-възрастна и по-строга – и тя беше ужасена.
– Мис Вайърти! – икономката ми затвори вратата, за да не ни чуят, и продължи възмутено: – Това не е имение, това е адско чистилище! Мисис МакАвърт ми е делегирала само част от задълженията си, но дори и това… В къщата има седемдесет и пет камини, мис Вайърти. Седемдесет и пет! Мое задължение е да следя дали всички са затоплени навреме, но… Как можеш да обиколиш целия този… ад, нека бъдем откровени, за четвърт час и да провериш всяка камина?!
Наистина, не знаех.
Междувременно мисис Макстън примижа, после извади лорнет, огледа ме и каза:
– Тази рокля изглежда твърде провокативна върху вас, мис Вайърти.
– Наложи се да нося корсет. – бях принудена да призная.
– О, след няколко дни тичане по стълбите и едва ли ще имате нужда от него, но в този конкретен момент се опасявам, че би било… неразумно да ви пусна така.
На вратата се почука внимателно, после влезе Кейти, прислужницата, която вече познавах, и каза:
– Мис Вай… Лили, елате с мен. Мисис Макстън, икономката има нужда от вашата помощ. Бетси, прическата на младата лейди Арнел се е разпиляла и дамата плаче.
Да, това все пак е било ад.
Но докато сме в това.
– Готова съм. – казах на прислужницата.
Тя кимна и се отдръпна, за да ми позволи да изляза.
Назад към част 3 Напред към част 5