„Тази нощ беше един кошмар след друг“
ГЛАВА 6
ЕЗМИТА
Родителите ми бяха отказали да ми позволят да имам мобилен телефон. Дори когато им бях обяснила, че ще плащам сметката всеки месец. Сега се чудех дали ще съжаляват за това. Някак си се съмнявах в това. Никога не съжаляваха за нищо, дори за това, че смъртта на сестра ми беше подклаждана от това, че я бяха задушили.
Родителите ми никога не признаха грешката си. Дори когато излезе наяве пристрастяването на Мая към наркотиците. Не виждаха къде прекаленото им възпитание я беше накарало да се разбунтува по начин, който в крайна сметка щеше да отнеме живота ѝ. Бях само на четиринадесет години, когато Мая почина. Винаги съм си мислела, че е било инцидент. Не можех да си представя, че е направила това нарочно.
Сега не бях толкова сигурна. Ако Аса Грифит, човек, за когото предполагах, че има всичко, можеше да посрещне собствената си смърт, защото виждаше в нея бягство, можеше ли Мая да направи същото? Дали и се е искало някой да е там, за да я спре? Дали в някакъв момент е съжалявала за това и е било твърде късно?
Имайки нужда да помисля за нещо друго, преди да се паникьосам и да реша да се прибера, попитах:
– Къде точно отиваме?
Той сви рамене.
– Нямам никаква шибана представа. Имаш ли някакви идеи?
Аз? Никога не бях напускала този град. Поклатих глава, мислейки си, че това е възможно най-лошата идея, която някога съм имала. Не можех да оставя родителите си така. Те бяха загубили Мая. Как можех да им направя това? Дори и да контролираха всяка моя стъпка и да отказваха да ме оставят свободна.
– Вече промени ли решението си? – Попита той с усмивка, която не срещна очите му. Сякаш очакваше да направя точно това. Исках да кажа „Не!“ с убеденост, но буцата, която се образува в гърлото ми при идеята да причиня такава болка на семейството си, ме спря. Той намали скоростта на пикапа и се обърна насред тъмния път. Дори не бяхме излезли от града, а аз се отдръпнах от това. Разкъсвана между чувството за вина и нуждата от свобода, аз седях тихо.
Той не каза нищо и тишината в пикапа се запълни само от звука на двигателя. Колко пъти си бях пожелавала да бъда тук, в този пикапа, с него? Колко пъти бях сънувала Аса? И ето че имах възможност да избягам с него, а не можех да го направя.
Сирените отпред, осветяващи тъмния път, накараха сърцето ми да забие в гърдите. Дали родителите ми вече се бяха обадили в полицията? Дали щяха да ни преследват? Едва бях изчезнала. Те тъкмо трябваше да приключват с вечерята.
– Диос – промълвих, стиснала здраво ръце в скута си, без да съм сигурна дали Бог се интересува от сегашната ситуация, в която се намирам, или помага на момичетата, които се бунтуват срещу родителите си. Така или иначе все още не бях сигурна в съществуването му.
– Ебаси – каза Аса с ядосана гримаса. Може би изборът му на дума беше по-продуктивен. Трябваше да се опитам да проклинам, вместо да призовавам Бог, който ме беше игнорирал досега в живота.
– На тук ли идват? – Попитах, без да успея да задържа треперенето в гласа си. Той не познаваше майка ми. Бях ужасена.
Той не отговори веднага и аз започнах да мисля, че няма да отговори. После светлините се отклониха от пътя и последваха още. Гледах как и те се обръщат и сирените се смесват в нощния въздух, докато се приближаваме.
– Не си отсъствала достатъчно дълго, за да те търси полицията, а и няма да има нужда от линейка. Случило се е нещо друго.
Помислих си за баща му, но не казах нищо. Той обаче сякаш знаеше какво си мисля, защото каза:
– Включват се на 101. Не е моят път.
Лоутън беше малък и всякакви сирени привличаха вниманието. Една линейка не беше твърде не на място, но полицейските коли, които я следваха, бяха обезпокоителни.
Мобилният телефон на Аса иззвъня. Той погледна към него. Видях как го грабна и го поднесе към ухото си. Дали щеше да е баща му, или може би майка му? Дали все още щеше да избяга?
– Да – каза той грубо в слушалката. После се заслуша. Чувах дълбок глас от другата страна на линията, но не можех да разбера какво казва. Когато другият глас замлъкна, Аса не каза нищо. Той се върна на пътя, като караше по-бързо от преди. Другият глас каза нещо друго.
– Тръгвам – каза просто той, след което приключи разговора.
Не попитах, но той ме беше карал към вкъщи, а към нас все още летяха линейки и полицейски коли, които след това завиха към 101. Очаквах да каже нещо, но той не го направи. Намали скоростта и погледна надолу по пътя, когато минахме 101, след което ми хвърли бърз поглед.
– Първо ще те закарам до вкъщи – сякаш това беше единственото обяснение, от което някой се нуждаеше.
В очите му имаше тъмнина. Или може би скръбта или болката бяха по-добро обяснение. Дори и в нощния плащ можех да я видя. Който и да беше говорил по телефона, му беше казал нещо лошо.
– Майка ти добре ли е? – Изригнах, без да се замислям. Въображението ми се насочи към баща му, който правеше точно това, което Аса се страхуваше, че ще направи накрая.
Аса вдигна рамо и въздъхна.
– Да, имам предвид, че предполагам – каза той.
Усетих как ме залива облекчение. Това беше добре. Той обаче не изглеждаше също толкова щастлив от това. Също така не изглеждаше да иска да ми каже повече. Опитах се да измисля няколко начина да го попитам за новините, които беше получил при обаждането си, но не можах да измисля начин да попитам, който да не изглежда любопитен. Той не ми казваше, така че очевидно това не беше моя работа.
Пикапът спря пред магазина и видях вътре майка ми и баща ми да разговарят – не, да не кажа да спорят. Аз бях темата и се готвех да вляза вътре, за да се изправя пред основната тежест на всичко това. Излизането ми от този пикап нямаше да помогне изобщо.
– Благодаря – казах му, без да съм сигурна дали това е адекватен отговор на случилото се тази вечер.
Той кимна, загледан право пред себе си. Устата му беше в мрачна линия. Толкова ми се искаше да се протегна и да докосна ръката му. Да го попитам какво става. Какво се беше случило. Просто ми се струваше нежелано. Бях непозната. Човек, който може би беше спасил живота му, но въпреки това за него не бях никой.
– Надявам се, че всичко е наред – казах най-накрая, като посегнах да отворя пътническата врата. Изчаках още една секунда, за да видя дали ще отговори, но знаех, че нямам повече време да седя тук. Родителите ми щяха да забележат пикапа и мен всеки момент и адът щеше да се разрази. Аса имаше други неща за вършене и трябваше да тръгва.
Точно когато започнах да се измъквам, той заговори.
– Те не са. Приятелят ми е мъртъв. Инцидент. Той е мъртъв и не е искал да умре. Не е умрял от собствената си ръка, по дяволите. И все пак аз седя тук жив. Животът не е обещан, нали? А аз го приемах за даденост.
Нямах думи. Знаех за приятелите му, защото ги бях виждала в магазина. Бях го виждала с тях в града. Вероятно познавах и родителите им. Не ми се струваше уместно да попитам кой е той. Трябваше да кажа нещо. Тъгата в очите му сега имаше смисъл. Тази нощ беше един кошмар след друг за него.
– Съжалявам – казах аз, като ми се искаше да съм по-добра в това отношение.
– Благодаря, че не ме остави да скоча – каза той, след което кимна с глава към магазина. – Родителите ти.
При напомнянето за ядосаните ми родители се обърнах и видях как майка ми отваря вратата на магазина, вперила поглед в мен.
– Довиждане – казах му, без да имам време да кажа нещо повече, но ми се искаше. Затворих вратата на пикапа му и забързах към майка ми, преди тя да изтича след него и да поиска да разбере кой е той и защо съм с него.
Гърдите ми бяха толкова натежали от всичко, с което Аса трябваше да се сблъска тази вечер, че силният глас на майка ми дори не ме накара да помръдна.
Назад към част 6 Напред към част 8