Глава 15
Върнахме се в замъка доста късно. Любава дори се оплака, че ще трябва да подгряваме храната, тъй като голяма част от нея беше изстинала. Така че, след като набързо се преоблякохме, всички се събрахме отново на масата. Опитвайки се да не обръщам внимание на укорителните погледи на Филя, на когото обещах да разкажа всичко вечерта, изпълнявах ролята на стопанка на къщата до последно. Едва когато гостите ни окончателно се успокоиха, отидох в стаите си, за да разочаровам отново котарака. Не можех да говоря, езикът ми почти беше изчезнал – толкова дълго бях екскурзовод.
И какво да скрия – бях малко стресирана и уплашена от Азберт. Когато се сбогувах с всички до утре, той ми пожела сладка почивка с такъв прочувствен глас, че едва не отскочих от него. А когато каза, че винаги е готов да ми направи услуга и да дойде на повикване по всяко време на деня и нощта… Затова за всеки случай спуснах решетките на входа на коридора. Ари и Рил знаят как да ги вдигнат, но останалите не трябва да са тук. Този демон ще влезе в спалнята ми.
Освен това не се чувствах добре. Дали бях прекалила с излизането, дали бях нервна, дали се бях натровила в ресторанта, но до вечерта тялото ми някак си не функционираше. Чувствах се гореща и студена, малко замаяна, а в стомаха си усещах стегната топка. Затова, изпращайки всички в навън – и Фил, и Марс, и Ерилив, който се опитваше да се промъкне в спалнята ми с тъжни очи – отидох да си взема един отпускащ душ.
С лирела беше най-трудно да се справя. Казах на Филя и Марс да не ме закачат и те си тръгнаха тихо. Но това момче… Предложи да ми направи масаж или да ми разтрие гърба, когато отказах, казвайки, че ще си взема душ и ще спя. После каза, че трябва да поговори с мен… И всичко това с такива мъркащи интонации – дори и Филимон надмина.
Дори изръмжах на разтревожения си бодигард. За какво, по дяволите, има да се говори? Готова съм да се хвърля върху него.
Но, по дяволите, не можеш да му обясниш, че ако започне да ме масажира, сама ще го изнасиля. И няма да чакам той да направи първата крачка. По дяволите! Какво, по дяволите, се случва с мен?!
Тялото ми сякаш гореше. Никога не съм се чувствала така, сякаш искам да правя секс, до припадък, до припадък, до припадък. Отначало си помислих, че съм се отровила. Но не е нормално просто да полудееш така изведнъж и да искаш да се катериш по стената. И ако не беше Рил и неговата глупава идея за тайния ангажимент и последното стъпало, нямаше да мога да си помогна. Обичам го. И той ме обича. И намеренията му са повече от прозрачни.
Но какво да правим сега?! Да бъда или да не бъда?
Направих още една обиколка около покоите си. Улових се, че отново стоя пред вратата на спалнята на Рил, и отскочих от нея като попарена. Няма как!
Добре, на мен веднага ми трябва Карила. Нека тя ми даде чудесната си успокояваща отвара, а аз ще си легна и ще спя спокойно. И нека Ерилив измисли как да ми обясни годежа си.
Наметнах дългия халат и се измъкнах от покоите си, вървях по коридора, като се стараех да не вдигам шум. Но почти веднага вратата на стаите на лирела се отвори зад мен.
– Вики? Къде отиваш? – попита с тих глас моят бодигард и годеник.
– По дяволите! – изсъсках тихо и се обърнах – Към Карила. Не се чувствам добре, искам да се посъветвам с нея какво лекарство да взема. – отговорих спокойно, но при вида на босоногия, съблечен до кръста блондин ме обля студена пот.
– Аз сега, не отивай без мен. – Рил изчезна в спалнята.
Избърсах потта от лицето си и се облегнах на стената, докато коленете ми се тресяха. Или Карила щеше да ми даде лекарството, или някой щеше да има много бурна нощ тази нощ… Мисля, че спирачките ми се бяха провалили напълно.
– Готов съм, да тръгваме. – Ерилив се приближи бързо към мен – Да те нося ли? Изглеждаш малко трескава. – той ме погледна по-отблизо – А очите ти блестят подозрително.
– Не трябва! – отдръпнах се – Сама ще ходя.
Ами, да ме носи! Ще се окажа в ръцете му, а аз и така вече се побърквам.
Стигнахме до стаите, в които живееше семейството на Карила, без приключения. Почуках на вратата тихо, за да не събудя никого, и минута по-късно тя беше отворена от сънен, но с меч, Тирис.
– Милейди? – той ме погледна объркано.
– Тирис, не вдигай толкова много шум, че ще събудиш всички. – притесних се – Повикай Карила, моля те. Не се чувствам добре, трябва да поговоря с нея.
– Един момент, милейди. – демонът изчезна и след още една минута Карила надникна, облечена в халат, наметнат върху нощницата ѝ.
– Лейди Виктория? – тя излезе и затвори вратата – Какво ти се е случило?
– Не знам, струва ми се, че съм яла нещо неправилно. Хайде да поговорим тихо, а ти можеш да ми дадеш някакво лекарство. – аз се откъснах от стената.
– Ерилив? Вие също ли имате нужда от нещо?
– Не, Карила. – лирела поклати глава – Аз просто придружавам Вика – тя не изглежда на себе си.
Той ме погледна притеснено, а аз изпуснах нервен смях. Би трябвало да знаеш колко съм „не на себе си“!
Без да казва нищо повече, Карила ме подкани да вляза в една от празните стаи в съседство.
– Рил, стой пред вратата. – спрях Ерилив, който се опитваше да влезе след нас – Този разговор не е за мъжките уши.
Той се намръщи, но остана в коридора и затвори вратата след нас. Подканих демонката към прозореца, далеч от любопитните типове, като почти паднах на един стол и ѝ предложих и тя да седне.
– Карила – прошепнах ѝ – имам нужда от някаква мощна успокояваща отвара веднага. Нещо, което ще ме упои и ще ме държи в сън до сутринта.
– Мога ли да попитам какво точно не ти е наред? – демонката взе китката ми и започна да брои пулса ми.
– Не знам. – дори потрепнах – Ти просто не се смей, добре? Но тялото ми, или по-скоро либидото ми, полудява. Толкова ми се иска, че направо полудявам.
– Какво е либидо? – като пусна ръката ми, жената постави дланта си на челото ми – И какво искате?
– По дяволите! Карила… Либидото е сексуално привличане, страст… Как да го обясня? Накратко, искам да бъда с мъж като луда. Ясно ли е това?
– Разбирам. Но какво толкова странно има в това? Това е нормално чувство, особено след като Ерилив не крие чувствата си към теб, а ти… – тя се поколеба и спря да говори.
– Странното в случая е, че изведнъж ми се прииска да го направя. – реших да не обръщам внимание на думите за мен и Рил – И това е… Това не е нормално. Побиват ме тръпки, после ми става горещо, а коленете ми треперят. Знаеш ли, това не е просто желание. Това е по-лошо. Това е вид лудост! – скочих, направих нервен кръг из стаята и се върнах на мястото си – И започна толкова внезапно, сякаш бях отровена. Но Рил не може… Той не е такъв…
– Та-ка! – Карила кимна – Тогава нека си спомним всичко, което си яла и пила през деня. Избройте ми ги подробно.
Със смръщени вежди, опитвайки се да не пропусна нищо, започнах да изброявам всички храни и напитки. Когато стигнах до завръщането от разходката, споменах виното на Азберт и демонисата замръзна.
– Спри! – вдигна ръка тя.
– Да?
– Как се казва това вино?
– Откъде, по дяволите, да знам? Азберт каза, че е ваше, демонично, и жените ви го обичат.
– Леко жълтеникава, прозрачна, полусладка напитка? С лек флорален послевкус? – лечителката ме погледна внимателно.
– Да. – кимнах и се загледах в нея.
– Милейди, но защо вие сте такава? – жената поклати глава – Ами как може да консумирате демонични напитки, без да знаете какво точно е това?
– Какво не е наред с него? – гласът ми дори спадна от страх – Отрова ли е за другите раси? Ще умра ли?
– Не, разбира се, че не. Просто това не е вино, а тинктура… – тя сведе очи и се изчерви.
– Ами?
– Това е стимулираща напитка, много силна. Демонките много я обичат и я пият съвсем малко, само няколко капки, преди да се срещнат с някой мъж, ако искат да имат приказна бурна нощ.
– И така…. – промълвих аз, опитвайки се да не обръщам внимание на чувствата си – Като афродизиак или нещо подобно? Как трябва да отменя това, което съм изпила? Какви лекарства трябва да взема?
Карила ме погледна малко виновно и замълча.
– Какво?
– Никак не можеш.
– Как така – никак?
– Милейди, това не е отрова. Това е стимулираща тинктура, а вие сте изпили цял шот от нея, а това е много. Това е комбинация от билки и магия.
– Сега какво? – осъзнах, че съм на път да изпадна в пълна истерия.
– Сега имате два избора. – демонката се изчерви толкова много, че ме изплаши – Или да прекараш нощта с мъж, от когото вече си привлечена, и тогава ще ти бъде много, много добре. Виждате ли, тази тинктура не действа по начин, който изисква просто някой. Тя не е просто билка, а има магически компонент. По правило тя стимулира вече съществуващото привличане и премахва всички вътрешни спирачки. – Карила ме погледна през миглите си.
– Или? – поклатих глава.
– Или тази нощ ще бъде много, много лоша за вас. И ще стане още по-зле.
– По-лошо от това?
– Съжалявам, милейди. – жената кимна – Но тя едва сега започва. Страстта досега само се е подхранвала. Оттук нататък ще стане още по-лошо.
– Ще убия това копеле Азберт. – промълвих аз и се прегърнах през раменете, тъй като се разтреперих.
– Не трябва… – въздъхна Карила и ме погледна със съжаление – Той е наследник на лорда. Но ти можеш да му отмъстиш. Не от празно любопитство принц Азберт попита слугите дали си имаш любовник. Той искаше да се увери, че не си привлечена от друг мъж. Той не просто ви е ухажвал и ви е подхвърлил тази тинктура. Първото нещо, което трябва да направите, е да прекарате нощта не с него. Оставете го да ви чака напразно до сутринта, а той ще чака, можете да бъдете сигурни в това. Той е наясно с ефекта и е изпил толкова, колкото е налял на вас.
– А с кого? – спуснах лице в ръцете си и зададох риторичен въпрос.
– Мисля, че можете сама да решите тази проста задача. – чух усмивка в гласа на демонката – И някой днес може да се окаже най-щастливият човек в този Замък. И ще ти хареса, повярвай ми.
– Разбирам. – станах – Благодаря ти, Карила. И съжалявам, че те събудих.
– Няма страшно, милейди. – тя също стана – И моят съвет към теб, не като лечител, а като жена: не се съпротивлявай на повика на тялото си. Защо да страдаш, когато можеш да бъдеш щастлива?
Върнах се в стаята си, без да кажа и дума на Ерилив. Какво можех да му кажа? Че краката ми треперят, а умът ми е пълен с неприлични неща? Че съм се лекувала с конска доза афродизиак и че в момента не нося отговорност за себе си? И че спирачките и вътрешните ми комплекси са се провалили заради това и полудявам, когато го погледна? Няма страшно, мога да го понеса. Ще седна и ще изиграя някоя онлайн игра, ще изстрелям няколко чудовища, ще се разсея.
Само че първо ще изпия малко жива вода. Ще видя дали ще подейства. И малко валериана. Това трябва да помогне малко, нали?
Дадох си малко валериан. И след няколко обиколки из стаята осъзнах, че обикновените земни билки не могат да победят ефекта на магически омагьосаната демонична тинктура. Все още бях безумно привлечена от Ерилив и не можех да се сетя за никой друг. Налях си чаша жива вода и я изпих на един дъх. Тя нямаше да навреди, но щеше да донесе някаква полза.
Обиколих стаята и за пореден път измих лицето си със студена вода. След това извадих кристалната батерия, дадена от драконите, и се опитах да медитирам, призовавайки фееричните си сили.
Спокойна съм, напълно спокойна съм, абсолютно спокойна, безметежно спокойна… Изпълнена съм с блажен мир… И няма да отида сама при Рил, не гоня мъже.
Ааа! Медитацията не подейства, автотренингът също не подейства… Ех, казват, че с автотренинг можеш да излезеш от всяко състояние, дори да излекуваш болести….
По дяволите! Хайде, Азберт! Дано да имаш толкова хубава нощ, колкото аз имам в момента! Копеле! Дано имаш руса, куха жена. Тя ще ти отмъсти за моето мъчение!
Скачайки, всъщност седнах на компютъра, опитвайки се да изпусна парата, като отстрелвах нарисувани герои в някаква игра. Но ръцете ми трепереха толкова силно, че не можех да контролирам мишката.
Събудих се отново близо до вратата на спалнята на Ерилив. През завесата видях как ръката ми върти дръжката на вратата. На неспиращи крака направих крачка в стаята му.
– Вики?
Ерилив се появи пред мен като дявол от табакера. Току-що беше легнал на леглото, а сега се намираше пред мен. Хм, в тесни черни боксерки, с разрошена коса. Това е той! Борех се колкото можех…
– Вики? – той се протегна и нежно ме обгърна с ръка – Ти?
– Аз. – едно свиване на рамене и халатът ми се плъзна на пода.
Така и не стигнахме до леглото. В един миг бях притисната към тялото на Ерилив, обвих краката си около кръста му и го прегърнах плътно около врата. Минути на трескава целувка, в които се задъхвах, но не можех да се откъсна. Изведнъж зад гърба ми се появи хладината на стената, едно движение на ръцете му и аз попих неговия полустон – полуръмжене, а той събра тих писък от устните ми.
Това беше най-дългата и най-лудата нощ в живота ми. Горещ шепот на непознати думи на непознат език, преплетен със стонове и признания в любов. Устни и ръце, когато вече не знаеш къде си ти, а къде вече не си ти, а част от теб. Някакъв настойчиво повтарян въпрос-въпрос и молба да кажа „да“. Мисля, че казах „да“. Не си спомням… И пълна липса на спирачки и срамежливост от моя страна. Е… Демонската тинктура наистина е убийствена.
Събудих се в прегръдките на Рил и известно време скришом се възхищавах на изваяния му профил и сянката на дългите мигли, на които всяко момиче би завидяло.
Тихо се претърколих и седнах, като едва сдържах писъка си. Майко, мила! Нима през нощта ме е прегазил танк? Или булдозер? Всичките мускули ме боляха, включително и тези, за които не бях подозирала, че съществуват. О, Боже мой! Прехапах устните си, измъкнах се от леглото и се запътих към покоите си. Скимтейки, вдигнах халата си, който все още лежеше на пода до вратата, и се върнах в стаята си. Добре, че Рил още спеше и не можеше да види хипопотамската ми грация. Дори не е нужно да споменавам моралната и етичната страна на въпроса, срамът беше невъобразим. Но няма страшно – срамът не е дим, няма да ти разяде очите. Но да се срамуваш и да се показваш в такава сплескана форма не би било желателно.
Да. Няма да успея да стигна дори до първия етаж, без да се изкъпя с мъртва и жива вода.
Такъв беше планът за следващия час – да съживя тялото си. И след като се потопих в топлата вода с мъртва вода, се загледах с интерес в лявата си китка. От вътрешната ѝ страна се появи онази същата магическа татуировка. Малка буква „Е“, или по-скоро руната, която Лилирея използваше, за да представи тази буква в тяхната азбука. Все пак сгодена… Потърках руната с пръст, защото изглеждаше така, сякаш е нарисувана с тънка четка, потопена в златна боя.
Чудя се дали Ерилив има първата буква от името ми, нарисувана с руна от тяхната азбука? Или е руска? Все пак аз съм другоземец, а родният ми език е руски. Протегнах и двете си ръце, разгледах ги и се спрях на пръстена на дясната си ръка. Какво е това?
На безименния пръст имаше пръстен от бяло злато с огромен диамант, който блестеше на светлината на електрическите лампи. Не осъзнавах.
А след няколко минути си спомних.
И думите: „Ще бъдеш ли моя съпруга?“. И признанията в любов. И обяснението, че се е научил как да прави предложения на момичетата на Земята. И този пръстен се плъзна на пръста ми, само че не го видях в тъмното. Спомням си само обяснението, че Нерзок дер Бромош по негова молба е изпратил пръстен по моите мерки, който би ми паснал като годежен… Спомних си собственото си тихо: „Да“.
О, Боже мой! Какво е това? Вече съм сгодена, не само според лирийските, но и според земните обичаи.
Тъкмо имах време да се изкъпя, да подсуша косата си и дори да си сложа малко грим, когато на вратата се почука и на прага ми се появи Ерилив. И веднага ме връхлетя руменина.
Едно беше това, което се беше случило през нощта – то беше ясно, двама възрастни, които се обичаха. Искам да кажа, не човешки, но все пак ясно. Друго нещо е да го погледна в очите сега. Особено вчера, когато бях неадекватна.
– Вика – промърмори лирела и влезе – може ли?
– Влез. – опитах се да се усмихна.
Рил изглеждаше видимо смачкан и недоспал, но все още доволен като котка, която е изяла много сметана. Аз се усмихнах в замяна. Не, Филя не изглеждаше толкова щастлив дори след купичка заквасена сметана.
– Ти изглеждаш прекрасно. – Ерилив смръщи нос, колебаейки се дали да се приближи, но погледът му беше толкова откровен….
– А ти не много. – не можах да издържа и се захилих.
– Да… – Ерилив също се засмя – Ти ме караш днес. Прости ми – добави той, като видя, че усмивката ми избледнява.
– Рил! – скочих от стола пред тоалетката и тръгнах из спалнята – Седни! – махнах с ръка към един от столовете и замръзнах, търсейки думи.
– Нещо не е наред? – той послушно седна и също спря да се усмихва – Променила ли си решението си?
– Да… Искам да кажа, не. Чакай, не ме обърквай. – стиснах ръцете си – Не съм си променил решението. Искам да кажа, че знаеш.
По дяволите, как да му кажа, че снощи дойдох при него сама, само защото един болен в главата демон ми подхвърли възбуждаща тинктура? Аз съм порядъчно момиче и никога не бих отишла там сама. И изобщо, планирах да бъда малко по-разкрепостена в името на външния вид. Каква е голямата работа? Идваш, виждаш, печелиш?
– Вики, не ме плаши. – Рил се изправи.
– Седни!
– Седнах… – той потъна обратно в стола си и се намръщи.
– Рил, трябва да поговорим. Като начало, има ли нещо, което искаш да ми обясниш?
– Снощи ти обясних всичко.
– Не това имах предвид. Става дума за това. – показах му китката си.
– Но… Вики, Анти ти каза. – тя ми разказа за вашия разговор – Мислех, че ще разбереш, като дойдеш тук.
– Анти… Анти ми каза. Това, което ме интересува, е защо ти не ми го обясни. Ами ако не знаех?
– Но ти знаеше.
– Ерилив.. – приближих се, седнах срещу него и заговорих тихо, като внимателно подбирах думите си, за да не му се скарам или обидя, но и за да се опитам да предам чувствата си – нека веднъж завинаги да сложим точка на всички „и“ и „т“. Мислех, че вече си разбрал моя характер. Защо си мислиш, че някой може да решава вместо мен? Ти на практика ме подмами да се сгодя. И ако не те бях изритала от спалнята още в къщата на родителите ти… Тогава не знаех нищо. Не мислиш ли, че това е непочтено, и то не само към мен?
– Добре. – той се облегна назад – Признавам, че съм постъпил некрасиво с теб. Трябваше първо да те попитам дали ще се омъжиш за мен, но… – той стисна зъби.
– Но какво?
– Само че по времето, когато драконът те открадна, бях луд по теб. Беше като обсебване. Опитвах се да се сдържам, все си напомнях, че имам годеница, а ти имаш мъж, когото обичаш. И това беше наистина, наистина безумно. А ти винаги си наблизо – толкова близо, толкова скъпа и толкова недостъпна. И си спомних обещанието си да не те тормозя. И в някакъв момент осъзнах, че съм приключил. Не мога повече да го понасям. Нито ден без теб, нито минута. Това дори не е обсебване, а нещо по-лошо. Това е лудост. Само мисълта, че можеш да се омъжиш за онзи твой любим… – той се усмихна тъжно, докато произнасяше последната дума – ми отне и последните парченца разум. Ти просто не разбираш… Чувствах те като част от себе си. Когато си сложи пръстена – кимна той към амулета – и престанах да усещам емоциите ти, сякаш ми отнеха част от душата.
Погледнах надолу и към пръстена с амулета и го завъртях. Не го свалях нито за минута, дори през нощта.
– И тогава – продължи Ерилив – родителите ми казаха, че Ирлейв би искал жена като теб. А той намекна, че ако нямам претенции към теб, би ми дал наследството и би се преместил тук, ако ти го уважиш. И това ме изхвърли от седлото. Затова показах на него и на родителите си колко си ми близка.
– Как го направи? – вдигнах вежди от изненада.
– Когато взех храна от твоята чиния и поставих в твоята от своята. – той се усмихна – Можеш да бъдеш сигурна – те го разбраха правилно.
– Рил, но годеницата ти… – опитах се да го насоча към правилната тема.
– Изчакай скъпа и до там ще стихнем. Така, ето го. Семейството ми разбра още първия ден и очакваше съобщението, че съм ти предложил брак. И ето че дойдоха драконите… Вики! – той се наведе напред, като опря лакти на коленете си – Не можеш да си представиш какво почувствах тогава. И се заклех, че щом те намеря, никога повече няма да те пусна. Бих направил всичко, за да те направя моя. А после дойде новината, че демоните са тук. Разбрах какво преследват. Властелинът на демоните е неоригинален в желанието си да те има в семейството си. И осъзнах, че ако не направя това, което искам да направя точно сега, мога да те загубя.
– Но така или иначе… Ами това…?
– Не прекъсвайте. Достатъчно трудно ми е да кажа всичко това. – Ерилив се усмихна – Годеницата ми вече знае, че те обичам. Тя знае, че сме сгодени.
– И какво? Тя просто те е оставила да си тръгнеш така? – аз съм объркана. Планирах да разбера кога ще ѝ каже, че сме сгодени.
– Не бяхме официално сгодени. Знаеш как работи един годеж на Лирел и можеш да видиш резултата на китката си.
– А какво става с нея? Аурелия каза, че е чакала 20 години, за да се омъжи за теб. Имам чувството, че… аз съм причината…
– Не точно. Аз съм този, който е чакал 20 години. Тя се е чувствала удобно без мен през всичките тези години. А сега и тя си е подредила живота и се справя добре. – той се усмихна лукаво – Нещо повече, тя скоро ще се омъжи.
– Е, ако това е така… – направих пауза, прехапвайки устните си.
Не съм толкова порядъчна като Ерилив, нали? В края на краищата все още не съм казала нищо на Ив.
– Но как ти ще постъпиш с любимия си? Кога ще му кажеш за нас? – каза внимателно Рил и аз потръпнах от предположението, което беше направил.
– Не знам. – наведох глава и скрих лицето си.
Беше непоносимо неудобно. За всичко, включително и за това, че не мога да се обясня на Ив. Той идва, търси ме.
– Няма ли да му кажеш? Или си променила решението си да се ожениш за мен? – Рил продължи разпита си – Няма да се откажа, въпреки че нито веднъж не ми каза, че ме обичаш, в отговор на всичките ми признания.
– Не съм си променила решението, не. И ще му го кажа. Ще му обясня и ще му се извиня. Рил, недей да тровиш душата си! – скочих на крака – Не знаеш колко гадно ме кара да се чувствам от цялата тази история. Не съм му обещавала нищо, но не мога да го направя, защото не знам как да се свържа с него.
– Това ли е единствената причина?
Кимнах угрижено.
– Е, така или иначе съм щастлив. – с едно гъвкаво движение лирела се изправи и пристъпи към мен – Нямаш представа колко много искам да те целуна и да те прегърна. Но не мога да го направя преди сватбата. – той се усмихна – Така че въпросът ми е: кога е сватбата?
– Ерилив, почакай. – отстъпих назад – Има нещо, което искам да ти призная. Виждаш ли, тази вечер… Това не бях аз! – най-накрая го измъкнах.
– Какво имаш предвид, че не беше ти? Всъщност знам с кого прекарах тази незабравима нощ.
– Точно така. А аз не съм такава. Искам да кажа, че не бих дошла за нищо на света. И аз съм различна.
– Аз не го разбирам.
– Помниш ли колко зле се чувствах вчера? – след като изчаках отговор, продължих – Карила ми обясни всичко. Оказва се, че онова крилато лице, принц Азберт, ме е упоил с тинктура за възбуда. Той питал слугите дали имам любовник и когато се оказало, че нямам, а мога да бъда отново блондинка… Изглежда, че е имал отношение към това. Затова ми подхвърли това нещо и го изпи сам, за да не заподозра нещо.
– Искаш да кажеш – заговори много тихо Ерилив – че ако не беше тази стимулираща тинктура, нямаше да дойдеш при мен вчера?
Поклатих глава и я прибрах виновно в раменете си. Беше ми неудобно да го гледам.
– И вчера се държеше така заради тази тинктура? – кимнах – И Азберт също я изпи? – каза той и аз отново кимнах, а какво друго можех да направя? Трябваше да призная всичко.
Изведнъж беловласият мъж се разсмя и аз го погледнах изненадано.
– О! – Рил избърса една сълза – Така че това е човекът, на когото трябва да благодаря за тази вечер. Бедният принц! Мога да си представя как трябва да се е чувствал. Ако дори ти, толкова сдържана и недостъпна, се държеше така… – той отново се засмя, а аз се намръщих – Не му завиждам. Да дрогираш момиче в очакване на бурна среща и да получиш такава издънка. А тя да прекара времето си с някой друг.
– Ами знаеш!…
– А помниш ли той обеща ли, че ще ти изпрати още малко от това нещо? – и нахалникът ми намигна – Ще го взема.
– Ти!
– Вики! – той се плъзна към мен – Познавам те. И се радвам, че бях изненадан. И не съм ядосан или обиден. Напротив, трябва да се преклоня пред този задник. Ако не беше шегата му… И ще ти простя след една лека целувка. Или не толкова лека.
– А какво става с табуто до сватбата неможе? – повдигнах една вежда.
Не, не разбирам логиката на мъжете. Мислех, че Рил ще се ядоса, но той се забавлява и съжалява принца.
– Табуто все още е в сила, разбира се. – зеленоокият мъж ми намигна – Но то се отнася за Лирел, а ти си землянин. А и правилата не казват, че момиче от друг свят не може да целуне лирелския си годеник. Но аз не мога да те докосна с пръст.
– Даже така? – усмихнах се.
– Така че не бъди досадна, целуни ме бързо и нека забравим всички обиди и недоразумения. Да? И наистина искам да те чуя поне веднъж да кажеш, че и ти ме обичаш. Това не е прекалено много, нали?
– Ами.. – приближих се до него – Ти го поиска. – и го целунах.
Няма нужда да ви казвам, че няколко минути по-късно, когато свалих ръцете си от врата му и се отдалечих, Ерилив дишаше като бегач на дълги разстояния и се мъчеше да не ме сграбчи в прегръдките си.
– Върви… – аз също леко се разтреперих – Днес ни предстои голям ден. Албрит и Кирин ще дойдат. Време е да поемеш отговорност. И не казвай на никого, че сме сгодени. Добре? Ще скрия татуировката под часовника и гривната.
– А пръстенът? Харесва ли ти изобщо? Арейна ми помогна да избера един от трите, които Нерзок ми изпрати.
– Значи това са твоите тайни! – усмихнах се – Харесва ми! Много е красив.
Пръстенът наистина беше невероятен, макар че беше доста изящен. Един огромен, прозрачен, като сълза, диамант, разпръскващ блестящи отблясъци, издигащ се на „лапи“ над тясна рамка от бяло злато, обсипана с малки камъни. Такъв пръстен спокойно може да се носи и с вечерна рокля, и с обикновени земни дрехи. Такъв пръстен подаряват земните милиардери на своите любими.
– Нерзок го е омагьосал за теб.
– А ако беше избрал друг вариант? – погледнах младоженеца с любопитство.
– А той го е направил и на трите. – Рил се усмихна лукаво – Но все още няма да ти ги покажа.