* * *
Разходката беше дълга, първо слязохме от третия етаж на приземния, като използвахме неудобното и доста стръмно вътрешно стълбище за прислугата, след това, все още използвайки тъмните, тесни коридори за прислугата, Кейти ме заведе до място, от което се чуваше шумолене на гласове, но след това завихме не към врата, през която се промъкваха лакеи, които ни изпреварваха няколко пъти, а към ниша, от която водеше малка врата към друга ниша, покрита с гоблени. И с пръст на уста прислужницата посочи мястото, откъдето – благодарение на два отвора в самия гоблен – се виждаше самата трапезария за специални случаи, за която беше говорила мисис МакАвърт.
И аз видях огромна маса, покрита с бели покривки и пълна с традиционни ястия за закуска. Традиционни за столицата – овесена каша, солети за овесената каша, настъргано сирене за овесената каша, различни видове сладка, добавени към овесената каша, ядки… също за тази каша, както и малки ръчно изработени шоколадови бонбони, миниатюрни бисквити и повече от пет вида масло, отчасти за овесената каша, отчасти за намазване на различни видове хляб. Общо взето, разнообразието от ястия беше толкова постно, колкото и лицата на присъстващите.
Мисля, че след пристигането на императора тази къща се е превърнала в ад не само за слугите.
Император Уилям Дайрел седеше от дясната страна на лорд Арнел, законния глава на масата, ядеше много и говореше много с пълна уста. Никой друг, освен него, не говореше – внушителното семейство Арнел седеше вляво от главата на фамилията и аз преброих почти трийсет дракона, въпреки че на масата нямаше деца под осемнайсет години… и след няколко минути разбрах защо.
– Той има нужда от яка кобила. – каза императорът.
– Пъргава, но не прекалено бърза. – продължи той.
– Пъргава и игрива. – повтори императорът.
Той отпи глътка вино, единственият на масата, мисля, който си позволяваше алкохол в този ранен час, и продължавайки да се тъпче с овесена каша, която съдържаше всичко, което имаше на масата, включително солени сирена и смес от конфитюри, продължи:
– Вашият Торн е силен кон, но е на четири години – време е да се пенсионира, лорд Арнел. Според моя опит можете да взимате по четиридесет хиляди лири за всяко чифтосване на вашия шампион. И той може да покрие много.
Лорд Арнел седеше и се преструваше, че слуша много внимателно, и беше единственият, който успя да запази сериозно лице. Не, съпругата на императора също слушаше, но гледаше предимно лорд Арнел, а що се отнася до останалите, те определено мразеха всяка секунда от тази закуска.
– Разбира се, първото чифтосване е много важно. – продължи императорът – Конят, който никога досега не е покривал кобила, трябва да се заинтересува, нали разбирате, трябва да я хареса.
Лорд Арнел кимна учтиво в знак на съгласие, поднесе чашата с чай към устните си и… и изведнъж замръзна.
– Нещо не е наред ли? – прояви жив интерес към състоянието му императрицата.
И сега всички присъстващи гледаха Арнел, а именно повече от тридесет дракона, повече от четиридесет придворни измежду пристигналите с императорския кортеж и повече от двадесет лакеи, обслужващи трапезарията.
– Лорд Арнел, слушате ли ме? – императорът беше малко притеснен от отсъствието на събеседника си.
– Несъмнено! – каза ледено драконът и ме погледна, сякаш се взираше право в мен.
Аз със закъснение си спомних: „Уйоларе ет франгере морсу“!
Арнел не можеше да ме види, но пристъпът на гадене, едва ли характерен за него в нормални времена, коварно разкри появата ми в замъка. О, Боже…
А нещата се обърнаха към по-лошо, когато крайно разтревоженият лорд Давернети влезе в трапезарията и… също замръзна.
Братовчедите се спогледаха мълчаливо…
– Всичко наред ли е…? – попита многозначително лорд Арнел.
– Сега – да! – видимо преглътна старши следователят и отговори също толкова многозначително.
А аз много внимателно премахнах илюзията за идиотска усмивка от лицето му, защото едва ли си струваше да унижавам дракона в присъствието на толкова високопоставен човек.
– Това е страхотно. Е, да се върнем към разговора за конете! – възкликна развълнувано императорът.
В трапезарията се чу тих, но отчетлив стон на отчаяние.
Погледнах часовника – невъзможно беше хранене от такова ниво да продължи по-малко от четиридесет минути, закуската беше започнала в девет, а сега стрелките показваха едва десет минути след десет… Но ако това беше ад за заложниците на благоприличието, за мен беше само повод да сравня „да“ и „не“ и да реша какво да правя със заклинанието табу. Да го премахна ли? Бих могла, ако се постараех достатъчно, дори от разстояние, но… Погледът на лорд Арнел се впиваше през гоблена в мен и предизвикваше слабост, тревога, ускорен сърдечен ритъм, а аз не рискувах, просто не исках. Сега знаех твърде много за драконите, твърде неприятна истина, твърде очевидна готовност от страна на Арнел и Давернети да прибягнат до ритуали, в които никога не бих искала да участвам… И не свалих „Уйоларе ет франгере морсу“.
– Между другото, разказах ли ви как чифтосах любимеца си? – императорът пиеше много.
– Да! – сухо отвърна лорд Арнел, продължавайки да гледа единствено към мен.
– О, това е великолепна история! – възкликна Уилям – Сигурен съм, че с удоволствие бихте я чули отново!
Ако някой имаше такава увереност, то това беше самият император, който всъщност започна да разказва как правилно да се проведе едно коневъдство, колко коняри трябва да държат коня, колко минути обикновено отнема процесът и как да се смаже всичко по кобилата, ако жребецът не може да влезе в светая светих наведнъж.
Е, сега дори на мен ми се гадеше.
А заложниците на етикета, присъстващи в трапезарията, абсолютно и напълно престанаха да имат апетит. Всички, с изключение на императрицата – тя слушаше ентусиазирано съпруга си, вмъкваше подходящи забележки и се смееше най-силно на абсолютно нелепите шеги на Уилям.
Не знам как лорд Арнел издържа на всичко това. Но се страхувам, че той почти не чуваше разказите на императора, продължавайки да се взира в злополучния гоблен, сякаш виждаше не бродерията изобщо, а мен, определено и конкретно мен.
А погледът му беше изнервящ, пречеше ми да се съсредоточа върху нещо съвсем друго: императрицата. Интересът ми към нейната личност беше повече от оправдан. Пръстенът, който тя бе подарила на лорд Арнел, имаше аура, подобна на тази на самата императрица. Но едва ли бих могла да я класифицирам като магьосник. И още един интересен момент. Лорд Арнел все още носеше годежния си пръстен. Визуално той беше почти идентичен с този, който му беше подарила императрицата, само че сега беше златен синджир, а не сребърно изделие с черен оникс в обков. Затова драконът не повдигна обвинение, а прикри всичко.
И ето че се чудя защо?
Разбирам, че законите на гостоприемството са налагали някои ограничения на дракона, но пръстенът – той спокойно би могъл да се класифицира като покушение срещу живота, съзнанието или сърдечните чувства. Защо ситуацията с пръстена не е била оповестена?!
И защо всички продължават да се държат така, сякаш нищо не се е случило?!
Все още можех да разбера Давернети – високото му положение не му позволяваше да напусне масата на императора, тъй като се беше появил на хранене с императора, старши следователя беше настанен на масата. Сега можех да разбера Давернети, той имаше какво да крие, а беше свикнал да крие всичко, но Арнел?
Арнел ставаше все по-мрачен с всяка секунда.
– Лорд Арнел, – внезапно отвлечена от съпруга си, насмешливо – лекомислено попита императрицата – защо толкова се интересувате от този древен и много зле изтъкан гоблен? Трябва да обърнете внимание на присъстващите хора и повярвайте ми, ще намерите много по-интересни предмети за внимателно наблюдение.
Тонът и ме изненада неприятно – императрицата беше кокетка. Тя на практика открито си позволяваше нещо, което беше повече от недопустимо за омъжена дама в приличното общество. И не само аз реагирах с възмутено недоумение на тона ѝ, всички присъстващи дами и особено годеницата на лорд Арнел. Лейди Енсан, която само отчасти беше фалшива, показвайки както липса на маниери, така и пълна липса на сдържаност, хвърли лъжичката, с която разбъркваше чая, погледна императрицата и изсъска, явно забравила ролята, която трябваше да изпълнява:
– Слушай, ти…
Тя замълча веднага – само един жест на Давернети ѝ беше достатъчен.
Арнел изобщо не реагира нито на забележката на императрицата, нито на изцепката на годеницата си.
И тогава императрицата, която, за разлика от лейди Енсан, уж беше дама с аристократична кръв и дама, получила прилично възпитание, изведнъж изсъска обратно на годеницата на Арнел:
– Слушай „какво“?!
И аз се отдръпнах от гоблена.
И тогава излязох от нишата, като използвах прохода за прислугата.
Назад към част 4 Напред към част 6