„Не трябваше да губим приятелите си“
ГЛАВА 7
АСА
Райкър Лий беше първият, когото видях, докато вървях към линейките и полицейските коли, осветяващи полето. Не беше огън, който осветяваше мрака тази вечер. Не се готвехме да правим парти и да празнуваме победата. Спомените на това поле винаги са били хубави. Тук се бяхме забавлявали, тук се бяхме смяли, тук бяхме разбивали сърца и бяхме израснали на това поле. Тази вечер беше нещо различно. Нещо, което никой от нас не си е представял.
Ръцете на Райкър бяха кръстосани на гърдите му, а главата му беше увиснала напред. Оттук не бях сигурен дали затваря очи, за да блокира всичко това, или мисли за ужаса на това, на което е станал свидетел. Болката, която беше изпитал, докато гледаше как приятелката му се справя с реалността, че брат ѝ е мъртъв.
Не трябваше да губим приятелите си. Всички бяхме преминали през мрака на Уест Ашби, който миналата година загуби баща си от рак. Беше ужасно. Всички се бяхме почувствали безполезни, но ни се искаше да облекчим болката му. И все пак не бяхме загубили Уест. Неш се беше сближил с новото момче, Хейгън Бейлър, в началото на учебната година и той беше загинал в автомобилна катастрофа, но не беше един от нас. Хънтър Маклай беше един от нас. Той беше Лъв от Лоутън.
Спрях до Райкър. Главата му се повдигна бавно и погледът му се спря върху моя. Изглеждаше също толкова шокиран, колкото и аз. Исках да кажа нещо. Всичко. Но нищо не изглеждаше подходящо за казване. Стояхме там мълчаливо, като и двамата усещахме тежестта на това върху гърдите си. На Райкър му беше по-тежко, защото Хънтър беше негов приятел и брат близнак на приятелката му. Мойто беше мръсна каша. Бях обмислял да сложа край на живота си тази вечер. Да си тръгна от всичко това. Да оставя близките си в такава болка. Не се бях сетил за тях нито веднъж, когато стоях на този мост. Всичко това беше това, от което имах нужда, за да избягам.
Езмита ме спаси, но спаси и тези, които се грижеха за мен, от тази скръб. Не бях сигурен как да ѝ се отплатя и дали това изобщо е възможно. Не мислех, че е възможно да се върне услуга като тази. По дяволите, това дори не можеше да се смята за услуга. Тя беше променила хода на живота ми. Моят и на всички около мен.
Никой обаче не беше успял да спаси Хънтър.
– Как се случи това? – Попитах най-накрая. В телефонното обаждане, което получих от Неш, се казваше, че Хънтър е бил убит. Бил е прострелян. Но защо? Как? Това беше полето. Кой би имал оръжие тук, за да стреля по хората? Това беше Лоутън, Алабама. Подобни престъпления не се случваха тук.
Райкър си пое дълбоко дъх и прокара ръка по лицето си. Изглеждаше, че се мъчи да се сдържи. Никога досега не бях виждал Райкър на косъм от срив. Сега обаче изглеждаше на ръба.
– Това… – Той направи пауза и преглътна тежко. – Шибаният куршум беше предназначен за мен. Не за него. За мен. – Той се вцепени, докато го казваше, после поклати глава и се засмя силно. – Стреляха по мен. В МЕН!
– Райкър – обади се гласът на Неш и аз се обърнах, за да видя братовчеда на Райкър, който се насочваше към нас. Той ми кимна с глава в знак на поздрав, след което погледна към Райкър. – Те трябва да говорят с теб. Офицерите, с които говори по-рано.
Райкър погледна Неш, но той не помръдна.
– Добре. – Той произнесе думата стегнато, сякаш искаше да изкрещи, че всички могат да отидат по дяволите.
– Аурора е тук. Тя е с родителите си. Ако успееш да се събереш. Те също трябва да чуят какво се е случило – каза му Неш.
При звука на името на приятелката си той се откъсна от надигащата се ярост. Изглеждаше така, сякаш цялата тежест на света лежи на раменете му. Защо някой стреляше по него? Не разбирах, но да питам повече ми се струваше лоша идея в момента. На Райкър му предстоеше да се справи с гадости, които не можех да си представя.
– Искаш ли да дойда с теб? – Попита го Неш.
Той поклати глава с „не“, след което тръгна в посоката, която Неш посочи.
– Аз съм тук, ако имаш нужда от мен – каза му Неш. Райкър не каза нищо в отговор.
След като той изчезна около линейката, попитах Неш:
– Какво се случи?
Челюстта на Неш се сви, а ръцете му се свиха в юмруци от двете му страни.
– Случиха се шибани расисти – изрече той, след което ме погледна. В очите му проблясваха болка и гняв. – Явно на добрите бели хора не им харесва Райкър да се среща с бяло момиче. Райкър не разпозна момчетата в пикапа, така че не мисля, че са от Лоутън, но той каза, че са по-големи. Според него са изглеждали на около двайсет. Бяха трима. – Той направи пауза и вдиша рязко. – Те ги последвали от бензиностанцията, на която били спряли край града. Единият бил на задната седалка на пикапа и крещял… – Той спря тук и затвори плътно очи. Линията на устата му беше мрачна. – Знаеш какво е крещял. Можеш да се досетиш.
Изтръпнах, като си помислих за това, и кимнах с глава.
– Райкър карал. Той се насочил към полето, опитвайки се да ги изгуби, и когато навлязъл в дърветата, те също го направиха. Райкър продължил да кара, докато стигнал до полето, а те го последвали. До този момент Хънтър се бил обадил в полицията. Разказал им какво се случва. Те им казали да останат в колата, но човекът от задната част на пикапа изскочил и имал пистолет в ръката си. Той не го е насочил към тях, но го имал. Хънтър се паникьосал и изскочил от пикапа, за да говори с тях. Тъй като е бил бял, си е помислил, че може да направи нещо, предполагам. – Той направи пауза и челюстта му се стисна по-здраво. – Те не изчакали да го оставят да каже нещо. Райкър му крещял да се върне в пикапа. Пистолетът гръмнал и Хънтър се строполил на земята. Райкър не видял номера на колата, защото след това беше скочил от пикапа, за да стигне до Хънтър. Диспечерът чул всичко, защото Хънтър не бил затворил слушалката. Райкър крещял на Хънтър да не умира. Да продължи да диша. Боже – каза той със стон. – Той никога няма да се справи с това. Това ще прецака живота му. Останалата част от него ще бъде белязана заради това безсмислено, шибано престъпление от омраза.
– Господи – прошепнах аз, когато бруталността на всичко това потъна в мен.
– Единствената следа, с която разполагат, е фактът, че Райкър е видял лицето на стрелеца в огледалото за обратно виждане и е разбрал, че ги е видял по-рано тази вечер в ресторанта, в който са се хранили с Аурора, баща ѝ и мащехата ѝ. Аурора си е тръгнала с родителите си, защото Райкър и Хънтър са се отправили към къщата на игрището. Някои от нещата, които човекът отзад на камиона крещеше, бяха свързани с факта, че Райкър е бил с Аурора.
Нямаше какво да кажа, за да подобря положението. Никакви думи не бяха подходящи. Стояхме там и гледахме как пристигат още коли и на мястото на инцидента идват още хора. Полицаите го бяха блокирали и никой не минаваше през бариерата, но кой би искал? Един от нашите беше там, покрит и мъртъв. Не исках да го виждам. Не исках да мисля за това, че Хънтър го няма. Животът му е отнет заради омраза. Безсмислена омраза. Беше отвратително. Това беше 2020 година. И все пак тази омраза към цвета на кожата на някого все още беше проблем. Защо? Какво не е наред с този свят?
Чух стъпки и се обърнах, за да видя, че Райфъл Ханон и Уокър Макнеър се насочват към нас. Те бяха най-близките приятели на Хънтър в отбора. После погледнах покрай тях и видях Брейди Хигенс, който също идваше насам. Брейди беше завършил миналата година. Не бях разбрал, че е в града.
– Дойдохме веднага щом чухме – каза Уокър на Неш, а Неш само кимна.
– Не разбирам това – каза Рифъл.
Неш се обърна, за да ги погледне, и очите му видяха Брейди да се насочва към нас.
– Хигенс, каза той, когато Брейди стигна до нас. – Чух, че сте в града. Не се сетих да се обадя. Беше… – Той поклати глава и погледна назад към блокирания район.
– Как е Райкър? – Попита Брейди.
Неш изпусна тежка въздишка.
– Не е добре.
Назад към част 7 Напред към част 9