Глава 16
Избутах го през вратата и приключих с опаковането. Демоните искаха да видят как се обличам обикновено? Ето сега ще видят. Избрах яркозелена рокля с втален корсаж и къса, надиплена пола, широк кожен колан и обувки на токчета. Сложих в ушите си обеците, които ми беше дал Ейлард, за да компенсирам диамантения пръстен на пръста си. Реших да не си правя сама прическа. В края на краищата трябваше да се възползвам от факта, че имам помощници в къщата. Така че аз по менталната връзка помолих Филимон да изпрати едно от момичетата да ми помогне.
Илза дойде, колкото и да е странно. Тя вече изглеждаше много по-добре и като се усмихваше, ми благодари. Макар че още не беше свалила забрадката си, каза, че за една нощ косата ѝ е пораснала с почти двайсет сантиметра. Още няколко дни и щяла да може да се разхожда с непокрита глава. Докато казваше всичко това, лирелката сръчно се справи с гребена и косата ми. След десет минути на главата ми имаше сложно сплетена прическа. Никога преди не бях си я правила, но беше прекрасна. Илза определено беше добра.
Долу ме посрещна усмихната група: Тимар, Филимон, Марс, Ейлард и Арейна, както и Назур и Алексия. Докато ме поздравяваха, те се взираха в дясната ми ръка с лукав поглед.
– Вики! – Арейна блестеше като тулски самовар – Мога ли да те поздравя?
– Още не. – примигнах и ѝ размахах пръст – Никой не трябва да знае.
– Но защо? – зачуди се Ейлард.
– Защото днес ще дойдат ръководителите на съседните държави. А знаеш как обичат да си пъхат носа в чуждите работи, особено в моите.
Хората се спогледаха замислено.
– Това е вярно. – магът кимна – И какво ще правим?
– Както обикновено. Да ги забавляваме, да се уверим, че могат да се съвещават, да не им пречим, да не им се месим и да поддържаме информацията слаба. Ясно ли е това?
– Ясно.
– Вика-а, поне на мен да ми разкажеш. – промълви Филимон.
– Филя, непременно. Но тогава не се обиждай. Виждаш ли, събитията се трупат като снежна топка.
– Е.. – подкрепи котарака Тимар – Много хора, толкова много интересни неща, а няма какво да научиш. Вик, ще ми разкажеш ли за драконите по-късно?
– Ще ти разкажа всичко. И за драконите, и за Лилирея, и за това. – показах им годежния си пръстен – Но не и сега. По-добре ми кажи, гостите ни долу ли са?
– Ще слязат след малко. Вече са поканени на закуска. – каза Алексия и се усмихна щастливо.
– Добре. – усмихнах се хищнически – Имам да кажа нещо на Негово височество.
И точно тогава хората, които гледаха настрани и криеха очите си, избухнаха в смях.
– Какво? – погледнах ги.
– Не, не, нищо. – Тимар се изчерви и също се обърна настрани.
– Хайде! – погледнах строго Филимон. Той е този, който ще разкаже.
– Ами аз? Аз нищо! – той стисна очи и скри лицето в лапите си.
– Е, хора! – надух се – Любопитно ми е.
– Да, този принц – Филя изкриви думата – снощи половин нощ се скиташе покрай решетките до крилото ти и се криеше от всички зад колоната.
– Наистина ли? – усмихнах се – Но по принцип в това няма нищо странно – вероятно е търсил нещо …
– Не това е думата! – Ейлард погледна Филимон и двамата се засмяха – Само че той разчиташе на нещо. Можеше да го видиш отдалеч. – продължи магът.
– Лари! – каза Алексия укорително и също се засмя.
– А аз какво общо имам с това? – беловласият маг повдигна вежди – Не е моя вината, че до късно през нощта гонеше Белозар и телохранителя му – да проверяват дали някой идва в покоите му и дали госпожица Виктория е отишла да си почине. И не аз бях този, който го държеше под заключените решетки половин нощ в такова… хм… бдително състояние.
– Вие, развратници! – изчервих се, но и аз се засмях.
– Вики, вярно ли е, че той е подправил питието ти и го е изпил сам? – попита Арейна, като сдържаше смеха си.
– По дяволите! Откъде знаеш това? – и аз спрях да се усмихвам.
– И така, ние го видяхме да ви предлага нещо от шишенцето. Но аз не бях сигурна дали пиеш или не. Към вечерта започнах да се досещам по погледа ти, по начина, по който очите ти блестяха. А след разходката на Негово височество вече нямаше съмнение.
– Размахах юмрук към тях. – аз страдах там, а те искат само да си чешат езиците.
– За какво говорите? – Рил излезе от коридора и се вгледа в нас, а ние се вгледахме в него.
– Е, В-ик… – каза котаракът – От външния ти вид и пръстена на пръста ти, не си страдала чак толкова много. Но Ерилив, да. Той е малко смазан.
– Филка! Добре де, внимавай, нахално лице! – направих крачка към него и той излетя в прегръдките на Тимар.
После фигурите на демоните се появиха горе и ние замлъкнахме. Когато улових въпросителния поглед на лирела, му направих знак да млъкне.
– Добро утро, ваше величество, ваше височество. – пристъпих напред – Как спахте?
– Добре, благодаря! – спокойно отвърна Ренард.
Азберт се намръщи и остана безмълвен, а ние се взирахме в него. Демонът не беше изкарал толкова пълноценна нощ като мен, но определено беше безсънна.
– Моля, заповядайте в трапезарията. – като домакиня, аз тръгнах малко по-напред – Вярвам, че лейди Ниневия, лейди Селена и професор Владимир вече ни чакат.
Дамите и професорът наистина бяха в трапезарията и чакаха само нас. Реших да оставя демоните първо да се хранят, затова си изядох закуската тихо и се престорих, че не забелязвам как Селена, Ниневия и професорът се гледат един друг.
Когато кафето почти приключи, погледнах невинно към Азберт.
– Ваше височество, как спахте? Отпочинахте ли си?
– Да, благодаря! – отвърна младият демон със стиснати устни.
– Радвам се. Между другото, онази вчерашна вълнуваща тинктура, която ми наляхте, наричайки я деликатно вино… Как се казва?
Бащата демон замръзна, държейки чашата с кафе във въздуха, а очите на сина му трепнаха.
– Хайде… Ти не си спомняш? Това е срамно. Щях да се възползвам от любезното ти предложение и да си поръчам една бутилка. Или две… Има много добър ефект… – примижах невинно с мигли.
– Добър ефект? – Ренард постави предпазливо чашата и ме погледна внимателно.
– Не просто добър, знаеш ли. Нашите земни импотенти биха се самоубили за една партида от това нещо. Не разбрах защо Негово височество иска да ми го даде… И то в такава огромна доза! – намалих гласа си до шепот, като погледнах в очите на лорда – Честно казано, отначало си мислех, че няма да се справя. Беше ми толкова зле, че не мога да ви опиша! Свръхдоза, както се оказа. Но после, когато се съвзех… – усмихнах се леко, като се опитах да не обръщам внимание на вкаменените фигури на масата.
– И какво се случи, когато, хм, се съвзехте? – Ренард заговори много учтиво.
– Ами… отначало бях ядосана. Вие знаете, че съм фея и съм много емоционална. А природата на моята магия е нестабилна, хаотична и непредсказуема. – извърнах очи, преструвайки се, че си спомням – Последния път, когато бях толкова ядосана, един принц получи козя глава. А другите – свинска глава и глава на змия.
– Коза? – Ренард премести поглед към сина си.
– Да, да, точно така. Не че съм го направила нарочно. – повдигнах рамене – Просто се случи и бях много разстроена от това. Също така превърнах един бандит в дървена статуя. Между другото! – очите ми се стрелнаха към Ейлард – Къде отиде? Спомням си, че онази жена искаше да го разпилее на трески и да го изгори. Вие дадохте ли ѝ дървото?
– Да, разбира се. Ти нали не възразяваше? – магьосникът спокойно отпи от кафето си.
– О, всичко е наред. Така или иначе не мога да го върна назад. Само в една посока.
– Ами принцът? – продължи да разпитва Ренард, а Азберт спря да диша.
– Този принц? Е, успях да поставя условие в срока за престой по този начин. След осем години, ако не направят нищо друго подобно, той и компанията му ще се върнат към нормалния си вид. Тоест до първия път, когато направят нещо подобно. Ако го направят отново, ще бъдат животни завинаги.
– Лейди Виктория – каза професорът – мога ли да ви попитам какъв вид тинктура споменахте току-що?
– Не знам, професоре. Опитвам се да изясня името от негово височество. Както научих, тя трябва да се приема само по няколко капки. Като учен вие осъзнавате значението на дозировката в такива случаи.
– А вие колко изпихте? – професорът ме слушаше жадно.
– Е, изпих толкова, колкото ми беше дадено – цяла шотова чаша, представяте ли си? – отворих широко очите си – Мислех, че е вино.
– И какво се случи? Кога успяхте да преживеете първата вълна от ефектите на свръхдозата?
– О, професоре, вие наистина ме карате да се изчервявам. Имате ли нещо против да не отговарям на този въпрос? По-добре се консултирайте с принца. В края на краищата той е демон и напитката е негова, ще може да ви каже по-добре. Аз съм просто една от жертвите.
Принцът седеше с поруменяло лице и упорито мълчеше, но баща му се взираше в небрежното си дете.
– Ваше височество… – Владимир се обърна към принца с прямотата и любопитството на истински учен или лекар – Умирам от любопитство. Каква е тази тинктура? Какъв е ефектът ѝ? Колко често може да се употребява? Магически омагьосана ли е или просто билкова? Използвате ли я често?
Лявото око на Азберт трепна, а баща му стисна устни в тънка линия, която ги направи бели. Само че от очите му личеше, че не е ядосан, а по-скоро се опитва да не се смее.
– А ако изпратите една бутилка на лейди Виктория, може ли и аз да си взема поне малко?
О, човече, не мога да издържа повече. Просто ще започна да се смея на глас. И като гледам масата, не съм единствената.
– Извинете ме, не се чувствам добре. – принцът стана – Мисля, че ще си почина, докато пристигнат останалите гости.
Без да поглежда назад, Азберт напусна трапезарията и всички вдигнахме чашите си с кафе, за да скрием усмивките си, които не можехме да сдържим.
Колкото и да е странно, Ренард беше първият, който не се сдържа. Той отмести чиниите от себе си, постави лакти на масата, опря лице в ръцете си и се засмя гръмогласно. Ние се държахме… А можеше и да не се държим! Той е баща и господар, има право.
– О, милейди… – демонът ме погледна с развеселени очи – Извинявам се за лудориите на потомството си. Това е първото му пътуване. Все още е съвсем млад и тепърва се учи на интриги. Както показва практиката – досега не е успял в тях.
– Да! – позволих си да се усмихна.
– И благодаря, че не го превърнахте в козел. Знам, че не сте се шегувала. Длъжник съм ви, милейди.
– Ще го запомня. – и се усмихнах още по-открито – Не сте първия, който получава горещата ръка на феята, като прави грешка.
– Грешка? – той се наслаждаваше на тази дума – Така ли се казва на Земята? Колко подходящо сравнение. И как другите ти се отплащат? Искате ли медал?
– Не, благодаря. Вместо медали и отличия вземам къщи в столиците. Имам две, които ме чакат. Една във Ферин и една в Лилирея.
– Разбирам. – Ренард се усмихна и се облегна назад в стола си – Значи ще запазя отбора заедно. Третата ти къща ще бъде в Мариел.
– Няма да откажа. С удоволствие бих видяла столицата ви. Казват, че имате невероятно красив дворец и парк.
– Да, дворецът е красив. – лордът ме погледна с интерес – Мисля, че скоро ще го видите. Ще дойдеш на сватбата на приятелката си, нали?
– Разбира се, че ще дойда на сватбата на моята приятелка. Мислех обаче, че ще се състои тук.
Чудя се как този е разбрал за сватбата на Арейна. И защо си мисли, че ще е в столицата? Планираме двойно празненство за Назур и Арейна.
– И защо да го правим? – изненада се Ренард – Това е напълно неприемливо. Ще бъдат поканени много хора, това е невъзможно във вашия малък замък. А и хората ще искат да отпразнуват такова важно събитие.
– Какво общо имат хората с това? – примигнах в недоумение.
– Какво имаш предвид? – Ренар ме погледна също толкова объркано – Не всеки ден техният лорд се жени.
– Е-е-е – казах аз, осъзнавайки, че не разбирам.
Сватбата на моя приятелка е в столицата на демоните, но не е на Арейна, а на демоничния лорд, който се жени. Или?! Погледнах към Селена. А тя ми показа ръката си с пръстена, смутена и порозовяла. На пръста ѝ блестеше огромен сапфир.
– О! – казах аз, зашеметена. Мислех, че те просто се заглеждат, а те вече…..
– Да, лейди Виктория. – Ренард разбра учудването ми и погледна ласкаво баронесата – Снощи предложих брак на красивата лейди Селена и тя прие.
– Виктория, вие ще бъдете моя кума на сватбата, нали? – дамата се усмихна щастливо и хвърли смутен поглед към младоженеца – Благодарение на вас се запознахме. Вие сте истинска фея.
– Да, да, лейди! – каза лордът – Каня ви и на нашата сватба, а и просто да посетите столицата като почетен гост.
– С удоволствие ще дойда, благодаря ви. Селена, благодаря ти, с удоволствие бих била твоя кума.
– Лейди Виктория – каза Ренард – имам само една молба към вас. Не изключвайте моя идиот като възможен жених, нали? Глупак, разбира се, без съмнение. Но…
Той нямаше време да довърши, точно както ние с Ерилив нямахме време да му отговорим.
Един от новите демони – още не бях запомнил името му – влезе в стаята и се обърна към мен:
– Лейди? От Ферин е пристигнала елфическа жена, която иска незабавна аудиенция.
– Елфка? И тя иска аудиенция? – аз се изправих – Извинявам се. Ще разбера що за дива е дошла при мен и какво иска от мен, и то дори толкова спешно.
Когато наближих портите на Ферин, видях, че зад тях стои невероятно красиво момиче с дълга златиста коса. Значи това си ти, северни елени. О, пикси! Погледнах сините ѝ панталони и туника, а тя моята рокля, като задържа погледа си върху обувките ми.
– Стопанката на къщата? Виктория? – извика момичето с преливащ глас.
– Да. А с кого имам честта? – погледнах я с любопитство.
– Лери Еолин. – тя ме огледа от глава до пети и смръщи нос – Вики, трябва да поговоря с теб. Това е моят кон, приберете го.
– Е, нека просто кажем, че ако вие сте лери Еолин, аз съм лейди Виктория. Няма нужда да ме „побутвате“, иначе не се обиждайте, ако престана да ви говоря и на „вие“. – повдигнах вежда – И аз няма да прибера коня ви. Първо, аз не съм коняр. И второ, конете не са разрешени тук. Още въпроси?
– Не бъди нагла, смъртна! – елфката се намръщи, а Рил се усмихна зад гърба ми – Ела, Вики, трябва да поговорим.
– Е, хайде, Лина, ще говоря с теб. – обърнах се, като не обърнах внимание на възмутеното съскане зад гърба ми – О, да, ще те пусна в къщата си, ако не искаш да ми навредиш.
Елфката се поколеба за секунда при тази фраза, но все пак влезе през портата. Интересно…
Водейки момичето в дневната, посочих дивана:
– Седни, Лина. Слушам те.
– А кой е този? – тя кимна към Ерилив, който стоеше до вратата.
– Моят бодигард.
– Изпратете го навън! Имам личен разговор, не за нечии уши! – тя вдигна брадичка.
– Рил, моля те, стой пред вратата. Не мисля, че Лина ще ме заплашва.
Той погледна елфката замислено, като се спря на ботушите и левия ѝ ръкав.
– Много добре, но нека първо лери Еолина ми даде оръжието.
– Как смееш? – тя скочи на крака.
– Лина – загледах я аз – това е моята къща и аз решавам дали да говоря с въоръжени гости. Не те познавам. Така че или бодигардът ми остава за разговора, или ти му даваш всичките си оръжия, или изобщо няма да има разговор.
– О ти създание! Как смееш да говориш така с дъщерята на Светлата гора! – блондинката изсъска гневно.
– Така! – аз станах – Скъпа моя, още една мръсна дума по мой адрес и ще прекараш остатъка от живота си в крякане с кикимори в блатото на твоята Светла гора. За тези, които не са разбрали, аз съм чужденка и фея. Така че не ме интересува на какъв гъсталак си дъщеря. Може би така се държат във вашия край на гората, но не и тук. Ясно ли е?!
– Какво? – Лина се свлече на дивана – Фея?
– Да. А сега да се върнем към оръжието и разговора. Ако не искаш да го дадеш, не е нужно да се задържам тук. На гости ми е един демоничен владетел, а аз си губя времето с някаква невъзпитана хлапачка.
Зашеметена и изгубила част от дързостта си, елфката послушно извади дълъг кинжал от десния си ботуш и нещо като чакра от левия си ръкав.
– И така, аз слушам. – намръщих се, взирайки се в нахалното момиче.
– Да… – тя оправи косата си, възвръщайки си увереността – Дошла съм да си върна гривната на Илфинор. Трябва да ми я дадеш.
– О, наистина?! Защо трябва да ти я давам?
– Защото той не бива да се жени за теб. Това е мезалианс.
– Предполагам, че е така. Наистина е така, една фея не иска обикновен елф за съпруг. Но за кого трябва да се ожени той?
– Е-е-е – Еолин явно беше объркана от това тълкуване и от моята увереност – За мен, разбира се!
– Аргументи!
– Аз съм по-подходяща за ролята на съпруга на Илфинор. Той е в твърде високо положение, за да се ожени за някоя… – тя се поколеба. Изглежда, че речта ѝ беше подготвена предварително и сега щеше да излезе думата „малка човечка“.
– Някаква фея? Това ли искаше да кажеш?
– Да! Искам да кажа, не… Всъщност всички знаят, че си човек! – тя вдигна брадичката си.
– Информацията ти е остаряла. Аз съм фея. Просто бях непосветена, когато срещнах Илфинор.
– И какво сега? Ще се омъжите ли за Илфинор? – тя отново подскочи – Ами аз? Аз съм помислила за всичко. И дойдох тук… Аз съм тази, която трябва да има всичко, което той има!
– Какво има той? – погледнах нахалното същество с любопитство.
– Много неща. Титла, име, положение! За какво ти е всичко това? Ще отидеш в собственото си измерение като другите феи.
– От мен зависи да реша ще отида ли, или не, трябва ли, или не трябва. Кажете ми, какво казва Илфинор по този въпрос?
– Какво значение има това? Ако ми дадете гривната му, той никъде няма да се дене.
– Ооо, това е сбъркано. Значи Илфинор не желае да се ожени за вас?
– Това е само временно. Той ще го направи.
– Добре, добре… Да поговорим за вас. – разгледах внимателно разпуснатата ѝ златиста коса и изваяните ѝ черти – Представете си за няколко минути, че аз, като фея, мога да изпълня желанието ви за съпруг. Какво очаквате от брака и какъв съпруг искате?
– Като фея? – тя примигна – И какво? Наистина ли можеш да го направиш?
– Ще видим. – неуверено свих рамене. Знаех едно нещо със сигурност – Илфинор не искаше тази гад. Той по своему е порядъчен и почтен човек, но тази кучка се нуждае…
– Нуждая се от съпруг с висока титла, за да мога да заема също толкова висок пост, дворец или поне огромно имение! – започна да изброява Еолина – Много пари – не смятам да се лишавам от нищо.
– А какъв трябва да бъде мъжа ви?
– На кого му пука? – скосените сини очи примижаха от изненада – Стига да живее дълго, а не като обикновен човек.
– А любовта? Ами така, че той да те обича и ти да го обичаш?
– За какво е това? Главното е да бъде добър любовник.
– Да… наистина. Е, Лина… искаш ли принц? Единствен наследник, не толкова интелигентен, забележимо възбуден, не знам колко добър любовник е… Провери сама, ако ти е интересно. Все пак имат тинктури, които ще повдигнат духа на мъртвец.
– Човек? – тази елфическа жена се изказа делово.
– Демон.
– Осъзнах, че е възбуден като демон. Към коя раса принадлежи този принц?
– Повтарям: демон. Той е син на владетеля на демоните. Той е отседнал с баща си в моята къща.
– Баща му женен ли е? – очите на момичето заблестяха.
– Сгоден. За една моя приятелка, така че забрави за това.
– Но…
– Спомни си за блатото и гледай само принца! – казах аз ласкаво – Разбираш ли?!
– Разбрах. – тя сгъна ръце в скута си и се усмихна. Приличаше на ангел. Колко измамна може да бъде външността, зачудих се аз… – А очите ти светят. Всички феи ли са такива?
– Това е моя работа. Така че по-добре недей, защото ще ловиш комари и мухи с езика си, преди да се усетиш.
Еолин потръпна и усмивката ѝ избледня. Да, мисля, че го е разбрала. Що за хора са те? Никаква култура. Разбират само на езика на силата.
– Никакви мухи! – тя размаха сладко мигли.
– Както и да е, предупредих те. И за да избегнеш изкушението, правя ти заклинание. Ако се опиташ да отнемеш властелина на демоните от моята приятелка, ще се превърнеш в жаба.
– Е, може би не трябва да го правим.
– Твърде късно. То вече действа. – повдигнах рамене. Главното е да се държа така, сякаш съм направила заклинанието. Не мога да го изпробвам, така че просто трябва да се преструвам, че съм всемогъща. – Но като жест на добра воля ще ти дам един подарък. Ако успееш да накараш принца на демоните да се ожени за теб доброволно, без изнудване и задкулисие, ще имате взаимна любов до края на живота си.
– Без измама? – тя смръщи вежди.
– Да-а-а… Е, хайде да вървим, елфическо чудо. Ще ти намеря стая. Имаш ли нещо за преобличане? Нещо, което да впечатли нашия принц. Препоръчвам ти къса пола, докато си в моята къща, а Земята е точно зад ъгъла. Краката ти прави ли са?
– Какво?! Краката? Имам перфектни крака, аз съм елфка!
– Тогава облечи най-късата си пола. Ще съблазняваш момчето демон. Докато ти се преобличаш, аз ще го предупредя.
– Да го съблазня? – Лина ме гледаше втренчено.
– Съблазняване, да му замаяш главата и всичко подобно.
Предадох Еолин на Велисвет, за да ѝ осигури стая по-близо до покоите на Азберт, и се върнах в трапезарията. Ерилив се опита да попита какво се случва, но аз се усмихнах лукаво и казах, че ще обясня всичко веднага.
– Извинете ме. – влязохме и седнахме на местата си, а Белозар веднага ни наля горещо кафе – Пристигна една елфка от Светлата гора. Тя ще остане тук за няколко дни.
– Елфка? – Ренард ме погледна с интерес – Защо?
– Кой знае? – махнах несигурно с ръка – Елфите са толкова странни. Позволих ѝ да остане, но я предупредих, че нямам време да я забавлявам. Но нека просто да ѝ е скучно, да се разходи. Който от нас е свободен, ще ѝ прави компания.