* * *
– Анабел… Ани, красавице моя, къде се крием, а? Едно, две, три, четири, пет, бъдещата лейди Давернети ще намеря.
Беше толкова ужасно, че ми се прииска да се обърна и да напусна подземието, независимо от всичко. Но, уви, пред мен беше Давернети, който лично претърсваше всяка килия, и аз наистина се учудих, че изобщо има килии и че те не случайно са заключени със златни решетки, и че зад мен имам две икономки. И една чиния с отрова в ръката ми. Нямаше къде да се оттегля и нямаше какво да правя.
– Анабеееел! – продължи да се подиграва с името ми лорд Давернети.
При това издевателстваше. Той вече знаеше, че съм слязла в тъмницата. Знаеше също, че лорд Арнел не може да се присъедини към моето търсене. Императорът беше отишъл на разходка с кон след съня си и лорд Арнел нямаше друг избор, освен да играе ролята на гостоприемен домакин и да придружи престолонаследника. Единствената добра новина беше, че императрицата пътуваше с тях, а генерал ОрКолин беше наясно с опита за покушение и състава на отровата, така че сега… трансформиращите претърсваха покоите на императрицата, нейните слуги и компаньонката ѝ, която сега бързаше с пълна скорост към доктора. Императрицата и компаньонката очевидно не бяха доволни, че лейди Енсан не се е разболяла по време на чаеното парти, и мислейки, че дамите от семейство Арнел умишлено крият лошото ѝ състояние, компаньонката ѝ се втурна да „търси помощ“.
А ние побързахме да търсим лорд Давернети и за нас беше лесно да го намерим – трансформиращите веднага ни казаха къде се намира главният следовател и по какви знаци можем да го открием. Имаше само един знак, но той беше единственият, който отличаваше полицая от всички останали в имението. Просто никой друг не разтягаше с гаден глас: „Анабеееееееел, радост моя“.
– Какъв ужас! – мисис МакАвърт не можа да издържи.
– Не ми говори! – каза мисис Макстън.
Аз обаче вървях напред с чувство за обреченост, а гласът беше моят водач.
Лорд Давернети беше по-умен от това, той беше човек на логиката и дедукцията и затова се намираше в най-удобната стая на затворническия етаж в имението Арнел. И когато стигнах до правилната килия, ме посрещна великолепното обзавеждане – прозорецът с изглед към зимната градина, който сигурно е изпълвал затворническия салон със светлина и топлина, разкошната тапицерия на лилавите и алени дивани, облицованите стени, и нахалната усмивка на лорд Давернети, който се беше настанил удобно в мекото кресло и отпиваше джинджифилово-минтрова напитка.
– Помага ли? – попитах саркастично, като спрях на входа.
– Мм, повече от полезно. – Давернети се усмихна като котарак, който е изял повече от достатъчно сметана, за да му стигне до края на живота – И така, скъпа моя Анабел, ето ви!
– Уви! – казах аз.
Скръбта ми беше повече от оправдана – те дори не ме търсеха, защото знаеха, че единственият начин да ме намерят във всички коридори, галерии и проходи на имението Арнел е с помощта на слугите, а драконът разбираше това. Давернети знаеше, че на моя страна са трансформиращите. Така че, без да си прави труда да ме търси, той се бе настанил удобно тук, в подземието, пресмятайки и заключавайки, че ще дойда при него.
Така и стана, но това не ме накара да се почувствам по-добре.
– Опитаха се да отровят лейди Енсан. – казах аз, приближих се и поставих чиния на масата пред старшия следователя.
Надявах се, че поне ще пребледнее, докато се приближавам, но не – драконът се усмихна лукаво, поздрави ме с чаша джинджифилово-минтрова напитка и дори ми я предложи, посочвайки дивана до себе си:
– Седнете.
– Аз ще постоя. – отвърнах аз, като направих няколко крачки встрани.
– Нямам нищо против. – каза лорд Давернети по особен начин, като ме гледаше с нескрито удоволствие – Трябва да призная, че това е красива гледка и дори не искам да я загубя. Анабел, на вас дяволски ви отива роклята на лична секретарка, особено тази, която ви е с два размера по-малка. Корсетът стегнат ли е?
– Имате ли съвест? – не можах да си помогна.
– Разбира се, че не, при мен тя не съществува. – хитрата усмивка на старшия следовател ставаше все по-коварна – Кажете ми, моя красива бъдеща съпруго, навлечена в корсет, който подчертава едно много отлично телосложение. Ще гледам и ще гледам. Липсват само разпуснатата коса и черната дантелена риза…
И погледът му стана почти мечтателен.
– Искате ли малко отрова? – попитах го, съвсем безкористно – Смятам, че тя наистина би добавила нови и причудливи аромати към вашата инфузия!
– Доста интригуващо предложение. – но в очите му имаше стомана, а усмивката напълно бе изчезнала от лицето на лорд Давернети – Седнете, мис Вайърти, опасявам се, че ще имаме доста неприятен разговор.
Изкушавах се да седна близо до лорд Давернети и да го гледам как страда с чувство за триумф, но не бях дракон и затова любовта към ближния не беше празна дума. Седнах на ръба на дивана, колкото се може по-далеч от лорд Главния следовател, а двете икономки изведнъж се настаниха на другия диван и… и аз, и те бяхме изумени от този факт.
Осъзнаването, че полицаят отново е използвал забранената магия за подчинение, естествено, не ме зарадва.
– Престанете! – изисках аз.
Лорд Давернети не престана. С едно движение на ръката му над отровната чиния се появи формула на наличните отрови. Полицаят се вгледа в чинията за няколко секунди, след което я върна в първоначалния ѝ вид.
– Не е лошо, – каза Давернети след известно мълчание – но не бих ви наел за полицай. Анабел, повярвай ми, тази чиния ще се справи чудесно и без вашите пръстови отпечатъци.
– Това е всичко, което си мислите, че трябва да ми кажете?! Аз… аз… – онемях от възмущение.
Не останаха думи и след като лорд Давернети с друго движение ни закри със защитен балдахин, напълно лишавайки икономиките от възможността да чуят каквото и да било, погледна ме и каза:
– Скъпа ми мис Вайърти, вие надминахте себе си. Изненадан. Удивен. Възхитен.
Можеше ли нещо да ме разтревожи повече от подобно начало на разговора?
– Да проникнете в имението на Арнел, да си осигурите подкрепата на всички слуги, да се промъкнете в покоите на императрицата… Трябва да призная, че сте умна, находчива, изключително проницателна и имате забележителната способност да разпознавате онези моменти, които оставаха в сянка за всички около вас, включително и за мен. Задължен съм ви, мис Вайърти.
Звучеше като похвала, но сърцето ми се сви.
– Какво мислите за дамите от дома на Арнел? – продължи без преход лорд Давернети.
Аз не отговорих, не исках да обиждам дамите, а и ако нямах какво хубаво да кажа, защо изобщо да си правя труда?
– Мм, много разумно решение. – похвали го лордът главен следовател и изведнъж каза: – Не е ли това значителен контраст с майка ми?
Този път не си замълчах и хладнокръвно отбелязах:
– Сплетничеството не е достойно за джентълмени, не мислите ли?
– Установих, че имате много остър език, скъпа Анабел. – усмивката на лорд Давернети придоби малко хищническо изражение, а после, съвсем неочаквано, полицаят каза сериозно: – Мис Вайърти, може би в този момент сте стигнали до някакви заключения, но се опасявам, че те са съвсем погрешни.
Чашата на възмущението ми повече от преля и аз отговорих на полицая напълно искрено:
– Много съжалявам, лорд Давернети, но се опасявам, че опасенията ви са съвсем неоснователни, поради причината, че аз лично все още не съм си направила никакви заключения. Не съм направила никакви, не съм стигнала до тях, не съм летяла до тях, не съм пълзяла до тях и се опасявам, че с късчетата информация, които трябва да изтръгна от вас, драконите, скоро няма да мога да направя никакви заключения!
Не успявайки да овладея нервното си напрежение, аз скочих, направих няколко крачки покрай дивана и обратно, осъзнах, че и двете икономки ме виждат отлично, спрях, обърнах се към лорд Давернети и зададох директен въпрос:
– Какво възнамерявате да направите?
Драконът се усмихна, наблюдавайки внимателно всяко мое движение, и каза многозначително:
– Да ви получа. Като начало.
С конвулсивно издишване аз все пак облякох възмущението си в словесна форма и отбелязах:
– Лорд Давернети, казвам ви това за последен път и искрено се надявам, че най-сетне ще ме чуете. НИКОГА НЯМА ДА БЪДА ВАША СЪПРУГА! НИКОГА! Защото брак без любов все още е възможен, но брак без уважение е обречен. Нямам никакво уважение към вас. Съжалявам, но това е реалност, причинена от вас и вашето поведение, лорд Давернети. Така че уважавайте поне малко себе си и престанете с преднамерените си нагли опити да ме накарате да избягам от страх в къщата си и да се скрия там колкото се може по-дълго! Точно това се опитвате да направите, нали?
Усмивката беше изчезнала от хищното лице на дракона, металът в очите му, а челюстите му бяха стиснати толкова здраво, че ми се стори, че чувам скърцане на зъби.
Спря ли ме това? Съвсем не.
– Така че, – върнах се на дивана и седнах, като държах гърба си идеално изправен, макар че предвид старанието, с което ме бяха пристегнали, всяка друга поза би била невъзможна – да оставим изводите и да преминем към реалностите. Нейно Величество е маг от старата школа. Маг, достатъчно силен, ако е успяла да приложи маг-технология за контрол на съзнанието.
– Магьосническа технология? – намеси се лорд Давернети, отпивайки още една глътка от луксозното си питие.
– Материя магика. – обозначих научното им наименование – Магически технологии. Някаква симбиоза на магията и механиката, като магизметрите например. А това, което генерал ОрКолин извлече от подчинените си, несъмнено беше точно това – магтехнология. По този начин можем да заключим, че императрицата има магическо ниво от около дванадесет деления или приблизително толкова. Аз бих казала десет, но Нейно Величество е била в смъртното си тяло повече от двеста години, съответно способностите ѝ са по-високи.
Погледът на полицая не ми хареса, но продължих:
– Говорихте ли с ОрКолин?
Старши следователят кимна мълчаливо.
– Значи вече знаете, че херцог Карио контролира ситуацията в Уестърнадан. – заключих аз.
– Не бих направил такова категорично изявление, Анабел. – усмихна се лорд Давернети – Ситуацията в Уестърнадан е под наш контрол, на мен и на Ейдриън.
Не можех да се сдържа да не отбележа с нескрит сарказъм:
– Съдейки по ситуацията, контролът явно не е вашата силна страна.
Усмивката бавно напусна лицето на старши следователя. Усмихнах се по най-очарователния начин и продължих:
– Какво възнамерявате да направите?
– Вече ви казах. – каза лорд Давернети с тон на нетърпение.
– Нямах предвид напразните ви надежди, а какво точно ще направите, за да защитите лейди Енсан и хората от този град?
Драконът отвърна на болезненото ми избухване с твърд поглед, отпи глътка инфузия и попита:
– Какво знаете за лейди Енсан?
Той нарочно наблегна на думата „лейди“, намеквайки за това, което и двамата знаехме – момичето беше копеле, така че всъщност не беше „лейди“, и още…
Реших отново да бъда честна, не бях сигурна, че лорд Давернети ще отговори на честността ми с достойнство, но… отдавна бях загубила всякаква вяра в способността на драконите да направят нещо достойно.
– Известно ми е, – оправих полата си, изглаждайки гънките – че преди време, преди около двеста години, ръждивите дракони са сключили съюз с трансформиращите и са им дали тридесет момичета от собствената си кръв в замяна на услуга.
Погледнах Давернети, очаквайки всичко друго, но не и насмешлива ирония:
– Кървава сватба.
– Извинете? – не разбрах.
Старши следователят допи с един замах питието си, остави чашата настрана, настани се удобно в креслото си, сякаш щеше да прекара много време в него, погледна ме насмешливо, почука с пръсти по подлакътниците и каза нещо много разсеяно:
– Има едно разпространено мнение, че не можеш да наречеш хубаво нещо брака… Но това не важи за нашия брак, ние с вас ще имаме прекрасно семейство, Анабел.
Облегнах се назад на дивана и скръстих ръце на гърдите си по предизвикателен начин, който ясно показваше отношението ми към неговите намеци.
Все пак не можах да се въздържа да не кажа нещо:
– Много съдържателно. Много. Винаги съм си мечтала да чуя от вашите устни фразата „Не можеш да наречеш доброто дело брак.“ Мечтата ми се сбъдна! Вече мога да умра спокойно. Мисля да напиша в завещанието си: „Погребете ме под паметника на драконовата наглост, глупост, недалновидност, неспособност за нормален диалог и…“ И се страхувам, че списъкът продължава и продължава, а за всичко това явно няма достатъчно надгробни паметници. Лорд Давернети, не съм поласкана, че всеки разговор, който водим с вас, е за сватба. Няма да има сватба, примирете се. Що се отнася до лейди Енсан, вероятно нейният несъмнен баща, херцог Карио, е потомък на едно от момичетата с трансформиращ. И още един неоспорим факт е, че лейди Енсан се опитаха да я убият и ще се опитат да я убият отново.
Давернети почука с пръсти по подлакътника – правеше го синхронно, с пръстите на двете си ръце – погледна ме и изведнъж каза:
– Колко незаконни бастарда на лейди Енсан според вас има в момента?
Исках да отговоря, но… се поколебах под ехидния поглед на полицая.
– Три. – любезно ме просветли той – По-малката сестра на лейди Карио, родена Енсан, онази, чието раждане сте спрели, ражда тризнаци от съпруга на по-голямата си сестра. Три еднакви момичета. През същия месец лейди Енсан-Карио роди дъщеря, законна дъщеря, от съпруга си, имперски бастард, който бе успял да се сдобие с титлата херцог.
Давернети направи пауза, усмихна се на учудването ми от неразбираемостта на чутото и продължи:
– Елизабет Енсан-Карио е израснала заедно със сестрите си Амбър и Лора Енсан. Забелязвате ли нещо необичайно?
Забелязах. Незаконородените момичета нямаха име на баща, а само на майка си, и… едната сестра липсваше.
– Сестрата на съпругата на херцога на Карио – продължи безразлично лордът главен следовател – е родила тайно, в една милосърдна къща, за да скрие срама си. И тя, няма да повярвате, призовала да се убият и трите „доказателства за грях“. Тя поискала дъщерите ѝ да бъдат удавени като бездомни котенца в поток. Безумните и родилни изблици били чути от перачката, която носела прането. Жената, която не можела да има деца, се опитала да спаси и трите момичета. Но тъкмо когато изнасяла първото от тях през задната врата, в милосърдната къща се появил херцог Карио. А свидетели на греха нямало… Нито един. Включително и майката, която току-що беше родила. И херцогът, който си мислел, че има само две деца, напуснал пламтящата сграда със собствените си две новородени дъщери.
Сигурно бях побеляла повече от сняг, защото лорд Давернети замълча за миг, оставяйки ме да се справя с емоциите си, а после се върна към историята:
– Елизабет Енсан-Карио е била възпитана според канона и традицията, а сестрите ѝ са имали по-малко късмет. Да, и двете се научиха да пеят, да бродират и да свирят на музикални инструменти, но освен това – постоянни силови тренировки, обучение като маг от старата школа, изучаване и призоваване на огън. Херцог Карио подготвяше нещо повече от дъщери – инструменти за отмъщение. Девойките, а след това и момичетата заспиваха и се събуждаха с една-единствена мисъл – унищожаването на Града на драконите.
Старшият следователя въздъхна тежко, изражението му загуби всякакъв сарказъм и ирония, а полицаят каза много тихо:
– Това беше само съвпадение, Анабел, само съвпадение, но уплашената перачка, стиснала почти собственото си дете, се втурна към професор Стантън за помощ. Благодарение на него научих за инцидента и за съществуването на третата извънбрачна дъщеря на Карио.
Друга пауза и внезапен въпрос:
– Знаете ли какво е майорат, Анабел?
– Редът на наследяване. – отговорих малко объркана.
– Какво умно момиче. – похвали ме странно Давернети и когато го погледнах възмутено, каза: – Професор Стантън е бил глава на семейство Стантън. Най-възрастният в семейството. Но в нарушение на всички традиции, на правилата за наследяване, напук на всичко, той ви направи наследница… Анабел, знаете ли колко братя има професор Стантън?
– Защо ми разказвате всичко това? – попитах мрачно.
Давернети не отговори, а помръдна рамо, сякаш за да протегне шия, и се върна на мястото, откъдето беше започнал:
– Главата на семейството, Анабел, няма свободата да избира своя партньор. Стантън е бил влюбен и предполагам, че знаете в кого.
Знаех, бях чула лейди Арнел да казва: „Ариана е негова дъщеря“, но не обявих знанието си, изчаквайки думите на старши следователя. И те дойдоха:
– Друго ограничение е, че главата на семейството не може да се жени за разведена жена, а моята скъпа и известна леля вече беше омъжена против волята си. Което, както може би си спомняте от думите на нашия понякога твърде словоохотлив Ейдриън, не се поощрява в Уестърнадан.
Поклащайки неодобрително глава, полицаят съобщи:
– Както разбирате, те бяха бесни: и Алисент, и самият Стантън. Но делото беше извършено и леля прекара нощта със съпруга си. Предполагам, че вече сте наясно колко лесно е да се предизвика желание у силно облагодетелствана драконица, нали? – странна усмивка трепна на устните на дракона.
Изобщо не ми се искаше да се усмихвам. В странно състояние на отвращение, горчивина, шок, погледнах лорд Давернети и… Има неща, които умът не иска да разбере. Сега имаше… няколко такива неща.
Назад към част 11 Напред към част 13