* * *
Струваше ми се, че съм изпаднала в някакво забвение, не знам колко време е минало. Опомних се, когато вратата се хлопна зад мен.
Изтръпнах, отдръпнах ръцете си и бавно се обърнах, за да видя лорд отон Грейд, който ме гледаше с мрачен поглед, предвещаващ ми битка с чудовища. Свих се, докато гледах херцога, а негова светлост бавно разкопча горните две копчета на униформата си, след което я дръпна над главата си. Струваше ми се, че каютата изведнъж е станала мрачна. Лорд отон Грейд захвърли това, което беше свалил и с рязко, гневно движение разхлаби вратовръзката си, след което с подръпване свали ризата си. Снежнобелият плат беше мокър от пот и по някаква причина това ме изплаши напълно. Но се страхувах да се обърна, въпреки че ме беше срам.
– Янир каза ли ти, че съм те помолил да напуснеш палубата? – попита херцогът ледено.
Все пак да видя полуголия мъж беше непосилно за мен, затова сведох поглед и прошепнах:
– Да.
Струваше ми се, че херцогът нададе извисяващо се ръмжене, защото звукът беше плашещ, но може би беше само впечатление.
– Върхът на глупостта, лейди отон Грейд! – каза негова светлост с леден тон на едва сдържана ярост.
Почувствах студенина в душата си.
– Изправи се! – заповедта прозвуча сурово, грубо.
Дамите не реагират на грубости – останах седнала.
– Заповядах ви да се изправите! – бях ужасена от гласа му.
Дори не помръднах.
В следващия миг херцогът, който се приближи, ме хвана за китката и ме издърпа. Грохотът на падащия стол едва ли беше по-силен от ударите на уплашеното ми сърце. Аз треперех. Вътрешно и с цялото си тяло. Треперех, когато дланите на негова светлост се плъзнаха нагоре по ръцете ми, стиснаха раменете ми, плъзнаха се към врата ми… още по-високо. И като притисна лицето ми, херцогът ме накара да погледна в очите му.
Вероятно никога няма да забравя този момент, моментът, в който видях яростния поглед в очите му. Очите на лорд Грейд сякаш станаха по-големи, по-тъмни, по-ужасяващи. Бях толкова уплашена, че се страхувах да си поема дъх и като преследвано животно замръзнах в ръцете му, взирайки се в лорда с широко отворени от ужас очи.
Секунда, втора, трета….
Продължителният стон на херцога, изпълнен с някаква неизразима вътрешна болка….
И навеждайки се рязко над мен, лорд отон Грейд внезапно ме целуна. Нежно, внимателно, едва докосвайки устните ми. Изкрещях уплашено, а херцогът замря, без да прекъсва докосването. Усещах как ръцете му треперят, как тялото му е напрегнато, усещах го, за пръв път аромата на мъж, непокрит от парфюма, разкрит от липсата на дрехи.
Херцогът отвори очи, отдръпна се и ме погледна втренчено. После мълчаливо се отдалечи към тоалетната, без да има възможност да затвори вратата – изкъртена, тя все още стоеше до стената.
Борейки се с треперенето на ръцете си, се върнах на масата, седнах, взех лист хартия и започнах да пиша писмо, като се опитвах да не виждам как лорд отон Грейд, наведен над умивалника, мие лицето си, врата, раменете, ръцете… Треперех след преживяното, след случилото се, след всичко…
Започнах учтиво:
„Приветствам, почитаемия от височайша милост, управител на имението на семейство Грейд, Торий Анелски. В добро здраве ли сте вие и членовете на вашето семейство?“
В банята херцогът, опрял ръце на умивалника, стоеше с наведена глава и дишаше тежко. Мускулите на гърба му набъбваха от напрежение… Много се уплаших от гледката на силата му. Тя приличаше на стихията, която днес едва не унищожи Армадата.
– Ариела, знаеш ли защо летящите риби се издигат от дълбините на морето? – попита лорд отон Грейд, все така без да променя позата си и дори без да се обръща.
– Не. – отвърнах тихо аз.
В отговор на отговора ми се чу тих, зъл смях. В следващия миг смехът се превърна в крясък, прекъснат толкова рязко, че единственото ми желание беше да избягам от каютата. Но херцогът се беше върнал към водолечението си, а аз… аз към съобщението за управителя.
„По волята на вашия благодетел лорд отон Грейд, аз, лейди Ариела отон Грейд, занапред ще отговарям за всички домакински дела на негова светлост и като започвам да изпълнявам задълженията си, искам да ви благодаря за отлично свършената работа, за подробния доклад и за усърдието и старанието, които така усърдно прилагате към задачите си.“
Лорд Грейд излезе от банята, хвърли кърпата си и се обърна към вратата. Известно време се взираше в нея, после се зае да я поправи. Изненадана от действията му, аз предпазливо зададох въпрос:
– Лорд отон Грейд, нима корабът няма дърводелец?
Усмихвайки се, херцогът зададе контравъпрос:
– Кажи ми, Ари, какви мисли според теб биха посетили майстора, който поправя тази врата?
Не знаех какво си мисли занаятчията, когато работи с дърво, но сметнах за разумно да попитам:
– Вас това притеснява ли ви?
Без да ми отговори, негова светлост върна вратата на мястото ѝ и заби с юмрук пантите в дървеното преддверие, а после постави дланта си върху пироните. Желязото, почервенявайки, се разтопи, вграждайки елементите на механизма. След това лордът отвори вратата и я затвори отново, а тя се затвори със скърцане и кривене. Мислех си, че на аристократите не им е писано да бъдат дърводелци, воини – да, но не и дърводелци.
Оставяйки вратата така, както беше, негова светлост взе нова риза от гардероба, облече я и като я закопча, излезе. След малко се върна с втори стол и седна на масата срещу мен. И двамата се потопихме в кореспонденцията.
„Докато изучавах изпратения от вас доклад – написах аз – ми хрумнаха няколко въпроса относно споменатите в съобщението разходи.“
След като написах този ред, взех свитъка на самия доклад, моите бележки в чернова, проверих цифрите и неволно погледнах херцога. Лорд отон Грейд, сякаш забравил за необходимостта да даде отговор на негово величество, ме гледаше втренчено. Гладният поглед на негова светлост ми напомни, че наближава времето за вечеря, но аз благоразумно се въздържах да се опитам да посъветвам херцога да яде повече. Вместо това, по някаква причина, казах:
– Вие сте невероятно богат, лорд отон Грейд.
Извил вежда, той ме погледна въпросително.
– Става въпрос за сребърните мини. – обясних аз – По-конкретно за мините в Истаркан.
Херцогът ме погледна за миг, после каза сухо:
– Ще ви бъда много благодарен, ако осъзнаете размера на богатството, което получавате в резултат на брака си и се погрижите да запазите живота си, за да можете лично да оцените размера на богатството.
Удивена от отговора му, аз издишах:
– Извинете?
Стиснал зъби, така, че те почти заскърцаха, херцогът издиша рязко, а после каза:
– Всъщност летящите риби „летят“ само в момент на опасност, когато са принудени да напуснат дълбините на водата, за да избягат от хищниците. Стоейки отстрани на лодката като ентусиазирано, безотговорно, дете вие се изложихте на смъртна опасност, Ариела. Имах късмета да те хвана, преди абисорите да нападнат и ти не падна във водата при първия удар.
Аз се разтреперих.
– И не моля, – продължи лорд отон Грейд – изисквам да не напускаш покоите без моя ескорт. Никога. Това ще е краят.
Херцогът се върна към съобщението. Беше ми много трудно да се съсредоточа върху писмото до управителя. Мислите ми все се връщаха към най-невероятната гледка в живота ми, към звънтящия от люспи въздух, към плискащата се вода, към невероятния полет на морските същества, към…
„Бих искала да видя по-подробен отчет за ремонта на… – проверих записките си – мина „Загер“, както и отчет за помощта за хората от Трейн и конкретното количество закупена селскостопанска техника. Освен това, моля, използвайте официален език, когато пишете доклади в бъдеще.“
– Лейди отон Грейд, изучавахте ли домашна икономика в гимназията на Есмера? – внезапно попита негова светлост.
– Частично, лорд отон Грейд. – отвърнах аз, като изписах думата „доклади“ – Предимно изучавахме история и реалностите на икономиката.
Херцогът мълчаливо протегна ръка и взе от мен недовършеното писмо, като напълно игнорира възмущението ми. Седнах по-изправена и сгънах ръце на гърдите си, като единственото, което можех да направя, беше да наблюдавам как изражението на лицето на лорда се променя, докато чете. И с известна гордост видях как недоволството се смени със замислено съсредоточаване, после с изпитателен поглед към мен, а след това лорд отон Грейд заговори:
– Предайте доклада, ако не ви затруднява.
Мълчаливо протегнах свитъка.
Херцогът нямаше нужда от преводач. Той хвърли бърз поглед върху текста, отбеляза бележките ми, намръщи се и като ми върна писмото, каза сухо:
– Великолепно.
„Мъжете не искат да признаят собствените си грешки“ неведнъж беше казвала майка Йоланта. Херцог отон Грейд беше поразително потвърждение на този израз. С чувство на триумф на справедливостта се върнах към писмото, в което отново благодарих на управителя за работата и усърдието му, споменах колко много го цени лорд отон Грейд, надявах се на бърз отговор и добавих, че бих искала да видя по-подробни описания на всички разходни пера …
– Ще изпратя крадеца на галерите. – каза гневно лорд отон Грейд.
Но не зачеркнах думите за това колко много съпругът ми цени работата на Торий Анелски, като не исках да преписвам цялото съобщение заради гнева на измамения собственик. И така, след като се подписах, свих писмото и запечатах свитъка. След това, с триумфален поглед, го подадох на лорд Грейд. Херцогът прие свитъка мълчаливо, като се намръщи към мен. Несъмнено негова светлост имаше отлична памет и помнеше също толкова добре, колкото и аз, какво беше казал „И да, може би ще чуя отговора ви, ако можете да се справите със задълженията на лейди отон Грейд. Дотогава, моля, запазете мнението си за себе си, то ни най-малко не ме интересува“.
– Е, моето мнение, лорд отон Грейд – започнах аз войнствено – е, че напълно сте изопачили смисъла на претенцията ми за вярност!
Негова светлост се усмихна изненадано.
Донякъде изненадана от реакцията му, аз продължих:
– А задълженията на лейди отон Грейд в никакъв случай не могат да включват такива мръсотии, каквито вие…
Усмивката на херцога видимо се разшири. Тогава негова светлост поклати глава подигравателно и укорително, протегна ръка към мен и каза:
– Обяд, лейди отон Грейд?
Демонстративно не забелязвайки приканващия жест, аз отидох да си измия ръцете.
– Вие игнорирате ли ме? – последва моето поведение.
– Да, лорд отон Грейд – отвърнах хладно – и възнамерявам да продължа да ви игнорирам, докато не започнете да ме възприемате сериозно.
Още в банята чух една тихо произнесена дума:
– Страхувам се, че вече съм започнал да те вземам твърде насериозно, Ариела.
Назад към част 42 Напред към част 44