* * *
Обядът протече мълчаливо. Не тежка тишина, а по-скоро замислена, мрачна. Супата не беше сервирана, макар че ароматът ѝ се носеше във въздуха, а чашите на херцога и моята бяха пълни само наполовина, корабите се движеха с пълни платна и за първи път изпитвах морските удоволствия. Между другото, това не беше никакъв проблем. Напротив, аз се наслаждавах на скоростта и едва сдържах желанието си да изтичам до носа на кораба и да усетя капките солена вода по лицето си… При последното ми плаване ми беше позволено да правя такива неща и капитанът беше погледнал благосклонно на лудориите на лейди Уотърби.
– Изключително съм любопитен за какво си мислиш, Ариела. – внезапно каза лорд отон Грейд.
Тороп, който разбра, че обядът ще бъде разнообразен от разговор, се поклони и побърза да се отдалечи, без да иска да пречи на личния разговор между лорда и съпругата му.
Оставих чашата си с вода и отговорих замислено:
– Ревящият е увеличил скоростта си.
– Абисорите са заплаха, която най-добре се елиминира чрез увеличаване на скоростта. – каза херцогът – Повярвайте ми, няма причина да се притеснявате за безопасността на живота си.
Отвърнах поглед от морето и погледнах към херцога. Лорд отон Грейд беше напълно сериозен и съдейки по изражението на лицето му, искрено вярваше, че все още се страхувам след нападението на дълбоководните чудовища. Усмихнах се. И като забелязах недоумяващата вежда на негова светлост, сметнах за необходимо да поясня:
– В краткия ми живот, вие бяхте най-страшното и истински ужасяващо събитие в живота ми, лорд отон Грейд. Що се отнася до увеличената скорост на „Ревящия“, изпитвам по-скоро удоволствие и желание, стоейки отстрани, да се наслаждавам на вятъра и чувството за въображаема свобода.
Черните очи на херцога сякаш станаха още по-тъмни. Аз, която се върнах към яденето, почувствах, че печеното филе от риба тон има много по-добър вкус. Чудесен вкус, леко подправен с усещане за триумф, изискана наслада.
Едва когато чинията ми беше празна, лорд отон Грейд, който беше загубил апетит и през цялото време седеше, стиснал вилицата и ножа си, попита студено:
– Мога ли да приема думите ти като признание, че ме смяташ за много по-чудовищен от заплахата, която едва отминахме, а именно атаките на абисорите?
Поставих приборите на ръба на чинията си, изтрих устните си, избърсах ръцете си, поставих салфетката върху чинията си и отговорих с най-голяма искреност:
– Поведението на дълбоководните чудовища е праволинейно и логично – зверовете са гладни. Трудно ми е да интерпретирам поведението ви и да обясня действията ви, лорд отон Грейд. – и после гордо добавих – Не е задължение на една съпруга да… – аз се поколебах под шокирания поглед на херцога и добавих по-твърдо и уверено – Аз съм лейди отон Грейд, ваша лейди и съпруга. И изисквам да се отнасят с мен като с ваша лейди и съпруга! Следователно имам право да настоявам за параван, който да ми позволява да се преобличам, без да се смущавам. Също така изисквам уважение към личния ми живот и ви забранявам да засягате такава деликатна тема като женските болести! Също така ви напомням, че като ваша съпруга наистина имам право да изисквам от вас съпружеска вярност, но нямате моралното право да ме карате да изпълнявам вашите гнусни желания и да ми налагате роля, която е срамна за една възпитана дама!
В следващия миг лорд отон Грейд се усмихна и се върна към яденето си с такъв устрем, че стана ясно, че храната му е с вкус на нещо, което му доставя удоволствие. И това ме накара да изпитам смътно безпокойство.
– Лорд отон Грейд, мога ли да попитам по какъв повод… – херцогът не ме остави да довърша.
Херцогът не ме остави да довърша, като направи жест за мълчание. И трябваше да гледам как негова светлост довърши яденето си с лукава усмивка, после изтри устните си със салфетка, после избърса грижливо пръстите си, без да откъсва очи от мен, усмихна се и каза:
– Наивно е да се надяваме на честността на котката, оставена сама с кана сметана. Вие сте очарователна кана с вкусна сладка сметана, а аз съм звяр, на когото нищо няма да попречи да ѝ се наслади докрай.
В онзи момент ми се стори безумно обидно, че самата аз съм била лишена от сладкиши заради невинно провинение! И тогава излязоха гневните думи:
– Не мога да разбера, лорд отон Грейд, как под командването на толкова явно несправедлив човек вашите моряци още не са се разбунтували!
– Много е просто, лейди отон Грейд – каза негова светлост и се усмихна широко – аз им плащам, това е първото нещо, а второто е, че всички мои заповеди се изпълняват… или се изпълняват много бързо, а на моите хора не им е позволено да правят друго.
– Тиранин! – не можех да се сдържа.
– Радвам се, че го осъзнавате. – отвърна лорд отон Грейд.
– А вие нямате никакво чувство за справедливост! – възмущението ми беше безгранично.
– Грешите, Ариела. – той хвърли небрежно салфетката си върху чинията – Само че моята справедливост – усмихна се той – е малко по-различна от вашита собствена, наложена от манастира представа.
Осъзнавайки, че не мога да спечеля този словесен дуел, аз спрях да говоря. Лорд отон Грейд ме гледаше очаквателно известно време, но когато се обърнах и насочих вниманието си към морските хоризонти, негово сиятелство ме попита с тих глас:
– Как според вас един лорд трябва да се отнася към своята съпруга, Ари?
– С уважение! – отвърнах аз без нито миг колебание.
Негова светлост вече се беше усмихнал, а сега усмивката му блестеше на фона на загорялата му кожа и в светлината на следобедното слънце. Вече се бях досетила, че исканията ми няма да бъдат изпълнени, нещо повече, че думите ми ще бъдат пренебрегнати, но лорд отон Грейд беше повече, отколкото очаквах.
– Повярвайте ми, Ари – той плавно се изправи, заобиколи масата, наведе се над мен и разрошвайки с дъх косата на врата ми, прошепна – Ще ви уважавам много дълго, много силно и много страстно, щом застанете пред мен напълно гола.
Мрачно изглаждайки несъществуващите гънки на полата си, сметнах за необходимо да му напомня:
– Дамите не са голи дори при изпълнение на съпружеския дълг, за което вие, лорд отон Грейд, несъмнено щяхте да знаете, ако бяхте получили, а не изглежда да имате, прилично възпитание!
Тих и замислен смях:
– Знаете ли, Ариела – усетих докосването на устните на лорда по бузата си – още малко и ще бъда принуден да ви заподозра в… малодушие.
С тези думи лорд отон Грейд ме остави на мира.
Насаме със страховете ми, които бях принудена да призная пред себе си. Трябваше да призная пред себе си, че страховете ми са повече от основателни.
– О, Пресвета, дай ми сила и твърдост. – прошепнах аз, като покрих лицето си с ръце.
Но не останах сама за дълго.
– Хммм. – отвърна Тороп, като се закашля учтиво.
Погледнах зад него и видях двама моряци, които държаха тръстиков люлеещ се стол.
– Бихте ли ми разрешили, лейди отон Грейд? – попита лакеят.
Кимнах и столът беше преместен и поставен така, че да виждам морето, а не палубата на „Ревящия“. Самият стол беше завързан здраво, за да не се люлее, а после моряците се поклониха в синхрон и ни оставиха. Тороп започна да разчиства масата, а аз… си спомних за книгите!
Сред книгите, които лорд Грейд ми беше дал, първата погълна вниманието ми. Забравих всичко, седнах на стола си с подгънати крака и страница след страница съпреживявах невероятните приключения на капитан Даркад, предводител на Костумската гвардия. О, какви приключения бяха те! Той спаси едно крайбрежно село от пирати, като заблуди водача да се преоблече като стара жена, проправи си път до църквата и освободи всички жители, за да може войниците му да атакуват безпрепятствено. Преследваше врага в буря, със счупена мачта, и го настигна в залива Сокол, той… девическото ми сърце се разтопи, когато смелият капитан Даркад спаси младата лейди Ис от лапите на най-жестокия пират на Мъртвите морета и я помоли да стане негова съпруга… Такъв трогателен момент. Такава великолепна сватба.
Но когато обърнах последната страница, за да видя думата „край“, противно на всичките си очаквания, видях нещо съвсем различно:
„И след сватбата имаше сватбена нощ, лейди отон Грейд“.
И това беше забързан, разтеглив запис с прясно мастило.
Нервно захлопнах книгата и се огледах – оказа се, че бях толкова погълнат от четенето, че не бях забелязала, че половината ден е минал и сега над морето плавно се спускаше здрач. Беше плавно, равномерно влачене, но зеленикавото сияние, което обграждаше корабите, ставаше все по-ярко и по-ярко. Красиво.
Янир, който долетя, ме разсея от съзерцаването на морския пейзаж, за което веднага се извини и както се оказа, не само от свое име:
– Лорд отон Грейд искрено съжалява, но няма да може да ви прави компания на вечерята.
С истинска изненада погледнах към духа на вятъра. Изненада предизвикана не от факта на предстоящото отсъствие на херцога, а от това, че вече беше време за вечеря. Наистина ли седя на стола толкова дълго.
Огледах се, Тороп вече бързаше да подреди масата, но аз не исках да ям, нямах апетит.
– Янир – станах от стола и оправих полите си – колко скоро може да се върне негова светлост?
– Час или два. – отвърна духът и погледна загадъчно отвъд хоризонта.
Кимнах, обърнах се към слугата и попитах учтиво:
– Отложете вечерята, докато негова светлост се върне.
След това попитах Янир:
– Ще ме придружиш ли на вечерната ми разходка?
А духът на вятъра, като истински лорд, се поклони учтиво и ми протегна призрачна ръка. Направих също толкова учтив реверанс и докоснах едва видимата длан.
Често излизахме с Локар на „Предизвикателство“ и той ме развеждаше, но дали Янир е способен на такова нещо? Предполагам, че е по-силен от Локар, тъй като трябва да управлява много по-масивен кораб, но в същото време… съмнявам се, че Янир е способен на шеги. И така, като взех ескорта си под лакътя, слязох на палубата, като се поклоних на офицерите на борда. За мое искрено съжаление, това беше всичко, което имах право да направя, защото лорд отон Грейд не бе сметнал за нужно да ме представи на подчинените си. Следователно да говоря с тях би било върхът на непристойността от моя страна. Уви, етикет.
Така че поех по дългия път към десния борд, като се възхитих още веднъж на размерите на „Ревящия“, но щом стигнахме до носа на кораба, етикетът беше забравен.
– Вятърът – прошепнах аз, като подложих лицето си на нощния хлад – и звездите, и нощта…
– И? – попита Янир.
– Вълшебно е. – прошепнах аз, пуснах го и направих крачка към носа на кораба.
Бях се изкачила по бушприта на „Предизвикателство“, знаейки, че Локар няма да ме остави да падна, но тук, като лейди Грейд…
В следващия момент се огледах малко предпазливо, защото на палубата нямаше почти никой, всички бяха отишли да вечерят, а тези, които бяха там, бяха заети със собствените си дела и не поглеждаха в наша посока. Кормчията може и да ни беше видял, но изведнъж си помислих, че едва ли щеше да съди. А платнените обувки бяха на палубата.
– Лейди отон Грейд. – неодобрително започна Янир.
– О, едно малко приключение няма да ми навреди. – уверих го аз, като пристъпих внимателно към носа на кораба.
Платното беше вдигнато и докато се придържах към въжетата и се качвах на бушприта, трябваше да държа полата си вдигната, защото панталоните ми до коленете се разкриваха при всеки порив на вятъра.
И тогава направих още една крачка из зеленикавото сияние, обгръщащо кораба, и се задъхах от удоволствие! Наистина бях забравила всичко на света! А кой не би го направил!
Имаше звезди! Звезди навсякъде!
Блестяха в небето чак до хоризонта и там също светеха, отразявайки се в спокойното, сякаш неподвижно море! И сякаш корабът плаваше в нощното небе! Заобиколен от най-ярките звезди на юга!
– Лейди отон Грейд… – Янир се носеше наблизо, готов да се вдигне всеки момент.
– Прекрасно е! – едва дишах, сякаш поглъщах вълшебния пейзаж – Колко невероятно красиво! Ние се носим сред звездите!
Духът на вятъра се опита да каже нещо друго, но накрая махна с ръка и разстла тънка призрачна мъгла под бушприта, предпазвайки ме от падане и от вятъра, който се разнасяше под полите ми.
И аз реших да направя нещо съвсем хулиганско – балансирайки върху хлъзгавото лакирано дърво, внимателно пуснах въжето, за да не се налага да се държа за полата си, а после, все още едва придържайки се за ръба, разперих ръце.
И полетях!