Едно от най-впечатляващите богатства в империята, предаността на духовете, които се подчиняват само на най-силната, черна магия и отвратителен, жесток нрав, лишен дори от намек за справедливост – истинската и общо взето неприятна истина за съпруга ми. Мислила ли съм, че нещата могат да се усложнят още повече? Трябваше да се съобразя с наличието на могъщи врагове. Но изборът е направен и са настъпили странни времена, когато наставниците стават врагове и вече не знаеш на кого да се довериш, когато се разкриват подробности от сложна конспирация и животът виси на косъм, и когато наред със страха и отчаянието в сърцето ми нахлува любовта, за да промени завинаги живота ми, живота на тази, която сега носи титлата херцогиня отон Грейд.
***
* * *
Порт Артур се появи не по залез слънце, както очаквах, а в момента, в който Тороп ни наливаше чай за закуска. Отначало това беше облак на хоризонта, но после стана ясно, че сме изправени пред скалист южен остров.
Лорд отон Грейд, който беше спал през по-голямата част от предишния ден до вечерта, докато аз четях книга на палубата, и след това изчезна през цялата нощ, довърши традиционната си закуска от три вида бекон, пържени яйца и боб, отдръпна чинията си, избърса устните си със салфетка и ме погледна.
Под погледа му чая, който отпивах бавно, на мига изгуби аромата си. Очарованието на тази сутрин, в която за пръв път от дни на плаване в небето имаше облаци и беше съвсем свежо, беше изчезнало.
– Лейди Грейд, как се чувствате? – попита негова светлост.
– Добре, благодаря. – отвърнах, като отклоних очи.
– След пристигането ни ще бъдете на кораба за няколко дни.
Спомняйки си, че все още имам да чета четири книги разбрах, че няма да ми е скучно. Освен това четенето ме разсейваше от мислите за лицея и майка Йоланта. Чувството, че съм я предала, ме жилеше като желязо. Не, в сърцето и ума си знаех, че съм постъпила правилно, но все пак …
– Ариела, – херцогът остави салфетката си настрана и вдигна чашата с чай – мисля, че сте в депресия.
Опитах се да се усмихна и не можах.
– Добре съм. – повторих преднамерената лъжа.
Лорд отон Грейд ме погледна втренчено, отпи няколко глътки чай и после каза:
– Ариела, скъпа моя, помните ли, когато ви казах, че само една от моите булки е починала?
Несигурно аз кимнах, като отново погледнах към приближаващия остров.
– Знаете ли, – херцогът допи чая си, върна чашата в чинийката, сключи пръсти и продължи – разследването, което, разбира се, проведох след инцидента, ме отведе при служител на храма на Пресветата.
Погледнах недоверчиво към последния член на династията на отон Грейд, той ми отговори с лукава усмивка и добави:
– Имам всички доказателства, че момичето е било отровено от свещенослужителя. Именно тези доказателства ми позволиха да избегна ареста, за който настояваха духовниците, тъй като всичко беше устроено така, че аз да съм убиецът. Предполагам, че сега, в светлината на информацията, която ви дадох, ще престанете да се терзаете от напразни съмнения.
Погледът ми сигурно е бил на пълно недоверие, защото той се намръщи, после се усмихна нещастно и попита:
– Смятате ли, че има смисъл да лъжа?
Не отговорих нищо.
– Или смятате, – тъмните очи на лорд Грейд се стесниха – че аз сам съм я убил? Мислите ли, че съм такова чудовище?!
Бавно погледнах назад към мястото, където вчера беше окован плененият маг и където днес трима моряци търкаха палубата. Той беше там. Херцогът не беше в каютата си през цялата нощ, бях спала сама. Какви изводи могат да бъдат направени от всичко това?
– Ясно!!! – лорд отон Грейд се надигна – Приятен край на закуската ви, ваша светлост!
С тези думи той ме остави в компанията на стоящия наблизо Тороп и охлаждащия се чай. Аз отново мълчах, като гледах очертанията на приближаващия се остров. Изглежда, че не ние плавахме към него в ритъма на барабана, който контролираше движенията на по-младите духове на вятъра, а островът се приближаваше към нас с невъобразима скорост.
Скоро видяхме палмите, които растяха в изобилие на южния му край, и тогава стана ясно, че няма да доплуваме просто до Порт Артур – трябваше да минем покрай каменната арка, увенчаваща входа на просторния залив, който обаче на практика престана да бъде такъв, щом корабите на армадата навлязоха достойно в него.
И почти веднага отмереният ритъм на барабаните бе изместен от шумните гласове на търговците, пляскането на веслата, виковете на адвокатите от пристанището, звъна на камбаните и приветствените изстрели от оръдията.
Изправяйки се от масата, отидох до парапета и като го хванах здраво, погледнах нетърпеливо към тълпата на кея, към закотвените там кораби и към духовете на вятъра, които се спускаха от планините към корабите, и зачаках „Ревящия“ да се приближи до кея, както другите кораби, които вече бяха спуснали траповете си, но … Но противно на очакванията ми, флагмана хвърли котва в средата на залива, заобиколен от шест военни кораба. От тях никой не слезе на брега, освен херцога, за когото във водата беше спусната лодка.
Наблюдавах отпътуването на негова светлост със смесени чувства на раздразнение, възмущение и досада.
Върнах се на масата, допих студения си чай и се настаних в едно кресло с томчето „Приключенията на капитан Егвар“ в ръце. И с удоволствие се потопих в събитията, разиграващи се на приблизително същия южен, покрит с палми остров, населен с диви и жестоки туземци, смели заселници, храбри войници и самоотвержени моряци, предвождани от доблестния капитан Егвар.
Трудно е да се каже колко време прекарах така, четейки гладките редове и следейки със затаен дъх приключенията на храбрия капитан, когато изведнъж чух:
– Плод, южен плод за лейди отон Грейд! По заповед на самия херцог. Той е платил за всичко!
Повдигнах очи и видях тримата офицери да гледат объркано как един загорял, оскъдно облечен търговец поставя на борда кошница с плодове. Кошницата, за разлика от търговеца, беше чиста, дори бих казала нова, и беше завързана със синя панделка.
– Плодове! Зрели плодове! Сочни! Отгледани под яркото южно слънце за най-красивата дама отон Грейд!
Капитан Ертан ме погледна объркано, после отново погледна кошницата с плодове и махна с ръка, нареждайки да я донесат. Не минаха и пет минути и Тороп донесе поднос с южни плодове, вече старателно измити и блестящи на слънцето с капчици вода. Погледнах с искрено учудване зрелите банани, рошави жълто-червени и яркооранжеви като слънцето, различни размери плодове, непознати за мен. И зелени и червени някакви смешни плодове… Апетитът ми се събуди мигновено.
– Лейди Отон Грейд, – поклони се Тороп – моля.
Всичко беше сервирано на масата, обаче… Трудно е да се каже защо, но съвсем неочаквано си спомних думите на херцога „Трябва да се храниш изключително в мое присъствие“. И днешните му думи „Имам всички доказателства, че момичето е било отровено от свещенослужител. Именно тези доказателства ми позволиха да избегна ареста, за който настояваха духовниците, тъй като всичко беше устроено така, че да изглеждам като убиец“. Не, нямах ни най-малка представа, че някой може да иска да ми навреди, но решението да следвам правилата не толкова на благоприличието, колкото на честта към съпруга ми, ми се струваше най-правилно.
Усмихвайки се на слугата, аз попитах:
– Ще дойде ли негова светлост за обяд?
– Да, ваша светлост. – отвърна Тороп и отново се поклони.
– Не бих искала да започна храненето без него. – уведомих учтиво и отново се върнах към четенето си.