ГЕЙБРИЪЛ
Гейбриъл:
Искам отговори. Свърши ми чакането.
В отговор дойде предсказуемо уклончиво съобщение и аз хвръкнах от ярост, изкушен да ударя проклетия си атлас в стената.
Падаща звезда:
Когато звездите са готови, ще получиш своите отговори.
Тръгнах по тъмната уличка, в която се бях приземил в покрайнините на Алестрия. Миризмата на урина и разлагаща се храна удари задната част на гърлото ми и преглътнах силно, докато заобикалях от нея към входа на скапания бар, където се срещах с господин Фортуна. Очевидно не беше истинското му име.
Извадих една блуза от чантата си, нахлузих я и преметнах раницата през рамо. Мръсната пръчка не беше място, където исках да прекарвам време. Беше място, на което мечтите отиват да умрат, и всеки път, когато пристъпвах през вратите, имах чувството, че имам нужда от обгарящ душ, за да отмия преживяното.
Влязох през окървавената врата и се насочих покрай износените червени кадифени столове, пълни с полудели посетители. Изкушавах се да задържа дъха си, докато се промъквах през лабиринта от проститутки в тесни рокли и прекалено много грим, а миризмата на това място беше като мокър сън на скитник.
– Дошъл си да се забавляваш ли, големецо? – Мърмореше ми една от тях, а аз я игнорирах и навлязох по-навътре в помийната яма.
Намирах се точно на лунната територия и техният символ на половин луна с назъбен ръб от външната страна беше щампован навсякъде, където беше възможно. Зад бара, на бара, на челото на някакъв шибан човек. Ръкавите ми бяха запретнати, татуировките на показ, мускулите също. Никой нямаше да се запита дали съм един от тях, или не, което ме правеше невидим. Освен това това място беше пълно с има-няма и няма-няма. Никой важен човек.
Когато взех бутилка бира – майната му, ако щях да си сложа устата върху някоя от чашите им – се насочих към черна кожена кабина в далечния ъгъл, като открих, че господин Фортуна ме чака. Беше набит мъж с гъсти мустаци и студени очи. Бил Форчън беше най-добрият проклет частен детектив в този край на Солария. Той беше циклоп, което означаваше, че може да извлича спомени от главите на хората. И освен това познаваше този гаден град по-добре от всички. Всяка сянка, всяка дупка, всяко гнездо на проститутки и всички хора, които посещаваха всяко от тях.
– Господин Нокс – каза той с нещо като усмивка, а гласът му беше дрезгав от петдесетте цигари на ден, които смучеше. – Как сте?
– Ще бъда по-добре, когато чуя добри новини. – Влязох в кабината, като хвърлих заглушителен балон около нас, за да съм сигурен, че никой няма да ни чуе. Но освен пияната проститутка, облегнала се на бара на десет метра от нас, никой друг не беше дори наблизо. – И така? Разбрахте ли нещо за нея?
Бил извади цигара, постави я в ъгъла на устата си и я запали с пламъче, което хвърли на върха на показалеца си. Той дръпна дълго и пусна дима, а острият облак накара очите ми да изгорят.
– Работата е там, момче, че изглежда някой се е потрудил много, за да прикрие връзките, така че…
– Значи искаш да кажеш, че нямаш шибана информация за мен. Отново – изръмжах, а около бутилката бира в ръката ми се образуваше лед.
– Не съм казал това – промърмори Бил, изпуши цигарата си и ме остави да се мъча над това, докато ме държеше в напрежение. – Но аз бях зает. Всъщност прекарвам цялото си време в прикриване на глупостите, които изтърси преди няколко месеца.
Сърцето ми се разтуптя неудобно.
– Казахте, че с това сме се справили – изръмжах. – За какво ти плащам, ако не можеш да се справиш с работата, която ти възлагам?
– Това е шибано уредено – изпъшка Бил. – Но някакъв задник написа друга статия за това миналата седмица, за да извади миналото. – Той нарисува банер със заглавие, вдигнат от ръце във въздуха пред него, и казващ: „Ученикът от Аврора, който загина ужасяващо от Килблейз, твърди, че е бил в училищна секта“.
Преместих се неловко на седалката си, вината притискаше сърцето ми.
– Какво направихте по въпроса?
– Разпалих война между бандите в Източна Алестрия. Тя отне вниманието на всички на следващия ден, така че статията беше забравена, а снимката на човека на първа страница си отиде с нея.
Издишах с облекчение.
– Добре.
– Не ми плащаш, за да си седя на задника, момче. Аз си върша работата. И я върша по-добре от всеки друг. Може би, ако онзи ден беше контролирал по-добре темперамента си… Той дръпна от цигарата си и гневът пламна в гърдите ми.
– Знам, добре? Просто се ядосах толкова много. Но не исках нещата да стигнат толкова далеч. – По дяволите, наистина не исках. Съжалявах за това всеки ден. Но тази нощ щеше да ме преследва завинаги.
– Ами случи се. И така, ето ни тук – каза Бил, но не осъдително. Представях си, че моите проблеми са нищо в сравнение с тези, с които той се занимаваше редовно. – Най-добре е просто да го оставим в миналото – добави той, докато наблюдаваше изражението ми.
Иска ми се да можех да го направя, но това ме изяжда жив всеки ден.
– И каква информация имаш за нея? – Попитах, като исках да продължа по дяволите с тази конкретна тема. – Кажи ми, че най-после имаш нещо съществено.
– Не бих казал нещо съществено. Но имам следа.
Зад гърба ми се чу силен трясък, последван от изтръгващ кръвта писък, после още един и още един. Завъртях се на седалката, а пулсът ми се повиши, докато очите ми прекосяваха бара. Тълпата беше подозрително отпусната и със секунда закъснение осъзнах, че звукът е бил изпратен до мен чрез „Зрението“.
– Майната му, залегни! – Хванах задната част на ризата на Бил и го издърпах под масата точно когато вратата на бара се отвори с ритник и потокът от „Клан Оскура“ се изсипа вътре. Трима от тях бяха във вид на върколаци, като първият сив вълк се хвърли върху един от мъжете, стоящи до бара, и му разкъса гърлото, преди някой да разбере какво се случва. Писъците от видението ми отекнаха в ушите ми, когато избухна пълна бандитска война.
Сърцето ми ускори ритъма си, докато се опитвах да разбера какво, по дяволите, да правя.
Клекнах на лепкавия под и запълзях напред. Над нас прозвуча силен взрив, когато един човек беше хвърлен на масата и се чу стенание. Краката му спряха да ритат и кръвта се изсипа върху седалките. Тя капеше на пода между нас, докато нападателят му се стрелкаше надалеч, и аз усетих топлината ѝ да се просмуква в панталоните ми.
По дяволите, по дяволите, по дяволите.
– Ето – изсъска Бил, бръкна в чантата си и извади една папка, а цигарата му някак си все още беше заседнала в ъгълчето на устата му. Подаде ми я и аз я пъхнах в задния джоб на дънките си. Изкушавах се да си пробия път от бара, но и двамата знаехме, че не мога да съсредоточа вниманието върху себе си.
– Не се прави на герой, момче. Тези там са напълно обучени феи, ти дори не си завършил училище – изръмжа Бил, а тонът му ме накара да си помисля, че за секунда му пука за мен. Но това не беше Бил. Той се интересуваше от две неща. Пари и себе си.
– Добре, няма да си покажа лицето, но какво е извинението ти, задник? – Изстрелях се към него и той ме погледна мрачно, когато още един писък разкъса въздуха.
– Нямам желание за смърт, г-н Нокс.
Една проститутка се подхлъзна в кръвта точно пред нас, сгромолясвайки се на пода на колене. Очите ѝ се втренчиха в моите точно преди да бъде издърпана назад с писък и червата ми се завъртяха в спирала. Измъкнах се достатъчно далеч, за да се опитам да хвърля лиани, за да ѝ помогна, но едно ледено копие вече беше забито в гърдите ѝ от стоящия над нея мъж. Бил ме дръпна от погледа, цигарата му падна от устата, съскайки, когато попадна в локва кръв.
Човекът, който я беше убил, беше запечатан на ретината ми. Познавах го от вестниците, репутацията му сериозно го изпреварваше. Феликс Оскура. Чичото на Данте и един от най-коравите феи в града. Тялото му беше жилаво, а очите му бяха празни като изоставена къща, чиито обитатели отдавна са се изнесли. Психопат беше единствената дума, която изникваше в съзнанието, когато го погледнеш.
– Има задна врата – прошепна Бил, когато Феликс мина покрай масата ни, пристъпвайки зад бара.
– Не можем да мръднем – изсъсках в отговор, като разтворих заглушителния си балон, в случай че някой от клана го усети. Ако ни открият тук, ще предположат, че сме се съюзили с Братството, и ще бъдем по-мъртви от мъртви. Може и да бях двоен елементал, но не бях шибан идиот. Ако отидех там, щеше да ми капе кръв, преди дори да се опитам да обясня, че не съм част от Лунното братство.
– Безплатен алкохол, момчета! – Изкрещя Феликс и останалите от групата му изреваха в отговор, като изпратиха капчица тревога по гръбнака ми.
– Още по-хубаво, за да изгорим това място до основи. – В ушите ми се разнесе звукът на чупещи се бутилки, а под масата се плъзна парче стъкло и под носа ми се надигна аромат на уиски и кръв.
Бил ме убоде в крака и аз го погледнах.
– Бягай – изрече той.
Стиснах зъби, когато на няколко крачки от мен алкохолът се разплиска по пода, а от Братството все още се чуваха писъци, докато умираха в ръцете на враговете си. Това бяха стари момчета и няколко курви, те нямаха никакъв шанс срещу Клана.
– Огън – прошепнах на Бил и той кимна в знак на разбиране.
Той протегна ръка и от кожата му избухнаха искри, които възпламениха алкохола в огъня край бара. Феликс изкрещя и това беше моментът да избягаме.
Прикрих глава и се стрелнах изпод масата. Бил беше по петите ми, хвърляйки огнена стена зад нас, докато тичахме към задната врата, а виковете на ярост се чуваха, докато Оскурите ни преследваха. Шумът на преследването ни последва, когато се измъкнахме на алеята зад бара. Затворихме вратата и аз хвърлих лиани върху нея, запечатвайки я възможно най-плътно точно преди голяма тежест да се сблъска с нея от другата страна.
– Ще се видим следващата седмица – измърмори Бил и наклони глава към мен, преди да потегли към пътя.
Свалих блузата си, стиснах я в ръка, докато освобождавах крилата си от бариерата на кожата си. Вратата се отвори зад мен, но аз вече бях в небето, изкачвах се и се изкачвах, докато тичах към прикритието на облаците. Те ми струваха разговора с Бил. Но имах файла. Така че веднага щом се върнех в Академията, щях да разбера каква информация е изкопал той. И се надявах, че чакането ми щеше да приключи.
Звуците на сирените изпълниха въздуха, но знаех, че ще обиколят квартала, преди да спрат тук. Дори ченгетата в този град не успяваха да влязат между бандите. Ако са го направили, те също са се оказавали на парчета.
Болката проби крилата ми, когато парчета лед пронизаха тялото ми, и аз извиках.
– Пилешкото е в менюто тази вечер, момчета! – Извика Феликс, докато аз хвърлях щит зад себе си, идиот, че не го направих по-рано. В мига, в който го поставих на мястото му, в него се сблъска поток от лед, достатъчен да ме убие.
Адреналинът ме заля с нагорещена вълна, а магията заля крайниците ми, докато се откъсвах от пламтящия бар, крилата ми бяха разкъсани, а от многобройните рани изтичаше кръв, докато агонията раздираше кожата ми. Но не бях мъртъв, а когато ставаше дума за Феликс Оскура, това не беше нищо друго освен чудо. Изглежда, че звездите бяха на моя страна тази вечер, молех се само да остане така, защото пътят до академията беше дълъг и се връщах със счупени крила.
Назад към част 28 Напред към част 30