ЕЛИС
Излязох от общежитието и се спуснах към Дяволския хълм с мисълта за Черната карта. Беше вбесяващо. Не можех да се доближа до нито един от тях и трябваше да спра да опитвам, защото беше очевидно, че опитите ми не са останали незабелязани.
Бях се върнала долу, за да проверя стаята с олтара, където бях наблюдавала посвещаването на Даниел, и я претърсих щателно, но там нямаше нищо. Само празна каменна камера с прах в ъглите. Изглеждаше така, сякаш в нея не е имало нищо специално, когато не се е използвала. Не бях усетила никаква задържаща се магия, нито пък открих повече знаци, надраскани по стените. Нищо, което да е свързано с нещо от дневника на Гарет. Това беше просто още една задънена улица.
Самият Даниел беше друга загадка. Беше се оттеглил напълно, не казваше почти нищо, ако го видех в училище, нямаше никакъв интерес да продължи малкото приятелство, което бяхме започнали да завързваме. Дори вече не се срещаше с Лайни. Беше адски странно. Сякаш вече нямаше време за никого извън сектата.
Започна да седи с едно момиче на име Астрид, което отдавна бях отбелязала като член на Черната карта, по време на почивките и в кафенето и въпреки че никога не ги видях да говорят помежду си, те не говореха и с никой друг.
Исках да знам дали това има нещо общо с правилата на сектата или по-скоро с каквато и да е била тази магия, на която беше изложен. Дали беше промиване на мозъка от магически тип? Или просто старомодна сектантска лудост?
Не можех да си представя моя безгрижен брат да се държи така. Не можех да си представя, че се е присъединил към сектата. Но знаех, че го е направил. И просто не можех да разбера защо. Трябваше да има нещо в тях. Някаква рисунка, магия или обещание, което привличаше хората. Но досега не намирах нищо и това ме вбесяваше хронично.
Пъхнах парче черешова дъвка между устните си и започнах да дъвча точно преди да стигна до обширната поляна на Дяволския хълм.
Днес пролетта си проправяше път и небето беше ясно, яркосиньо въпреки хладния въздух. Затворих очи за миг, обърнах лице към слънцето и го попих. Лятото идваше. И нямах търпение да се насладя на по-топлото време. Само се надявах, че ще успея да разбера някои от тайните на Гарет, преди академията да се разпадне за сезона. Макар че все още имах много време.
Погледнах към двора и забелязах Райдър да разговаря с Киплинг Старши малко по-нататък от емпориума им, където другите двама братя продължаваха да обслужват масите. Старши кимаше в знак на съгласие за нещо и очите му се преместиха през рамото на Райдър, като се спряха върху мен по начин, който изглеждаше умишлен. Той наклони глава в моя посока и Райдър също насочи тъмнозелените си очи към мен.
Задържах погледа му и надух един балон, като го оставих да се пукне със силно пукане. Останах с впечатлението, че това действие адски го дразни и по някаква причина това само ме караше да го правя по-често. Може би имах желание да умра. Или може би нещо в мен се беше счупило, когато Гарет беше убит, и бях останала с празнота в гърдите си, където трябваше да живее страхът.
Райдър се отдалечи от Киплинг Старши и се върна към обичайното си място на трибуната. В ръката си държеше бутилка протеинов шейк, която отвори и изцеди с един замах, преди да смачка кутията в юмрука си. Изхвърли кутията в кошчето за боклук на няколко метра от него, като направи така, че ударът да изглежда лесен като дишане. Тъкмо се канех да се обърна от него, когато той вдигна ръка и ме подкани да се приближа.
Стиснах устни, възразявайки, че ме викат като куче, а ъгълчето на устата му потрепна с нещо, което адски много приличаше на забавление. Което не би трябвало да е възможно за Райдър Драконис, освен ако някой не кървеше в краката му. Но беше така.
Извъртях драматично очи, за да му дам да разбере какво мисля за това, че ме подканя, след което се запътих по-близо. Не бързах; със сигурност нямах намерение да тичам.
Когато стигнах до центъра на ничията земя, където се разрешаваше да преминават необвързаните ученици, спрях, изчаквайки го да преодолее останалото разстояние между нас.
Очите на Райдър блестяха с тъмни обещания и той отново махна с ръка.
Намръщих се, поглеждайки през рамо към мястото, където Данте седеше с клана Оскура на пейките за пикник. Все още не ме беше забелязал, вниманието му беше приковано от шумотевицата на неговата глутница вълци, които се забавляваха наоколо, но със сигурност щеше да забележи, ако бях преминала на лунната територия.
Погледнах към Райдър, поклатих глава и той улови погледа ми, като ме въвлече в едно от виденията си.
Бях разкрачена върху него на трибуните, пръстите му се впиваха в кръста ми, докато ме придърпваше по-близо, и аз захапвах шията му, блаженството от кръвта му, която се плъзгаше по езика ми и изпълваше магията ми с тъмната му сила.
– Сега или никога, ново момиче – гласът му беше заповед и предизвикателство в едно.
Примигнах и видението изчезна, но кътниците ми се отвориха, защото желанието остана.
На лицето му отново се появи онази почти усмивка и той наклони глава настрани, за да ми даде ясна представа от какво точно се нуждая, докато оголваше гърлото си пред мен.
Майната му.
Изплюх дъвката си, изстрелях се напред и за по-малко от секунда бях върху него. Нямаше обаче да изпълня малката му фантазия и когато го достигнах, използвах вампирската си сила, за да го издърпам от мястото му. За един миг го захвърлих около края на трибуната и го запратих към дървената страна на повдигнатите седалки, без да си правя труда да бъда нежна. Той така или иначе винаги търсеше болка.
Хванах челюстта му в хватката си и отблъснах главата му настрани, преди да захапя противоположната страна на шията му не тази, която ми беше предложил, докато го притисках обратно към трибуните.
Трябваше да се изправя на пръсти, за да го достигна, но си заслужаваше. Бях хищник и храната ми нямаше да ми казва как да се храня.
Зъбите ми пронизаха кожата му и той изстена по начин, който ме накара да си помисля, че може би дори се наслаждава на това толкова, колкото и аз.
Изръмжах му и засмуках по-силно, като бях по-груба с него, отколкото обикновено, но той само ме хвана за кръста и ме дръпна по-близо, подтиквайки ме да направя най-лошото.
Кръвта му беше гъста, с толкова тъмна и изкусителна сила, че бях сигурна, че мога да се изгубя в нея, без дори да се опитвам. Беше ледено студена и имаше вкус на най-доброто замразено кисело мляко, което някога бях яла.
Стон на екстаз се изтръгна от мен, а ръката на Райдър се плъзна по гърба ми, хващайки дупето ми. Хванах китката му с ръмжене и я блъснах в стената до главата му. Ако той щеше да бъде моят Източник, тогава щеше да го направи при моите условия, което означаваше да не ме лапа, докато ям. Поне не на публично място…
Когато най-накрая се отдръпнах, Райдър ме гледаше триумфално. В погледа му гореше огън, а сърцето му туптеше силно в гърдите ми, където беше притиснато към неговите.
Поех си равномерно дъх и облизах кръвта от устните си. Той последва движението гладно и аз се отдръпнах въпреки болката, която изпитвах да остана там.
– Все още ли мислиш, че имам сладък вкус? – Закани се той.
– Като черешов пай – съгласих се аз и се усмихнах съвсем леко.
– Елис! – Изръмжа Данте и аз внезапно се огледах. Целият клан „Оскура“ беше станал на крака, а погледите им бяха насочени към мен, стояща на лунния терен с ръка на Райдър, задържаща се на кръста ми.
Прехапах устните си, докато усещах напрежението, което се надигаше във въздуха. Защо, по дяволите, двамата отдаваха толкова голямо значение на мен? И защо, по дяволите, това ми харесваше толкова много?
Кожата ми се нагорещи, когато във въздуха се появи опасност, и аз отново обърнах поглед към Райдър.
– Благодаря за закуската – подиграх се аз и му се усмихнах за миг, преди да се изстрелям.
Не бях сигурна дали съм луда, или това ще проработи, но това беше единствената ми идея.
Спрях се, седнала на масата за пикник точно пред обичайното място на Данте. Той беше донесъл ястието си тук, за да се нахрани, а аз протегнах ръка и грабнах фантастичната му златна чаша. Той се обърна, за да ме погледне, приспособявайки се към факта, че сега седях твърдо на неговата територия, а не на територията на врага му.
– На какво си играеш, бе? – Изръмжа Данте, а във въздуха се разнесе електричество. Вълчата му глутница заобиколи по-близо и аз не пропуснах да отбележа факта, че съм оградена.
Табита всъщност ми изръмжа, навеждайки се около Данте, за да ме огледа по-добре.
Сърцето ми биеше малко по-бързо, но държах погледа си прикован в този на Данте, докато отпивах дълго от чашата му, а острият привкус на бирата се търкаляше по езика ми.
Няколко членове на глутницата действително се стъписаха, сякаш току-що бях направила нещо напълно скандално, но аз не им обърнах внимание, въртейки питието в ръката си, докато наблюдавах бурята, която се зараждаше в погледа на Данте.
Облизах бавно устните си, а той се намръщи, сякаш не можеше да реши какво да прави с мен.
– Сега и двамата ме нахранихте на малките си хубави територии – казах аз. – Така че всичко е изравнено. Така ли е?
Данте ме гледаше как отпивам още една глътка от питието му, след което пусна половин смях, който моментално накара вълците да се отдръпнат. Той падна на пейката си и ме погледна, докато седях над него на масата, размахвайки крака.
– И сега, след като виждаш, че на Оскура ѝ е по-добре, можеш да се чувстваш свободна да останеш. За постоянно – каза той с дълбок глас.
– Изкушаващо… – Казах, като се престорих, че го обмислям, макар и двамата да знаехме, че не е така. Изпих последната бира в луксозната му чаша и започнах да я въртя между пръстите си.
– Имаш ли нужда от още убеждения? – Данте хвана коляното ми в хватката си и ме дръпна по-близо до неговата страна на масата, като накара полата ми да се повдигне, докато ме движеше.
Погледнах надолу към ръката му върху крака ми, а топлината си проправи път под кожата ми за момент, преди да се засмея.
– Не, благодаря. – Подхвърлих му празната чаша и си тръгнах, преди да я е хванал.
Стигнах до дървото в центъра на Дяволския хълм и се огледах, за да открия, че и Райдър, и Данте ме гледат. Играех адски опасна игра с тях двамата и не можех да не се усъмня в здравия си разум. Но трябваше да го направя. Трябваше да продължа да намирам начини да се приближа до тях. И ако това означаваше, че трябва да ги оставя да продължат тази игра на власт над мен, то нека бъде така.
Колкото и да се опитваха да ме привлекат, не можех да забравя какво представляват. Или какви биха могли да бъдат.
Атласът ми изпиука и аз го извадих от джоба си, като погледнах съобщението с усмивка.
Харви:
Група от нас ще се отбият в Желязната гора по-късно. Аз обаче сега ще се разтъпча, ако искаш да се присъединиш?
Не исках да се присъединя. По-скоро щях да си изрежа сърцето, отколкото да взема доза от наркотика, който беше убил брат ми, но със сигурност нямах нищо против да се забавлявам с Харви, докато той е дрогиран с него. Килблейзът караше хората да халюцинират и да бълват всякакви неща, които не биха могли да разкрият при нормални обстоятелства. С подходящото количество подканяне може би ще успея да измъкна някаква информация от него.
Елис:
Ще се присъединя към теб. Къде?
В момента, в който отговорът му се появи, се стрелнах да го посрещна, оставяйки бандите на Кралете сами на двора.
Използването на вампирските ми дарби можеше да бъде уморително, затова не го правех през цялото време, но понякога просто обичах да тичам със скоростта на вятъра. Заобиколих със скорост страничната част на сградата на общежитието и спрях до същия стар навес, в който бях намерила газовата бутилка за трика с пламтящия ми пенис на Емпиричните полета. Наричаха това място „Мъртвия навес“ и се надявах, че това е само защото е странно име, а не защото някой наистина е умрял тук.
Учителите все още не бяха успели да накарат тревата на полето да порасне отново и моят шедьовър остана на показ за цялото училище. Слуховете се носеха из целия FaeBook, докато хората спекулираха кой го е направил, макар че досега моята позорна слава не беше разкрита. Аз също нямаше да кажа на хората; професор Марс все още искаше кръв и ако във факултета имаше някой страшен мерзавец, то това беше той. Задържанията му бяха легендарно ужасни и аз нямах намерение да се присъединя към някое от тях.
Облегнах се на навеса и се усмихнах, когато Харви ми намигна изненадано от мястото си на стъпалата в задната част на сградата.
– Момиченце. В един момент те нямаше и после пуф. Като проклет призрак се появи! – Той започна да се смее истерично, а аз хвърлих поглед към празната епруветка до него. Изглеждаше, че вече е изпил своя дял от Килблейз и усеща ефекта.
– Като проклет призрак – съгласих се аз и усмивката ми потъмня.
– Искаш ли да си вземеш, бейби? – Попита Харви, като се отпусна назад към стъпалата, докато навеждаше глава към небето и издишваше бавно.
Момиченце? Това малко прозвище не ми се беше изплъзнало преди малко.
– Не е моята сцена – казах бавно. – Но все пак можем да си побъбрим, докато си в това състояние. Защо не ми разкажеш за себе си?
– За себе си? Искаш ли да знаеш колко високо мога да скачам? – Попита той развълнувано, като се изправи.
Очите му бяха пълни и той се спъна, преди да се оправи с ленива усмивка на лицето. Аз също се усмихнах, насърчавайки го да прави каквото си иска.
Харви сви колене и започна да помпа с ръце напред-назад, преди да скочи напред от стъпалото. Трябва да му се признае, че скочи адски далеч. Само че всичко се обърка, когато падна по лице и от носа му се чу отвратително хрущене.
Харви се смееше неудържимо, докато лежеше с лице надолу в локва от собствената си кръв, а аз проклинах, докато се придвижвах напред, преобръщайки го с върха на обувката си.
Той се свлече по гръб и изстена от болка заради разбития си нос, след което отново започна да се смее.
– Видя ли ме как се праснах? Обзалагам се, че сега не ти е толкова интересно да ме чукаш.
– Всъщност не бих могла да се интересувам по-малко от това, отколкото в началото – промълвих аз.
– А?
– Дай ми да ти оправя лицето. – Наведох се и хванах пръстите му между моите, като вкарах лечебна магия в кожата му. Щеше да е по-бързо, ако бях докоснала само носа му, но не исках да имам върху себе си капка от замърсената му кръв. Никога не съм била небрежна, когато пиех от жертвите си, а и не исках да имам петна от кръв по дрехите си от наркоман.
Харви се усмихна широко, кожата му заблестя, докато формата му на орден „Пегас“ бръмчеше под кожата му и носът му се оправи.
Отдръпнах се, щом той оздравя, и той седна, като извади от джоба си още една епруветка. Тази все още беше пълна с живите сини кристали на Килблейз и аз я погледнах предпазливо. Кой би си помислил, че такова невинно на вид нещо може да открадне брат ми от мен?
– Сигурна ли си, че не искаш доза? – Попита той, като започна да го разклаща, влошавайки положението на затворените вътре кристали, докато те не започнаха да се разпадат, превръщайки се в нищо повече от сапфирен дим, затворен в стъклената камера.
– Не е точно моето нещо – казах аз и отстъпих няколко крачки назад, преди той да отвори капака. Не исках да вдишвам тази отрова.
Харви се усмихна широко, като доближи епруветката до носа си и отхлупи капачето, преди да я пъхне в ноздрата си. Той вдиша дълбоко и аз отново се отдръпнах назад, а кожата ми настръхна неприятно, когато ме побиха тръпки.
Лицето на Харви се разцепи в маска на пълен екстаз и той падна обратно на бетона, усмихвайки се нагоре към облаците, докато стенеше от удоволствие.
Раменете му започнаха да треперят, последвани от ръцете и краката му. Задъхах се, когато конвулсиите разкъсаха тялото му, и отново се отдръпнах, като наполовина се замислих дали да не изтичам при училищната медицинска сестра. Дали просто не беше взел твърде много? Дали щях да го гледам как умира, както брат ми?
Той все още се усмихваше. Знаеше ли изобщо, че тялото му се бори? Дали изобщо усещаше някаква болка?
Дупката в сърцето ми пулсираше жестоко, докато стоях като вцепенена, докато Харви се усмихваше към небето, а очите му светеха от радост.
Дали Гарет се беше чувствал така? Беше ли щастлив в крайна сметка? Дали наркотикът беше откраднал способността му да разбира какво му се случва? Или пък се е страхувал? Дали някаква част от него е знаела какво се случва? Че напуска мен, мама и всички, които някога е познавал, и никога няма да осъществи мечтите, които винаги е имал.
Не можех да дишам. Въздухът беше попаднал в гърдите ми и аз не можех да го пусна, докато сълзите изгаряха задните части на очите ми.
За миг дори не погледнах Харви, който лежеше на земята. Беше Гарет. И той не се усмихваше, а крещеше, молейки ме да го спася. Но аз не можех. Аз не бях там. Дори не знаех, че е в беда…
Смехът на Харви проряза будния ми кошмар и аз издишах набързо. Тази болка нямаше да ме владее. Райдър може и да беше един прецакан кучи син, но в едно нещо беше прав за тази болка. Тя беше част от мен. Аз я притежавах. Тя не ме притежаваше. И щях да я използвам, за да направя каквото трябва, за да отмъстя за брат си.
– Не се ли страхуваш, че тези неща ще те убият? – Попитах, като всякаква претенция за приятелство се изпари от гласа ми и го остави студен и твърд. Но не ми пукаше. Харви беше дрогиран и в ума му се криеха отговорите, които исках.
Той само се засмя в отговор.
– Хей! – Щракнах с пръсти към него, за да накарам кръвясалите му очи да се извърнат насам. – Задавам ти един въпрос. Не се ли притесняваш, че ще умреш като приятеля си?
– Гарет? – Попита той бавно, облизвайки устните си, сякаш бяха пресъхнали. – Откъде знаеш за него?
– Хората говорят – казах аз, без да се заемам с по-добро обяснение.
– И какво казват? – Харви се надигна на колене и ми намигна. Беше изненадващо ясен за човек, който е взел две дози от тази гадост, и можех само да си представя, че е опитен наркоман. Може би не беше толкова податлив, колкото си мислех.
– Откъде изобщо го вземаш? – Попитах, като смених тактиката. – Откъде знаеш, че не е примесено с разни глупости?
– Тази гадост е чиста – категорично заяви Харви и разпери ръце встрани. – Не ти ли е прекалено горещо? Прекалено ми е горещо.
Той се изправи и започна да дърпа ризата си, разкопчавайки копчетата, но аз не бях в настроение да го гледам как се разхожда гол наоколо.
Изстрелях се към него, хванах ризата му в юмрука си и го блъснах обратно към навеса.
– Попитах откъде го взимаш – изръмжах.
Очите на Харви се разшириха и той просто ме гледа дълго.
– Имаш желание да умреш, като задаваш такива въпроси? – Издиша той и горчивият привкус на наркотика се разми от дъха му върху носа ми.
Отдръпнах се малко, но не отпуснах хватката си.
– Така или иначе вече съм мъртва – изръмжах, защото откакто бях изгубил Гарет, неведнъж се бях чувствала така. – Така че нямам какво да губя.
– Не задавай въпроси за това кой го готви или кой го продава, освен ако не искаш да свършиш на парчета – каза Харви, а маниакална усмивка дръпна устните му.
Изръмжах му, издърпах ръката си назад, за да го ударя, но преди да успея да замахна с юмрук, огромна ръка ме хвана за ръката и ме откъсна от него.
Вдишах рязко, когато Райдър ме завъртя, а очите му бяха черни от гняв, докато ме гледаше надолу.
– Не съм казал нищо – изпъшка Харви. – Не съм и казал нищо!
– Махай се – изръмжа Райдър, без дори да го погледне.
Харви нямаше нужда да му казват два пъти, той се обърна и потегли далеч от мен, без да хвърля втори поглед в моята посока, докато ме оставяше на милостта на Лунния крал.
– Пусни ме – поисках аз, а сърцето ми се разтуптя, когато Райдър засили хватката си върху мен.
– Защо задаваш въпроси за Килблейз? – Изръмжа той.
Не отговорих, отдръпнах се назад, докато се опитвах да изтръгна пръстите му от себе си.
– Райдър, пусни ме – казах отново, но той не го направи. Вместо това ме завъртя и ме притисна по гръб към навеса точно там, където бях притиснала Харви.
С едно движение на пръстите му изникнаха лози и той принуди ръцете ми да се съберат, докато не се заключиха пред мен, а собствената ми магия беше затихнала.
– Кажи ми защо се ровиш в неща, заради които ще те убият – изригна той.
– Да вървиш на майната си – изплюх се в отговор, а гневът прогаряше пътека по гърлото ми. Сега нямаше да имам друг шанс да разпитам Харви, а дори не бях получила никакви отговори. Също така нямах представа доколко Райдър е чул от това, което го бях питала, така че нямаше да се издам, като призная каквото и да било. Харви беше свалил лицето си, с малко късмет едва ли щеше да успее да си спомни това така или иначе.
– Кажи ми защо искаш да знаеш какво има в „Килблейз“ и аз ще ти дам рецептата – предложи Райдър, макар че гласът му все още беше изцяло заплашителен.
Престанах да се боря за миг и го погледнах. Откъде знаеше какво има в нея? През последните няколко години наркотикът навлизаше все повече и повече, но от FIB ми бяха казали, че все още дори не са сигурни как е създаден. Смятаха, че цялото вещество идва от един източник някъде в източната част на града, но все още не бяха успели да го проследят. Така че, ако рецептата беше толкова шибана тайна, как, по дяволите, Райдър я имаше?
– Откъде можеш да знаеш какво има в него? – Попитах, докато той се навеждаше над мен.
– Ще рискувам да предположа, че знам много тъмни неща, които ти дори не би могла да измислиш. Така че нека не си губим времето да се опитваме да ги изброяваме. Зададох ти един въпрос. – Райдър прокара кокалчетата на дясната си ръка по бузата ми, думата „болка“ докосна плътта ми и предизвика трепет в кожата ми. Това не беше ласка. Беше заплаха.
– Може би искам да си взема малко – казах предизвикателно. – Но не искам да рискувам да вдишам отрова и да се самоубия заради едно опиянение.
Погледът на Райдър ме проследи бавно.
– Лъжеш – издиша той. – Ти не искаш да се дрогираш.
– Ти не знаеш нищо за това, което искам.
– Да, знам. И не търсиш нещо, което да заличи тази болка в теб, Елис. Търсиш нещо, което да те накара да се чувстваш жива.
Сърцето ми заби по-силно при думите му и чистата неоспорима истина в тях. Но нямах намерение да призная, че той е прозрял глупостите ми. Нямаше да призная, че ме е разгадал.
Придържах погледа му и го гледах втренчено, очаквайки да направи най-лошото. Защото нямаше да му предложа тайните си. Особено когато доказателствата започваха да ме насочват в неговата посока. Имаше само един начин той да узнае рецептата за „Килблейз“. А ако той и бандата му бяха тези, които я произвеждат, тогава не беше много пресилено да се мисли, че те също биха убивали с нея.
Райдър сякаш разбра, че не отстъпвам, и се оттласна от стената с ниско ръмжене.
– Трябва да се пазиш, ново момиче – предупреди той. – Да си пъхаш носа в такива неща ще свърши само зле за теб.
Не отговорих, докато той се отдалечаваше от мен, лианите, обездвижващи китките ми, паднаха, докато ме оставяше да стоя там, сърцето ми да бие и умът ми да се върти.
Дали току-що бях открила корените на разпространението на Килблейз в целия град? И ако беше така, това означаваше ли, че Райдър има нещо общо със смъртта на Гарет?
Назад към част 31 Напред към част 33