РАЙДЪР
– И как успяхте да заблудите цялото Лунно братство? – Попита Елис с хриплив тон, докато се гушеше в мен, а пръстът ѝ проследяваше кръста над сърцето ми, напред и назад отново и отново.
– Когато сградата падна, съдбата се промени – отвърна Гейбриъл от другата и страна и Леон облегна глава на рамото му, докато слушаше.
Данте беше до мен, окичен със златни бижута, докато зареждаше магията си, а студената хапка на колана около кръста му се притискаше към бедрото ми. Дори не ми пукаше за кучешката купчина, в която всички ние неизбежно се озовавахме тези дни. Никога не бих го признала на глас, но никога не бях спала толкова добре, колкото свита сред новото си семейство.
– Така че не трябва да се чувствам като кралски глупак за това, че ви смазах? – Изстена Данте.
– Инцидентът беше непредвидим, така че нямаше как да го предвидя. Той промени всичко, но не можех да видя други пътища, докато не се случи – каза Гейбриъл и се пресегна през мен, за да плесне Данте по ръката.
– Слава на звездите, че си тромав задник Дракон – каза Елис, побутна Данте в ребрата с усмивка и той се засмя.
– Защо не се махна от срутването, Гейб? – Попита Леон.
– Защото имах видение в момента, в който мълнията на Данте удари сградата – каза Гейбриъл, а веждите му се смръщиха. – И имах само част от секундата, за да действам по него.
– Той ми изкрещя хипноза и аз моментално го прихванах в силата си – казах аз. – Хубавото на хипнозата е, че ти дава цялото време на света, за да проведеш разговор, дори ако той е само миг в реалността.
– И за какво разговаряхте? – Подскочи малко на леглото Леон и се втренчи в Гейбриъл.
– Казах на Райдър, че трябва да разкъса връзките си, да се сдобие със Скарлет, след което да използва новите си хамелеонски сили, за да промени външния вид и на двамата. Видях начин, по който той може да използва тази дарба, за да промени външния си вид и този на Скарлет, и само той ще може да го отмени. Магията не е като илюзия, не се разваля под натиск и дори не може да бъде открита от друга фея, така че беше безотказна – обясни Гейбриъл.
– Свята работа – засмя се Елис. – Това е страхотно. – Тя ми се усмихна и аз се усмихнах.
– Гейбриъл каза, че имам достатъчно време да създам каменна камера около мен и Скарлет, която да ни предпази от падащата сграда и да я заловя в нея заедно с мен – казах аз и погледнах към Гейбриъл с намръщена физиономия.
– Трябваше обаче да използвам земната си магия, за да подсиля тази камера, иначе Райдър щеше да бъде убит при удара – каза Гейбриъл, а изражението му се напрегна. – Така че просто трябваше сам да поема удара. Виждах, че няма да умра, но и нямаше да е красиво.
– Да, това беше шибана гавра – казах с усмивка. – Обзалагам се, че болеше като кучка, нали?
– Като кучка с ковашки чук, който разбива всяка кост в тялото ми – съгласи се Гейбриъл и Елис се обърна с пристъп, целувайки челюстта му. – Знаех, че няма да умра – добави той с тих тон към нея. – Но Райдър щеше да умре, ако не му помогна.
– Ти си герой, пич – прошепна Леон в ухото му и Гейбриъл отметна ръка към него.
– Не, той е un guerriero – каза Данте с усмивка. – Воин.
Гейбриъл изхърка от смях, но никой от нас не го погледна с нищо друго освен с най-голямо уважение към жертвата, която беше направил за мен. Никога нямаше да мога да му се отплатя за това. Доверието ми в него беше безпогрешно и се надявах, че в бъдеще той ще има същата вяра в себе си.
– Така че, ти имаш Скарлет? – Попита ме Елис, а очите ѝ светнаха от разказа.
– Да, след като камерата беше на мястото си, просто я пребих до крак – засмях се аз. – Кучката никога не е била достатъчно силна, за да се изправи срещу мен Фея на Фея, но в крайна сметка не ѝ дадох избор.
– Затова си и отрязал езика – каза Елис осъзнато.
Усмихнах се.
– Трябваше бързо да и затворя устата, бейби. Освен това и обещах, че ще и отрежа лъжливия език, когато за първи път се обърна към мен, така че трябваше да изпълня обещанието си.
Данте ме плесна по рамото.
– Гениално, серпенте.
Елис се наведе да ме целуне и аз закачих крака ѝ за бедрото си, усмихвайки се мрачно срещу устата ѝ, докато я задълбочавах. Нямаше да приема нито една секунда от новия си живот за даденост. Това беше всичко. Бях влязъл в този харем и щях да бъда проклет, ако някой задник на този свят някога отново застанеше между нас.
– Ще ти липсва ли това да си крал, Ридикинс? – Попита Леон, докато се навеждаше над Гейбриъл, за да целуне Елис по врата.
– Той все още е крал – каза Елис срещу устните ми, а ноктите ѝ издълбаха линии по шията ми. – Всички вие сте мои крале.
– Предпочитам да бъда крал за теб, отколкото за всеки друг в Солария – казах аз, като потърках носа си в нейния.
– Итън ще спази ли мирното споразумение? – Попита Данте с нотка на загриженост в гласа му.
– Да – заклех се, обръщайки се, за да го погледна. – Имам му доверие. Той е доказал своята стойност.
Данте кимна, доволен от това, и за момент усетих как връзката между нас зашумя във въздуха.
– Защо мислиш, че Скарлет е била такава курва? – Замисли се Леон. – Мислиш ли, че някой е пъхнал остра пръчка в задника ѝ при раждането?
Елис се изсмя.
– Брат ѝ близнак е умрял от ръцете на Оскура – казах аз и смехът на Елис секна, което ме накара да не съм сигурен дали трябва да продължа тази история.
– Брат ѝ е бил психопат – мрачно се вмъкна Данте. – Бях твърде малък, за да знам всичко, което се случваше с него, но веднъж татко ми разказа за него. Роланд Тайд хващаше кученца от нашето семейство, извозваше ги с микробуси и те се появяваха седмици по-късно осакатени в някой ров, река или поле. – Той поклати глава, в чертите на лицето му беше изписана болка заради тези деца, които не познаваше, но въпреки това усещаше болката от загубата им.
Стиснах челюстта си при това мрачно знание, още един факт, който беше скрит от мен.
– Татко сам тръгна да го преследва заедно с родителите на онези, които бяха загубили деца заради него – продължи Данте. – Не знам какво точно са направили, но…
– Избодоха му очите и отрязаха ръцете, след което го завързаха за четири колове в земята в Империанската пустиня и го оставиха на северийските врани да го довършат – допълних аз. – Скарлет обичаше да ни припомня тази част, но предполагам, че останалото и се е изплъзнало от съзнанието.
– Тя никога нямаше да приеме мирното споразумение – изрече Данте с ръмжене. – Вероятно е планирала смъртта ми от момента, в който се появих отново от Мариела и си върнах мястото на водач на Братството – изсъсках аз. – Но тя нямаше да има подкрепата обратно тогава, за да го вземе просто така, така че тя чакаше, заговорничеше, изграждаше последователите си и планираше хода си. Ако не се бях доверил на думите ѝ, може би нещата щяха да са различни…
– Не можеш да промениш миналото, брато – каза Данте и положи ръка на рамото ми. – Il passato non ha altro da dire, ma il futuro è una canzone senza fine.
– Какво означава това? – Попитах, като вече харесвах звученето му.
– Миналото няма какво друго да каже, но бъдещето е една безкрайна песен – отговори той и ние седяхме в тишината след тези думи, а надеждата галеше сърцето ми.
Виждах как пред мен се разгръща живот, за какъвто никога преди не бях мечтал, и всички избори в него тепърва предстоеше да бъдат написани. За първи път в живота си нямах търпение да прочета следващата глава от моята история.