ЕЛИС
Пробивът в онлайн банкирането на Гарет беше отнел повече време, отколкото проникването в неговия Атлас. Разполагах с информацията за сметката за плащанията, които Гейбриъл беше направил към него, но знаех, че това не е нормалната му сметка. Очевидно беше открил такава само за да получи тези пари и да прикрие собствената си самоличност, но ми отне повече от седмица да проследя коя е банката, след което трябваше да вляза в сметката му, за да проследя парите.
В крайна сметка всъщност беше лесно. Оказа се, че когато някой умре, парите му отиват при най-близките роднини, посочени в завещанието му – тоест при мен. Така че, след като разбрах коя банка е използвал, трябваше само да отида до един от клоновете ѝ с копие от смъртния акт на Гарет и някаква лична карта, за да ги получа. Той я беше създал под псевдоним, но все пак трябваше да представи истински документ за самоличност, така че след като банката потвърди, че е принадлежала на него, тя стана моя.
Седях в една странична стая на клона и преглеждах извлеченията от откриването на сметката.
Всеки месец през последните седемнайсет месеца, с изключение на тези, откакто беше починал, Гарет получаваше по хиляда аури от някакъв г-н Ги Нокс. И през повечето от тези месеци цялата тази сума беше изтеглена в брой в рамките на няколко дни след внасянето ѝ. Никога не я беше взимал два пъти в един и същи ден от месеца и никога не беше използвал един и същи клон, за да я изтегли. Брат ми не беше глупав, беше прикрил добре следите си и постоянно променяше режима си.
Последните три плащания никога не са били изтеглени от сметката. Сега бях единственият получател на три хиляди аури, които Гарет беше изнудил от Гейбриъл Нокс. Не бях сигурна какво да мисля за това, затова вместо това се съсредоточих върху месеците, в които парите бяха използвани.
Всеки месец парите са били теглени. С изключение на един. Имаше един месец, в който не ги беше изтеглил от сметката, а ги беше прехвърлил направо на господин С. Нудос. Стария Сал.
Намръщих се на транзакцията. Единствената следа, която имах, за да разбера къде отиват тези пари всеки месец. Беше плащал на стария работодател на майка ми. Но защо?
Излязох от банката и тръгнах по улицата. Денят беше топъл и аз се наслаждавах на вятъра, който се развяваше по косата ми, докато дъвчех парче черешова дъвка и се опитвах да разбера защо, по дяволите, Гарет щеше да дава на Стария Сал толкова много пари. Но нищо не ми хрумваше.
Отне ми половин час, за да стигна до „Искрящият Уран“. Можех да го направя много по-бързо с моята вампирска скорост, но предпочетох да не го правя, а да използвам времето, за да се опитам да разбера тази следа от пари, но все още не намирах нищо, докато стигна до стриптийз клуба.
Натиснах задната врата, но както винаги я намерих заклещена с тухла. Сал не беше нищо друго освен създание на навика. Бях прекарвала повече вечери и уикенди тук, отколкото ми се искаше да си спомням, и миризмата на пот, пари и секс ми даваше най-патетичното усещане за дом. По дяволите, аз дори вече нямах дом. Бях се отказала от наема на апартамента, в който бяхме живели през целия си живот, когато изпратих мама да остане в уелнес центъра. Дори не си бях направила труда да опаковам половината от вещите ни. От центъра бяха разрешили на мама да вземе със себе си четири куфара, които бях напълнила с това, от което се нуждаеше, и с по-голямата част от вещите на Гарет, без да искам да се разделям с тях. Когато завършех академията, щях да бъда официално бездомна. При условие че не бях в затвора Даркмор за убийство. Или мъртва. И тъй като и двете възможности бяха адски вероятни, нямаше да се притеснявам за това.
Проправих си път през задните коридори и съблекалните в клуба, кимнах на танцьорките, които работеха на ранна смяна, и приех топлите им или съжалителни погледи с твърда усмивка. Не исках да говоря с никоя от тях за Гарет или мама. Просто ми трябваше информация за тези пари.
Почуках на вратата на Стария Сал и тя се отвори, за да го види, че седи във високия си кожен стол, както винаги пафка цигара и гледа нагоре, сякаш не иска да го прекъсват.
Раздразнението се изплъзна от погледа му, когато ме забеляза, и лицето му се озари от широка усмивка.
– Елис! Бебе, виж колко си пораснала. И тази коса! Толкова е екзотична… можеш да направиш цяло състояние на полюса, нали знаеш – каза той замечтано.
Изхвръкнах от смях, докато се спусках на стола срещу него.
– Но стриптийзьорките винаги се усмихват, а аз наистина не съм създадена за много такива неща – подразних го аз.
– Можем да работим със знойни – каза той с надежда. – Ще бъдеш звезда там. Мога да ти платя най-много.
Засмях се, сякаш се шегуваше, макар да не мислех, че е така. Но майната му. Този живот беше съсипал майка ни. Или поне беше съсипал това, което беше останало от нея, след като баща ми и Гарет бяха разбили сърцето ѝ. Не. Събличането не беше за мен. Поне не на публично място.
– Всъщност съм тук заради нещо странно, което открих след… смъртта на Гарет – изтръгнах аз. Беше ми трудно да го кажа на глас. Никога не бях виждала някой, който да знае коя съм и какво съм загубила. Шибаната болка. Но беше и странен вид облекчение, особено когато в очите му блесна нотка на скръб. Може би мис Найтшейд имаше право да ми каже, че трябва да разкажа за мъката си, защото да я затварям в бутилки не беше добре за мен. Но аз си бях постлала леглото, така че щях да легна в него.
– Толкова съжалявам, Елис – каза Сал с тих глас и посегна към бюрото си, за да стисне ръката ми. – Но не разбирам с какво според теб мога да ти помогна…
– Току-що ми дадоха наследство и банковите извлечения показват някаква странна дейност… изглежда, че Гарет ти е платил хиляда аури от него веднъж. А може би и повече, тъй като е теглил същата сума в брой и през други месеци. Защо ти е плащал толкова пари?
Сал се премести неудобно и за момент не бях сигурна дали изобщо ще ми каже. Когато заговори, в гласа му се долавяше малко съжаление, но не и фалш, който да мога да открия.
– Предполагам, че знаеш за споразумението, което сключих с него и майка ти? – Попита той колебливо.
– Очевидно не – отвърнах бавно. – Но бих оценила честността ти по отношение на това, което се случваше. Той вече си е отишъл и не мога да попитам никого другиго. Не искам въпросите да висят над мен, както и всичко останало.
Старият Сал изпусна бавно дъх и кимна.
– Много добре. Преди около осемнайсет месеца майка ти влязла в някакви дългове от хазартни игри с мен. Знаеш ли как страдаше от тази зависимост?
Кимнах с глава. Знам и как нито веднъж не се опита да я спреш да направи залог и да не задлъжнее към теб, знаейки, че винаги ще я притежаваш, докато ти е длъжна.
– Ами тя беше натрупала много голяма сума. Седемнайсет хиляди аури, ако трябва да сме точни…
– Какво? – Задъхах се. Как, по дяволите, е могла да направи нещо толкова глупаво?
Сал кимна тъжно.
– Била е отчаяна, не е можела да се справи с плащанията и е знаела, че изпълненията ѝ в клуба не са толкова популярни, колкото някога… Но аз не съм благотворителна организация, Елис. Винаги съм се държал добре с нея и с вас, децата, но нямаше как просто да забравя за дълг в такъв размер. Затова тя предложи сделка за изплащане на дълга. Сделка, за която предполагах, че знаеш всичко?
Намръщих се, без да имам представа за какво говори.
– Каква сделка?
– Тя те предложи за нова танцьорка – обясни Сал и в дъното на червата ми падна тежест, пълна с олово и отрова.
– Какво? – Задъхах се.
– Казах ѝ, че си твърде млад, но тя настоя, каза, че искаш да помогнеш и че винаги си мечтала да танцуваш за мен. Каза, че можеш да танцуваш на сцената, докато навършиш осемнайсет години, и след това да започнеш с танците на колене, след като си изградиш увереност… – Сал изглеждаше неловко, когато разбра, че нямам никаква представа за всичко това, и аз можех само да го гледам с ужас. Собствената ми майка се беше опитала да се откупи от дълговете си с моето тяло? Тя знаеше, че това място е нещо повече от стриптийз клуб, че тук посетителите плащат на танцьорките за каквото поискат. И въпреки че никога не съм осъждала мама за това, което е трябвало да направи, за да оцелее, тя е знаела, че никога не съм искала този живот. Мислех, че тя също иска да ме държи далеч от него. Никога не съм подозирала, че е планирала да ме продаде, за да спаси собствения си задник.
Можех само да гледам Сал, онемяла, докато последната част от вярата ми в единствения член на семейството, който ми беше останал, се сриваше около мен. Това наистина ли беше вярно? Наистина ли тя щеше да постъпи така с мен?
– Гарет ни чу да обсъждаме договора, който щях да ти предложа. Той каза, че няма да искаш такъв живот и предложи вместо това да поеме дълга на майка си. Сключихме сделка. Той дори предложи да плаща лихва.
– Значи той започна да ти плаща по хиляда аури на месец? – Попитах, опитвайки се да се придържам към фактите, докато болката се врязваше дълбоко в червата ми.
– Две хиляди. Не съм съвсем сигурен откъде ги получаваше… каза, че работел за някои от богатите деца в онази негова модна академия, но се страхувам, че така и не разбрах повече подробности… – Гласът на Сал леко трепереше и знаех, че е в отговор на скръбта, която се изливаше от мен. Като сирена той я усещаше и тази болка беше достатъчно остра, за да ме нареже на лентички, така че не можеше да е разходка в парка за него.
– Добре. Благодаря. – Изправих се на крака, преди да съм се разпаднала, и се изстрелях от клуба, използвайки вампирската си скорост.
Продължих да се движа, докато не се отдалечих на няколко мили от Стария Сал, от клуба и от всичко, свързано със стария ми живот.
Облегнах се на студената тухлена стена на последната сграда, която трябваше да посетя днес, и се борих колкото се може по-силно с агонията, която се разразяваше в кръвта ми.
Не можех да се изправя пред нея сега. Не можех да се справя с нищо от това сега. Имаше нещо, което отлагах, и трябваше да приключа с него. А щом това станеше, никога повече нямаше да се върна в тази част на Алестрия. Свърших. Беше свършено. Не исках да се разхождам по улиците, от които бях обещала да избягам с Гарет, нито да си спомням за живота, който винаги бяхме искали да оставим зад гърба си. Единственото хубаво нещо, което някога бях имала тук, вече си беше отишло завинаги. Беше време да го оставя зад гърба си.
С бърза крачка се отправих към участъка на Бюрото за разследване на феи.
Офицерът зад стъклото ме погледна, когато се приближих.
– Тук сте, за да съобщите за престъпление ли или да си признаете за такова? – Попита той.
– Нито едно от двете. Тук съм, за да прибера вещите на брат си. Той се казваше Гарет Темпа.
***
Когато се върнах в кампуса, вече беше тъмно и душата ми се чувстваше празна. Не исках да се изправям пред никого и не бях сигурна, че изобщо ще мога да се накарам да се върна в общежитието си тази вечер. Имах нужда да бъда сама. Някъде, където мога да се разпадна и никой да не ми задава въпроси за това.
Данте ми беше казал, че днес се прибира вкъщи, за да се види с майка си и братята и сестрите си, като несъмнено ще работи и по някакви глупости на бандата. Но това ми остави място, където да отида. Някъде, където мога да бъда свободна и сама за известно време.
Спрях, когато стигнах до кея пред огромната лодкостоянка, заслушах се за миг в шума на водата, която се плискаше в брега, и се насладих на спокойствието, преди да се обадя по телефона, от което се страхувах.
Беше почти девет, но те щяха да отговорят. Винаги имаше някой на бюрото.
Минаха шест позвънявания, преди да получа отговор.
– Уайт Хейвън Ритрийт, говори Линда, с какво мога да ви помогна?
– Здравейте, Линда, казвам се Елис Калисто – казах аз, като сдържах емоцията, която напираше да изплува на повърхността в мен. – Майка ми, Таня Калисто, готова ли е вече да говори с мен?
Линията замлъкна за дълъг момент, преди тя да отговори.
– Страхувам се, че не, Елис. Таня даде ясно да се разбере, че не иска да приема никакви обаждания.
Нещо се разтресе дълбоко в мен. На този свят ми беше останал един член на семейството. Един човек, който познаваше болката, която ме разкъсваше, също толкова силно, колкото и аз. А тя дори не се интересуваше от мен достатъчно, за да говори с мен, когато имах нужда от нея. Когато имах нужда да чуя дали е сключвала сделка със Стария Сал, за да ме продаде за дълговете си, или не. Имах нужда да знам дали изобщо е останал някой на този свят, който да ме обича, или наистина съм толкова самотна, колкото се чувствах.
– Добре – казах аз, като се предпазих от сълзите, които се опитваха да изплуват. – Ами може би бихте могли да и зададете един въпрос вместо мен и да ми кажете отговора?
Още една дълга пауза.
– Добре, скъпа – отвърна Линда. – Ще я попитам. Какво искаш да знаеш? – Звукът от стъпките ѝ се разнесе, когато тя се отправи по коридора към апартамента на майка ми.
– Искам да знам… Попитай я дали е сключвала сделка със Стария Сал, за да изплати дълговете си от хазарта. Попитай я дали ме е уговаряла да работя в клуба. – Сърцето ми се разтуптя, а зъбите ми се впиха в долната ми устна достатъчно силно, за да пуснат кръв.
– Добре. Дай ми секунда.
Музиката на пиано ме нападна, докато ме държаха на линия, и аз изпуснах треперещ дъх, докато гледах нагоре към звездите.
Сълзите пареха задните части на очите ми, но не искаха да паднат. Още не. Не и докато нямах повече причини да ги задържам.
– Елис?
– Да – издишах, очаквайки отговора, сякаш целият ми свят зависеше от него.
– Тя каза, че трябвало да го направи. И че ако просто го беше направила, може би всичко щеше да е различно. Не съм сигурна какво е имала предвид с това…
Завъртях слушалката, когато светът се разряза на две. Винаги съм знаела, че майка ми не е най-добрата майка на света, но винаги съм смятала, че ме обича. Никога не бях осъзнавала, че и това ми липсва. Но може би винаги съм позволявала на Гарет просто да ме заслепи с извиненията и разсъжденията си и цялата любов, която ми даваше, така или иначе компенсираше разликата. Не знаех. И дори нямаше значение. Единственото, което знаех сега, беше, че наистина съм сама.
Нощният въздух беше студен, тънката ми риза ме караше да треперя въпреки факта, че бях изтръпнала.
Тръгнах към вратата, без да я виждам. Пръстите ми се свиха около дебелата чанта за доказателства, натъпкана с дрехите и вещите на Гарет, докато я притисках към гърдите си – единствената частица от него, която ми беше останала.
Не плаках. Дори не бях сигурна, че са ми останали сълзи. Или може би те просто не бяха достатъчни, за да изразят празнотата в мен сега. Дори яростта ми отсъстваше. Просто не чувствах… нищо.
Лодкостоянката беше студена и тъмна, когато влязох вътре, и аз сдъвках устните си, докато си проправях път към горното ниво, където седях, когато идвах тук преди.
Започнах да вървя по дървения под, но се спрях, когато забелязах Данте да седи в една от лодките, облегнат назад към борда ѝ, докато тя се поклащаше нагоре-надолу във водата в центъра на огромното пространство. Вълните и вятърът навън скриваха от мен сърдечния му ритъм, а моето собствено сърце се разтрепери от паника, когато го забелязах, чудейки се дали е чул нещо за телефонното обаждане, което току-що бях направила. Какво бях казала? Нещо осъдително? Нещо за Гарет?
– Какво правиш тук? – Попитах за да се успокоя.
– Не се ли радваш да ме видиш, Бела? – Попита той, повдигайки вежди към мен, докато слагаше ръце зад главата си. – Все пак ти си тази, която идва на моето място.
– Не е това – отвърнах аз, премествайки дебелата черна чанта с доказателства в ръцете си. Все още не я бях отворила. Не исках да преглеждам вещите на Гарет с офисите на FIB, а и не бях сигурна, че ще се справя с това днес. Но бях откъснала етикета с името му, който беше залепен отпред. Бях го изхвърлила в кошчето за боклук в участъка още преди да си тръгна.
Очите на Данте паднаха върху чантата и той се изправи.
– Кой? – Попита той, тонът му беше нежен, тъй като ясно разпознаваше какво държа. – Самият аз съм получавал много от тези торбички. Твърде много хора умират млади в Клана – обясни той.
Отворих уста, после отново я затворих. Не исках да го лъжа, но и не можех да му кажа истината.
– Най-лошото беше, когато трябваше да събирам тези на баща ми – продължи той, сякаш бях попитала. – Майка ми… ами на нея ѝ трябваше много време, за да се примири с това, което се беше случило с него. Той беше нейният Елисейски партньор, водачът на глутницата, бащата на десетте им деца, центърът на нейния свят. Un vero amore(Една истинска любов). Така че аз отидох вместо нея, за да събера тази чанта.
Данте посегна към мен и аз се преместих напред, за да хвана ръката му, позволявайки му да ме приближи. Влязох в гребната лодка и тя се поклати под тежестта ми.
Основата ѝ беше празна, но Данте я беше напълнил с дебели одеяла и аз се преместих в тях, свивайки се към него, докато той ме придърпваше към себе си. Бутнах плика, пълен с вещите на Гарет, зад гърба си и опрях глава на гърдите на Данте.
– Мога ли да ти покажа нещо, Елис? – Попита той след малко.
– Добре – издишах, защото болката в мен все още ме държеше в плен и исках той да я изгони.
Той вдигна ръката, която не ме държеше, и насочи порив на въздушна магия към главата на лодката, така че започнахме да се отдалечаваме към отвора, който водеше към езерото. Промъкнахме се през завесата от плачещи върбови листа, които покриваха изхода, и те лениво се промушваха над нас, докато вървяхме.
Изтръпнах, когато хладният въздух отново ме намери и Данте придърпа едно от одеялата върху нас, създавайки малък пашкул само за нас двамата, докато се носехме в центъра на езерото.
Дишането ми ставаше все по-спокойно, колкото по-дълго ме държеше, и аз затворих очи, като се концентрирах върху равномерното тупкане на сърцето му под ухото ми.
– Загубих повече хора, отколкото мога да преброя, а сърцето ми има толкова много белези, че понякога се чудя как изобщо успява да бие – издиша Данте. – A morte e ritorno. Но от смъртта наистина няма връщане.
– Мислиш ли, че ни чакат отвъд завесата? – Попитах, този вечен въпрос винаги ме преследваше. Дали Гарет все още беше някъде там, по някакъв начин? Или просто си беше отишъл? Най-добрият човек, когото изобщо познавах, бе изгубен завинаги от жестока съдба.
– Aspetterei per sempre quelli che amavo.
Тръпка премина по гръбнака ми при думите му, въпреки че не ги разбирах.
– Бих чакал вечно тези, които обичам – добави той тихо. – Отвори очи.
Направих каквото ми беше заповядал и обърнах глава, за да открия, че небето гледа към нас. Небето беше огряно от покривало от хиляди звезди и всички те ни наблюдаваха от недостъпните си места.
Болката в гърдите ми се облекчи, когато ги погледнах нагоре, и открих, че искам да му разкажа за Гарет. Трябваше да говоря за него, да го призная в новата си реалност, въпреки че нямаше да мога да му разкажа всичко.
– Брат ми почина – издишах бавно. – И започвам да си мисля, че това се е случило заради мен.
Данте ме стисна здраво, но не каза нищо, нито противоречия, нито банални декларации за съчувствие, нищо, което да омаловажи емоциите, които се бореха в мен. Той просто ме държеше под звездите и ме остави да му кажа това, което исках, и да премълча това, което трябваше.
– И току-що разбрах, че майка ми… че тя… е предложила да ме продаде, за да плати дълговете си. – Не знаех защо му казвам това, но просто трябваше да го кажа на някого, трябваше да го кажа на глас, ако исках да имам някакъв шанс да го приема сама.
Дълбоко ръмжене отекна в гърдите на Данте и той се премести, като се претърколи настрани, за да може да ме погледне надолу, а зад него звездите блестяха ярко.
– Hai la forza di tutte le stelle e lo spirito di un guerriero, amore mio. Non hai bisogno di nessuno. Neanche tua madre. Ma tu hai me(Имаш силата на всички звезди и духа на воин, любов моя. Никой не ти трябва. Нито дори майка ти. Но ти ме имаш) – той ме погледна дълбоко в очите и нуждата да бъда по-близо до него се надигна в мен с неистово отчаяние, когато страстта на думите му ме обзе.
Не можех да го целуна с новите правила, които той и Райдър ни бяха наложили, но можех да му покажа какво чувствам по друг начин.
Протегнах ръка нагоре, за да докосна бузата му, като отмахнах бариерата, която задържаше магията ми, докато призовавах силата си да се слее с неговата.
Данте мигновено свали собствените си стени и чистата, електрическа топлина на силата му заля тялото ми в поток от еуфория. Задъхах се, гърбът ми се изви, когато тя се втурна да изпълни всяко кътче на тялото ми, а Данте изстена, като се наведе и докосна челото си до моето.
Не бях сигурна колко дълго останахме притиснати един към друг с магията, която течеше между нас, но когато Данте отново легна до мен и силите ни бавно се оттеглиха, открих, че суровите ръбове на сърцето ми болят малко по-малко.
– Можем ли да останем тук тази нощ? – Прошепнах. Това не беше неговото легло, така че нямаше да нарушим никакви глупави правила, ако го направим.
– Sto cadendo sotto il tuo incantesimo, Elise(Падам под твоето заклинание, Елис). Можем да правим каквото пожелаеш.
Усмихнах се, когато той отново ме приближи и оставих погледа си да се рее по звездите, докато крадях сили от уюта на ръцете му. Той не поправи нито едно от нещата, които бях загубила. Но поне засега се чувствах малко по-малко сама.