ГАРЕТ
Единадесет месеца преди метеоритния дъжд на Соларидите…
Желязната гора беше шумна. Ами музиката беше силна. А аз бях в гората. И така…
– Пич! – Леон преметна ръка през раменете ми и кълна се, че потънах на сантиметър в калта. – Ще направиш ли висящ огнен камшик?
– Няма как да стане. – Отпих от бутилката си с бира, но тя беше празна. Оскурите сериозно знаеха как да организират партита и Леон беше наредил на своите Минди да държат алкохола в ръцете ми през цялото време. Текущо състояние: изпито.
– Синди гледа – каза Леон и ме обърна към мястото, където учениците бяха провесени над огъня от въздушни елементали и хранени с бира през балон над устата и носа от водни елементали. Момчето, което в момента го правеше, изглеждаше така, сякаш щеше да се запали.
– Все още не. – Погледът ми падна върху Синди Лу, която гледаше с блеснали очи момчето, увиснало над пламъците. Той беше спуснат на крака и Данте тръгна напред, като свали ризата си и изпъчи гърдите си.
– Обеси ме – заповяда той и Синди Лу почти припадна.
– О, по дяволите, не. – Изтръгнах се от хватката на Леон, марширувах около огъня и поставих ръка върху голите гърди на Данте. – Първо аз, белла – издекламирах го и веждите му се вдигнаха от изненада. По дяволите, току-що нарекох ли лидера на клана Оскура красив?
– Сигурен ли си, кабайо? – Попита той с усмивка. – Изглеждаш малко несигурен на копитата си.
– Пш. – Махнах му с ръка, обърнах се към огъня и хвърлих самонадеян поглед към Синди Лу.
Тя развълнувано плясна с ръце, а аз гордо вдигнах брадичка. Въздушна струя подкоси краката ми и аз изхлипах, докато ме обръщаха с главата надолу и ме окачваха над огъня.
Боже мой, беше горещо. Почти извиках отново, но върху лицето ми се плисна мехурче бира и аз се задавих. Единственото, което можех да направя, беше да я изпия, а бирата се плъзгаше по носа и гърлото ми, изгаряше, задушаваше ме. Започнах да се мятам срещу въздуха, държащ краката ми, ръцете ми се размахваха бясно около мен. Ще се удавя. Ще се удавя, по дяволите.
Някак си преглътнах и последната бира и до мен достигнаха радостни възгласи.
– Кабайо, Кабайо, Кабайо!
Засмях се от ухо до ухо, докато ме спускаха на земята, спъвайки се така, че задникът ми се удари в земята. Синди Лу се изстреля отгоре ми – гах, тя беше тежка. Натежа ми, докато стисках ръка в дългата ѝ коса и притисках устата си към нейната. Ммм, тя беше толкова топла и странна. Чакай.
– Извинявай, пич. Ти не си мой тип. – Започна да се смее Леон, скочи на крака и ме дръпна след себе си.
Погледът ми падна върху истинската Синди Лу, докато избърсвах устата си, чудейки се как можех да объркам двуметровия Лъв с моето дребно пони. Тя наблюдаваше Данте, докато той висеше над огъня, и дори не помръдваше, докато той кръстосваше ръце върху широките си гърди.
Синди Лу и приятелките ѝ бяха изумени, когато той започна да се върти в кръг със собствената си въздушна магия, а аз се намръщих.
Ударих ръка по ръката на Леон.
– Искам да направя нещо голямо тази вечер. Нещо сериозно голямо. Нещо, което никой никога не е правил.
– Ами можеш ли да вземеш целия ми член в устата си? – Предложи Леон. – Това е голямо и е нещо, което никой досега не е успявал да направи. Но както казах, ти не си точно моят тип. – Той изхърка и аз се намръщих.
– Имам предвид грандиозно, човече. Искам да направя нещо.
Леон отпи замислено от бирата си, след което ми се усмихна.
– Имам идея! – Той тръгна към дърветата, а аз тичах след него, препъвайки се в корени, докато се насочвах към тъмнината.
Хвърлих светлинно кълбо над себе си и забелязах Леон да се движи напред през сенките. Настигнах го, точно когато излизаше от гората и се насочваше към Емпиричните полета.
– Къде отиваме? – Попитах.
– Ще видиш – засмя се той и ускори крачка.
Скоро стигнахме до Библиотеката на Ригел, като я заобиколихме до мястото, където под светлината на пълната луна се издигаше Плачещият кладенец. Забавих темпото си, докато Леон се приближаваше към него, а червата ми се свиваха от слуховете, които се носеха около този кладенец. Преди години хулигани уж бяха натикали там момче, покрито с Фазин, а после то се беше самоубило, когато запалило пламък с елемента си, за да може да вижда.
Леон извади Атласа си с усмивка.
– Влез там, чак до дъното, и направи снимка на останките на мъртвото момче.
Направих пауза, като му се намръщих. Може и да бях пиян, но толкова ли бях пиян?
– Еми…
– Страхуваш ли се, конче? – Той се наведе над кладенеца, пъхна глава в него и извика: – Ало, страховито мъртво дете? Чуваш ли ме?
Придвижих се до ръба, опрях ръце на камъка и погледнах надолу в черните дълбини. Подканих светлинното си кълбо напред, оставяйки го да се спуска надолу в мрака, все по-ниско и по-ниско, докато не се превърна само в далечно оранжево сияние в гъстата чернота.
Леон се дръпна и аз се отдръпнах назад от тревога.
– Буу – засмя се той и преметна ръка през раменете ми. – Хайде, забрави за това.
Опита се да ме отклони, а аз го отблъснах, като нагласих челюстта си. Ако това се разчуеше из училището, щях да бъда шибан крал. Синди Лу щеше да е навсякъде по мен. И тя никога повече нямаше да погледне Данте по този начин. Сякаш той беше най-хубавото проклето нещо. Едно хленчене ми се изплъзна в раздразнение и блясъкът се разхвърча около раменете ми.
Леон вдигна атласа си с надежда и се чу цинк, когато започна да записва.
– Отивам там. – Изправих се пред него, решителността ме обливаше на вълни заедно с алкохола, който определено притъпяваше страха ми. – Ще видя дали слуховете са верни.
Леон се поклащаше развълнувано на петите си, докато аз се качвах на ръба на кладенеца, премятах крака през него и сядах на стената. Гърлото ми се стегна, докато гледах надолу в бездната.
– Ето, вземи това. – Леон подхвърли атласа си в ръката ми и сърцето ми заби малко по-силно.
Това е само слух. Всъщност там долу няма мъртво дете.
Закрепих се, предизвиквайки въздух в дланта си и насочвайки го под краката си. Спуснах се върху него, като погледнах назад към Леон, докато стоях с глава, стърчаща над върха на кладенеца, а страхът и вълнението се преплитаха в мен.
– По дяволите, ти наистина го правиш – каза той със страхопочитание и аз не можех да отрека колко добре се чувствах, когато ме гледаше по този начин. Сякаш бях готин.
Усмихнах се, сякаш не се притеснявах от това, че съм до шия в тази страховита тъмна яма на смъртта, и отпуснах въздуха под себе си, за да се спусна още по-надолу.
Поех си равномерно дъх, като държах камерата под ъгъл в краката си, докато се спусках. По гърба ми преминаха тръпки, когато ме обгърна тъмнина, а светлината долу изглеждаше невъзможно далечна.
Погледнах към Леон, който се наведе над ръба, за да ме наблюдава, а пълната луна огряваше златистите му коси.
Страхът разтърсваше сърцето ми, докато продължавах все по-дълбоко и по-дълбоко, а студът се забиваше право в костите ми. Въздухът беше студен и влажен, а под ноздрите ми се носеше миризма на нещо гнусно. Надявах се да е застояла вода, а не разлагащо се тяло, но съзнанието ми извикваше ужасни картини на разлагаща се плът и мазни кости.
Светлината ми затрептя долу и сърдечният ми ритъм се ускори, когато усетих някаква магическа енергия да се разнася около основата на кладенеца. Светлината угасна и аз се задъхах, като насочих усилията си към пресъздаване на нова над мен. Това с нищо не облекчи нервите ми, светлината отново затрептя, сякаш нещо ѝ влияеше. Но какво?
Долу се появи вода и аз се задържах над тъмния басейн. Беше толкова неподвижна, че приличаше на мастило и не можех да бъда сигурен дали е дълбока километър или сантиметър. Натиснах въздушната си магия в нея, раздвижих водата и тя се размърда като кал, а от нея се издигаше ужасна миризма.
Жлъчката се надигна в гърлото ми и аз огледах блестящите стени под синкавата светлина на моята сфера, търсейки нещо интересно, докато се уверявах, че камерата е записала всичко.
– Гарет? – Гласът на Леон достигна до мен от много, много високо, гласът му беше изкривен и ме накара да настръхна. – Добре ли си? – В тона му се долавяше безпокойство.
– Всичко е наред – тук долу няма нищо! – Обадих се в отговор и гласът ми отекна от стените.
Силна енергия ме връхлетя и ужасът ме разкъса, докато магията ми се разпадаше. Изкрещях, докато се гмурках в калта, потъвайки в метър и половина кал. Ръцете ми се хлъзгаха и плъзгаха и аз изгубих представа за всичко, докато главата ми се потопи под водата. Ритах и се мятах, ослепял и задушаващ се от гнилия мирис в носа, докато се опитвах да се измъкна.
Пръстите ми докоснаха нещо твърдо, дълго и студено, нещо като кост веднага го пуснах.
Майната му! Ще умра!
Борех се и си проправях път през тинята, като имах чувството, че ме притиска от всички страни. Не можех да дишам, не можех да се боря, не можех да мърдам.
Ръцете ми срещнаха един ръб и аз си пробих път нагоре, изхвръкнах навън, а Атласът на Леон се изгуби в блатото.
Озовах се в една врата, която определено не беше там преди. Пред мен се простираше дълъг тунел и по този път се носеше звукът на тежки стъпки.
– Леон! – Изревах уплашено, като издътпах ръцете си, докато магията ми отново се съживяваше.
– Какво става!? – Изкрещя той.
Насилих въздушната магия в ръцете си, но в паниката си я хвърлих твърде силно и се сритах по задника.
– Ебаси, ебаси, ебаси.
От тъмнината се разнесе ужасно хъркане и стенания, а стъпките се приближаваха все повече.
Препънах се, придържайки се към вратата, и изхвърлих ръка, за да хвърля въздух под краката си. Издигнах се нагоре точно когато се появи ръмжащ звяр. Измършавяло тяло и широки, блестящи очи. Беше блед и ужасяващ, а ръката му бе протегната и покрита с кръв.
Изхвърлих въздух под краката си, издигайки се нагоре колкото се може по-бързо.
Какво, по дяволите? Какво, по дяволите, беше това?!
Излетях от кладенеца, блъснах се с пълна сила в Леон и го повалих на земята. Той ме отхвърли от себе си с тревожен вик.
– Умри, чудовище от шибания кладенец! – Изкрещя той и хвърли огнена топка към мен, а аз се предпазих от нея в последния момент.
– Това съм аз! – Изкрещях, когато огнената му топка рикошира от щита ми.
– Гарет? – Изпъшка той, като посегна да ми помогне да се изправя.
Отдръпнах се от кладенеца, избутвайки го със себе си назад.
– Има някой там долу. Или някакво нещо.
– По луната, какво, по дяволите, си видял? – Леон държеше раменете ми, след което откъм кладенеца се разнесе ужасно стенание.
– Бягай! – Задъхах се и побягнахме колкото се може по-бързо и по-силно в посока към общежитията на „Вега“. Исках да съм зад десет заключени врати с Леон Найт до мен, преди да се почувствам отново в безопасност. Каквото и да е било там, трябваше да си остане там завинаги.
Нямаше никакво записано доказателство, че съм влязъл в кладенеца, нищо, но не ми пукаше. Защото не исках да имам нищо общо с това място никога повече.
Назад към част 17 Напред към част 19