ЛЕОН
Погледнах Данте, после Елис, след това Гейбриъл и Райдър, с облекчение установих, че всички са добре, и объркан като глупост от това, което току-що се беше случило. Суетнята, която вдигаха около мен, означаваше, че определено почти съм се измъкнал от този живот, и, по дяволите, ако не бях на седмото небе от желание да остана тук. Твърдо жив.
Данте се отдалечи, за да донесе дрехите ми, а аз се преместих обратно във формата си на фея. В момента, в който го направих, Елис падна върху мен и ме целуна по устата, докато сълзите и се стичаха по бузите. Цялата ярост, която изпитвах към нея, изчезна като мъгла върху стъкло. Защото как можех да се сърдя на моето малко чудовище, когато тя изглеждаше толкова ужасена, че ще ме загуби? Сигурно ме е искала през цялото време. И може би просто бях прекалено упорит и глупав, за да не го осъзная досега.
– Убихме ли коравата стара кучка Сирена? – Попитах, а тя кимна срещу рамото ми.
– Никога повече не ме изоставяй, Леон – поиска тя, отдръпна се и от очите ѝ пламна емоция. Исках да кажа, че това беше любов, но може би нямах чак такъв късмет.
– Лео – поправих я с тих тон и прокарах палец по бузата ѝ, за да избърша сълзите ѝ. – А мога ли да не те оставям дори когато имам нужда да пикая? – Пошегувах се и лицето ѝ се разцепи на усмивка.
– Не и когато имаш нужда да се изсереш – подхвърли тя и аз изръмжах от смях.
– Това ще е неловко, но ако си сигурна, малко чудовище. – Усмихнах се.
– Не ми се иска да развалям срещата. – Изрита ме встрани Райдър, което на неговия език вероятно беше обич. Или може би просто се надявах да е така. – Но ако не си измъкнем задниците оттук, преди Кинг да се появи, сме прецакани.
Данте ми подхвърли панталоните и маратонките и аз ги навлякох, като намерих купчина вещи, лежащи до мен, докато се движех, за да стана. Взех ги в ръката си, разпознавайки традицията на Оскура за символи за мъртвите. Поне ме бяха изпратили хубаво, но дали бяха планирали да ме оставят тук долу или да носят десеттонен Лъв обратно на повърхността? Освен това къде, по дяволите, беше подаръка ми от Райдър?
С усмивка прибрах купчината в джоба си, след което погледнах надолу към рамото си, което беше белязано с червен отпечатък от ръка. О, ето го.
Погледнах към Райдър с усмивка, а той се намръщи, сякаш го бях ритнал в пениса. Знам, че ме обичаш, Райдикинс. Тайната ти е разкрита.
– Искам да си върна медальона, брато. – Хвана ме за ръката Данте, издърпа ме на крака и усмивката ми се разшири.
– Беше ми подарък.
– Защото ти умря – каза той с досада, посягайки към джоба ми.
Отблъснах ръката му, след което го придърпах за прегръдка и той се отпусна в ръцете ми.
– Мерда Санта, радвам се, че си се върнал.
– Аз също – въздъхнах. – Да си мъртъв би било толкова скучно.
– Движи се – изръмжа Райдър, прокара си път между нас и ни принуди да се разделим.
Той хвана ръката на Елис и я дръпна към коридора, от който бяхме дошли. Кимнах на Гейбриъл и макар той да не каза нищо, видях облекчението в очите му. Дали Гейб ме харесваше? Определено. Което означаваше, че току-що съм спечелил бингото за момчетата от харема на Елис.
Забързах след останалите, а Елис продължаваше да ме поглежда назад, сякаш мислеше, че ще изчезна.
– Никъде няма да ходя – обещах и тя се усмихна.
Ускорихме темпото си, когато излязохме от пещерата и тъмнината ни заобиколи.
– Майната му да се връщаме през тези тунели – каза Райдър, забавяйки ход. – През последния час се нахраних с достатъчно болка, за да се напълня. – Той обърна глава към покрива на пещерата и започна да владее земята над нас, създавайки огромно стълбище от почвата, докато разравяше калта с абсолютно умение.
Съзнанието ми се замъгли и аз примигнах, като изведнъж се оказах на половината път по стълбите с Данте, който все още беше до мен. Останалите бяха пред мен и аз разтърках очи, чудейки се как така съм изгубил представа за времето.
Още едно мигване и се озовах над земята в Желязната гора, загледан в небето между клоните, с отпусната челюст. Във въздуха пулсираше нещо, което се увиваше около същността на съществото ми и ме молеше да отговоря на призива му.
– Какво става… – Промърморих и Данте се намръщи, стиснал ръката ми, докато ме гледаше.
– Добре ли си, братле?
Изведнъж се отдръпнах от него, а отчаяната нужда ме изгаряше, докато вървях напред.
Отклоних се от останалите и тръгнах между дърветата, като листата се разхвърчаха по пътеката пред мен и някаква странна магия ме водеше напред. Сърцето ми биеше в опияняващ ритъм, който сякаш пулсираше от самата тъкан на света около мен.
Кожата ми изтръпна, а сърцето ми заби, докато следвах странната пътека през дърветата, а останалите се втурнаха след мен. Те задаваха въпроси, викаха объркано, но аз не можех да обърна внимание на думите им. Те нямаха значение. Не ставаше дума за тях. Имаше нещо, което трябваше да направя, и то беше по-важно от всички звезди в небето. Не знаех накъде ме водят краката ми, но нямаше природна сила, която да ме задържи от целта ми.
Нещо шепнеше в ушите ми сладки обещания, а въздухът носеше най-сладкия аромат на съдба.
Някаква струна дърпаше сърцето ми, дърпаше ме напред, а порив на топъл въздух се извиваше около мен като миниторнадо, макар че не го усещах. Сякаш бях попаднал в окото на бурята и краката ми спряха да се движат, когато изведнъж се озовах пред Елис между две огромни дървета. Набръчкано чело и разтворени устни, сякаш беше толкова объркана, колкото и аз, а аз бях изпълнен с увереност, че същата магия е довела и нея тук.
– Какво правиш? – Поиска Гейбриъл. – Трябва да вървим. – Той се запъти към Елис, но около нас избухна мощна енергия и той, Данте и Райдър бяха отхвърлени на земята.
Задъхах се, главата ми беше привлечена към небето, когато дърветата се разтвориха над нас, създавайки идеален кръг, за да можем да се вгледаме в звездите. Две съзвездия горяха едно до друго в небето, точно както бях виждал в астрологията. Но това беше истинско. Действително случващо се.
Лъвът и Везните блестяха надолу към нас, обединени на небето, въпреки че обикновено седяха далеч едно от друго. Нощното небе се пренареждаше специално за нас.
– Елис – издишах аз, думата се затвори в гърлото ми, докато приемах случващото се.
Това беше нашият божествен момент. Звездите бяха решили да ни съберат заедно като Елисейски партньори тази нощ от всички нощи. Моето малко чудовище и аз бяхме свързани за вечни времена. И нищо на света, нито Кинг, нито нищо, което се беше случило, нито трите момчета около нас можеха да накарат едно съмнение да се появи в съзнанието ми.
Бях неин в деня, в който тя влезе в тази академия. И тя беше моя още първия път, когато ме нарече Лео. Исках я все повече с всеки изминал миг и това беше моят шанс да я имам във всеки следващ.
Но с това решение дойде и една топка ужас, която се търкулна в гърлото ми. Ако тя избереше мен, това означаваше да отхвърли останалите трима мъже, за които сърцето ѝ биеше. Ако станем Елисейски партньори, сърцето ѝ няма да иска никого освен мен. Но ако не го направеше, щяхме да бъдем завинаги кръстосани звезди, обречени на вечен копнеж един по друг, докато никога нямаше да можем да изпълним желанията си, тъй като звездите ни разделяха.
И така, какво би предпочело моето малко чудовище? Живот само с мен или живот с тримата, които могат да задоволят частите и, които аз не мога?
Никога не съм се опитвал да задуша тази нужда от тях, която живееше в нея като неугасващ пламък. Поощрявах я и я разпалвах, докато не избухнеше. Може би това беше тест, за да покажа как мога да направя всичко за нея, но не беше ли жестоко да я накарам да се чувства така, сякаш може да има всички ни, само за да и кажа, че трябва да избере? Може би звездите винаги са искали да бъдем заедно. Защото аз прегърнах тази нейна страна, когато другите не можеха.
И ако това беше вярно, тогава трябваше да бъда по-добър мъж, за да изпълня всичко, от което тя се нуждаеше. Трябваше да бъда нещо повече. И ако тя избереше мен, щях да прекарам остатъка от дните си в опити да бъда достатъчен.
Назад към част 51 Напред към част 53