* * *
Рен се дипломира. Но започна да ме боли едва когато се върнах в „Зодиак“ като второкурсник и Рен не се върна с нас.
Лятото беше дълго, горещо и прекарано с приятелите ми, доколкото беше възможно. Последните няколко седмици прекарахме в залива Съншайн и косата ми беше по-ярко златна от всякога, когато се върнахме в по-хладния въздух на Тукана. Макар че в никакъв случай още не беше студено, макар че листата на дърветата заплашваха да се променят и да откраднат Рен със себе си, когато паднат.
Сайръс беше буйствал последния път, когато го видях, преди академията да се разпусне за лятото – дни наред разпитваше учениците, пребиваше всеки, когото заподозреше. Но така и не намери пръстена си. Защото сега принадлежеше на мен и докато той и гнусните му приятели бяха заети с издирването на извършител, който според тях е способен да извърши кражбата, те ни бяха оставили на мира поне веднъж.
Интуицията ми подсказваше, че това няма да продължи дълго, но през лятото бях работила усилено както върху защитните заклинания, така и върху преобразяването под напрежение.
Мариголд и Бърди се бяха опитали да изстрелят магии срещу мен и Уилбър, заплашвайки да напукат и разтрошат земята под краката ни, докато аз бях в краен срок да се преместя.
Рен беше избрал по-агресивния подход – да вдигне мен или Уилбър във въздуха, докато е във формата си на Мантикор, след което да ни пусне от прилична височина. Идеята беше да се преобразим и да се приземим на четирите си лапи и това проработи като чар. Отново и отново, независимо от това какво ми хвърляха приятелите, аз успявах да се преобразя, дори когато умът ми се разбъркваше, а Уилбър също се справи, като се преобрази във формата си на Цербер и лаеше развълнувано от постижението.
Така че аз поне се връщах в академията с новопридобита увереност, а Уилбър имаше скок в краката, който говореше, че е готов да се справи с целия свят. Но малката ни група не се чувстваше цяла без Рен в нея, когато влязохме заедно в „Кълбото“, за да закусваме в първия ден на срока.
Очите ми веднага се спряха на Сайръс, който седеше на една маса в средата на стаята и говореше на висок глас на събралата се около него тълпа, докато Исла седеше до него и изглеждаше като мрачна принцеса, единствената от тяхната група, която не се прехласваше по Сайръс.
– Оказа се, че все пак никой не е откраднал пръстена ми – каза той.
– Но аз бях там и видях… – започна една от гордостите му, но кракът на Сайръс се изстреля, лъскавата му обувка се заби в лицето на момчето и го накара да замълчи.
– Както и да е, изглежда, че се беше изгубил долу на леглото ми. Чистачките го намериха през лятото. – Той вдигна ръка и завъртя блестящия златен пръстен на пръста си, за да докаже историята си.
Горната ми устна се отдръпна и в гърлото ми се появи ръмжене. Пристъпих напред, преди да успея да се спра, а Бърди се задъха, сграбчи ръката ми и се опита да ме дръпне назад.
– Недей – умоляваше тя, но ръката ми вече се плъзгаше в джоба ми, хващайки пръстена, който носех навсякъде със себе си, откакто бях извършила кражбата.
Плъзнах го на средния си пръст и го вдигнах във въздуха, като го насочих право към Сайръс.
– Наричам те лъжец, Сайръс Ла Гаст – изкрещях достатъчно силно, за да привлека вниманието на всички в Кълбото, като обидата не беше най-добрата ми и донякъде развали драматизма на момента. Но все пак.
– Галопиращо грозде – изруга Уилбър, приближавайки се до мен, когато погледът на Сайръс се спря върху мен, а Исла поклати глава с интерес.
– Аз се изкачих на Въздушната кула, счупих магическата ключалка на прозореца ти и се промъкнах през глутница спящи Лъвове, за да поискам това, а ти нито веднъж не ме заподозря. – Завъртях кичур от златната си коса около пръста си и се усмихнах, сякаш беше много лесно, заигравайки се с наблюдаващата ме тълпа. Открих, че доста харесвам вниманието, когато то не се дължи на това, че ме използват като боксова круша от фея.
Избухнаха мърморене и въздишки, а загорелите бузи на Сайръс почервеняха, докато ме гледаше с невярващ поглед.
– При звездите, наистина ли си позволил на този малък изрод, който се страхува от смяната, да те надвие, Сай? – Една от гордостите му се засмя, а Сайръс изръмжа от гняв и скочи на крака върху масата, докато Исла изплю съскане.
– Направи така, че да я заболи – прошепна Исла, а очите ѝ блестяха.
– О, планирам да го направя – изръмжа Сайръс, скочи от масата, а тълпата от феи се раздели за него, когато той се втурна по пътя ми.
Сърцето ми се спъна, но не отстъпих. Наречете ме суетна, но нямаше да позволя на Сайръс да замита победата ми под килима, дори ако това ми струваше побой сега. Поне всички щяха да знаят какво съм постигнала, а ако искаше да си върне пръстена, нямаше да му позволя да го вземе без бой.
– Сега вече го направи – отвърна Бърди.
– Искам треперещия роялист – реши Исла, докато бързаше покрай Сайръс, а погледът ѝ беше прикован към Уилбър.
– Уолаби на водна пързалка – изпъшка Уилбър и вдигна ръце в знак на тревога.
– Вярвам, че ще бъдем унизени – заяви Мариголд. – Но може би е време да се изправим, дори и да се окажем по гръб. – Тя вдигна ръце, с безизразно изражение, докато няколко от лакеите на Сайръс се присъединиха към него, готови да се заемат с нея и Бърди.
– Братовчедка ми се омъжи за Акрукс, нали знаеш! – Извика Бърди, сякаш това щеше да я спаси, но независимо от това една от лъвиците се спусна върху нея.
Сайръс хвърли юмрук по посока на мен, от който се разнесе въздушна струя, а аз хвърлих груб метален щит на ръката си и го вдигнах точно навреме, за да отклоня удара.
Сайръс изръмжа, разкъса ризата си и скочи напред, докато се преместваше, изпращайки феи да бягат, а подносите за закуска и храната се разхвърчаха навсякъде, докато огромната му лъвска форма се приземи точно пред нас.
Той се издигна над мен, а едната му огромна лапа вече се движеше по пътя ми с блестящи нокти, готови да изтръгнат месото от костите ми.
Издърпах щита от ръката си, хвърлих го в лицето му и той измърмори, когато го удари между очите, а замахът му едва не ме улучи.
Изхвърчах надалеч, свалих якето си и го захвърлих настрани, опитвайки се да се съсредоточа върху всичко, което бях тренирала през лятото. Боен вик отдясно накара очите ми да се насочат към Уилбър и го намерих да държи стол, замахвайки с него силно в страната на главата на Исла.
Тя се размърда, докато собствената ѝ болка подхранваше силата ѝ, после лицето ѝ се изкриви злобно, а униформата ѝ се свлече на пода, докато тялото ѝ изчезна, заменено от голяма синя змия, която се извиваше в дрехите ѝ. Преди да успее да се измъкне от купчината, Уилбър я завърза на ръце и побягна през стаята, все още крещейки, сякаш се впускаше в битка. Той напъха Исла в кофата за боклук и захлопна капака, като издълба със силата си дупка в земята под нея и я изпрати да падне в тъмната пропаст. От наблюдаващата го тълпа се разнесе бурен смях, а сърцето ми се повдигна от победата му.
Но бях принудена отново да се съсредоточа върху Сайръс, когато той скочи към мен с широки и смъртоносни челюсти. Паднах на пода и се плъзнах под най-близката маса, докато още ученици се втурнаха на безопасно място. Надигнах се на ръце и колене, опитвайки се да се съвзема, докато една огромна лапа се промуши под масата. Ноктите на Сайръс се вкопчиха в ризата ми, разкъсаха я от мен и ме оставиха по тънката камизолка и пола, докато бързах да се измъкна на колене.
– Смяна на страха, смяна на страха, смяна на страха – започна да скандира гордостта на Сайръс и все повече и повече ученици се присъединяваха към тях, докато цялата ми глава не зазвъня от това.
Бърди крещеше, докато се търкаляше по пода, увита в потоци тоалетна хартия, докато някой хвърляше по нея препечени филийки, покрити с желе.
Цареше хаос и сърцето ми биеше лудо, а мислите ми се разпръскваха, докато страхът се зараждаше. Поредното замахване на гигантските лапи на Сайръс изпрати масата във въздуха, разкривайки ме под нея.
Изкрещях, опитвайки се да се изправя, вдигнах ръка, за да се защитя, но лапата му се заби в гърдите ми, притисна ме и накара ребрата ми да изпищят под натиска.
Хванах се за златната му козина, когато другата му лапа се стовари върху ръката ми, притискайки я там, а челюстите му се сключиха около ръката ми, която държеше пръстена му, и ме обзе ужас, когато разбрах, че възнамерява да я отхапе.
– Не! – Изкрещях, мислейки си за всички пъти, когато този гад ме бе принуждавал да се подлагам под него, как ме бе унижавал и малтретирал. Как цялото това училище ме беше отхвърлило, защото той беше кралят на това място и те изпълняваха всичко, което той кажеше. Но с него беше свършено. Толкова шибано, че пръстенът, който му бях взела, беше мой. Доказателство за моята власт над него.
От устните ми се разнесе рев и промяната премина през мен, а лъвицата ми се освободи от кожата ми. Ударих лапата си в лицето на Сайръс, ноктите се впиха в кожата му и го накараха да се отдръпне от болка.
В следващата секунда бях на лапите си, не толкова голяма като него по размери, но бях достатъчно голяма и пълна с ярост чак до дъното на душата си. Скочих към него с нокти и зъби, готови да сторят най-лошото, и се стоварих върху него толкова силно, че той рухна под мен.
В следващата секунда зъбите ми бяха в шията му, разкъсвайки я силно, докато забивах лапите си в раменете му и го държах там. Изръмжах предупредително, изисквайки от него да ми се подчини. Но той се претърколи, хвърляйки ме със себе си и ритайки ме със задните си крака, докато се движеше, ноктите му разкъсваха корема ми. Почти не усещах болката, тъй като адреналинът взе връх, и ни принудих да продължим да се търкаляме, преди да успее да ме вкара под себе си още веднъж.
Този път не взех пленници, като отново хванах врата му между челюстите си и хапех достатъчно силно, за да усетя вкуса на кръвта, докато шумът не го напусна като ранено коте. Той се свлече под мен, подчинявайки се на силата ми, и когато се успокои напълно, го освободих, изправяйки се отгоре му и вдигайки глава, докато издавах всемогъщ рев.
Около мен се разнесоха възгласи, ученици викаха името ми – някои го сбъркаха напълно, но по дяволите, опитваха се. Чувствах се така, сякаш току-що бях променила хода на съдбата, сякаш звездите бяха погледнали към мен само за миг, достатъчно дълго, за да признаят какво съм направила. Какво съм направила от себе си.
Отпуснах глава, оголвайки кървави зъби в котешка усмивка, докато търсех приятелите си, а членовете на гордостта на Сайръс се отдръпнаха от Бърди, която беше в гнездо от тоалетна хартия на пода.
Мариголд стоеше победоносно над едно момиче, хванато в мрежа от лиани, а Уилбър играеше на уоки-токи със змиевидната глава на Исла, която се опитваше да се измъкне от калната земя в краката му, използвайки проклетата си обувка, докато се опитваше да я забие обратно под земята.
Това беше касапница. Но ние бяхме спечелили. Бяхме им показали от какво сме направени. Или поне Уилбър, Мариголд и аз го бяхме направили и засега това изглеждаше достатъчно.