ДАРИУС
Това място се променяше постоянно, песен, която шепнеше на вятъра отговори при най-малкия намек за въпрос, когато ми хрумнеше.
Бях тук и там, някъде между тях, докато бях хванат в прегръдките на майка ми и Хамиш, но с едно дръпване, което сякаш ме хвърли през море от звездна светлина и мрак, се озовах на онзи склон на хълма, където бях усетил последните яростни удари на сърцето си, преди смъртта да ме открадне.
Веднага ми стана ясно защо съдбата ме бе довела на това място – силата на проклятието на Рокси върху звездите ме бе призовала при нея в мига на нейната разтърсваща скръб.
Паднах на колене до нея, а собственото ми тяло се простираше в пръстта под нея, докато крилата ѝ създаваха пашкул над него.
Шокът от това, че се видях там, би трябвало да е повече от достатъчен, за да ме пречупи, но ме съсипа пълното опустошение, което се стелеше по всеки сантиметър от посиненото и окървавено тяло на Рокси. Аз бях там, но и не бях.
Вятърът, който вдигаше кичури от абаносовата ѝ коса, не ми правеше нищо, докато аз оставах до нея, призрак без съдържание.
Поглеждайки надолу, само потвърдих това, което вече знаех: тук нямаше нищо от мен. Наблюдавах това, а не го преживявах.
Нейната скръб и нужда от мен сигурно бяха призовали това жалко парче от мен обратно при нея, а болката ми от раздялата ни само се умножаваше от принудителната конфронтация.
– Аз съм тук – казах ѝ, протягайки ръка към нея, но нито думите, нито докосването ми можеха да преминат през Завесата, за да ги види.
Бях тук, но и не бях.
Рокси лежеше по гръб върху окървавения гръден кош на тялото, което някога изглеждаше толкова неразривно мое, цялото ѝ същество трепереше, а по бузите ѝ бяха издълбани петна от сълзи.
Задъхах се, докато разглеждах назъбения разрез на дланта ѝ, разбирайки го като обещанието за това, в което се беше клела за мен.
Обещанието, което се излъчваше през основите на самите царства. Сега очите им бяха насочени към нас. Всевиждащи, всезнаещи очи, принадлежащи на същества, които сякаш бяха затаили дъх, наблюдаваха, чакаха, чудеха се…
Но на мен не ми се налагаше да се чудя. Моята красива, съкрушена, войнствена съпруга не беше загадка за мен.
Думите, които беше изрекла, бяха изпълнени с истина и цел, а силата им предизвикваше вълни в тъканта на съдбата. Съдбата се променяше, цареше несигурност, а аз бях готов да се боря отвъд завесата по какъвто и да е начин.
Преместих се по-близо до нея, коленете ми бяха в пръстта до нейните, и въпреки това не можех да я почувствам, не можех да усетя нищо, освен смазващата душата скръб, която я заобикаляше.
Не можех да направя нищо тук, не можех да я утеша по никакъв начин, да и покажа, че никога няма да си тръгна наистина.
– Тук съм, Рокси – изръмжах по-силно, протегнах ръка, за да прокарам пръсти през косата ѝ, но докосването ми не срещна нищо и тя не погледна в моята посока.
Болката разкъсваше парчетата от сърцето ми, когато бях принуден да гледам как тя се разбива заради мен, как мълчанието ѝ е това пронизващо, унищожаващо душата нещо, което ме разяждаше и ме караше да кървя за нея, докато тя просто лежеше върху празното ми тяло, желаейки светът да промени мнението си за нашата съдба.
Погледът ми се премести върху кинжала, който ме беше откраднал от нейния свят, а сместа от нейната и моята кръв върху него бръмчеше с толкова древна сила, че сякаш въздухът се опитваше да се отдръпне от нея.
В клетвата, която беше положила върху тази кръв, имаше заплаха, тъмно обещание, което се навиваше от нея в самата тъкан на всичко, което съществуваше около нас и отвъд. Тя все още кървеше от раната, която беше издълбала в собствената си длан, а болката ѝ ме караше да страдам, докато бях принуден просто да я наблюдавам.
Силата кипеше в мен, дълбок и безкраен кладенец от нея, който се вълнуваше с много повече от дълбините на моите пламъци и лед.
В магията ми имаше чистота, която никога не бях забелязвал, преди да премина в смъртта. Но сега, когато я забелязах, тя беше като песен, прошепната в кътчетата на съзнанието ми. Трябваше да се върна при нея, трябваше да се върна при нея и да я привлека в прегръдките си, да прогоня онази най-силна болка, която виждах, че я унищожава отвътре.
– Аз съм тук, Рокси – настоях, вече по-силно, докато се изтласквах на крака, тази сила се надигаше в мен, бушуваше, ревеше и молеше за изход от тази съдба.
Протегнах ръка към нея, цялото ми същество излъчваше тази сила, докато въздухът около мен бръмчеше от нея, звън на магия отекна в стените на смъртта, които ме задържаха, рев отекна във въздуха, когато силата ми се изпъна, и аз хвърлих всичко, което имах, за да се преборя с този път.
Някой започна да вика името ми, отчаяната молба на устните му разклати основите на разпадащата ми се душа. Но аз пренебрегнах тях и истината за това, което бях сега.
Не можех да бъда на място без нея. Не можех да се върна назад от клетвите, които и бях дал толкова скоро.
Тя беше моя и аз бях неин. Не ни беше писано да бъдем разделени. Отказах се от това.
Рокси обгърна с ръка студената челюст на тялото ми и намери устните ми с целувка, толкова сладко-горчива, че открадна дъха от дробовете ми. Очите ми се затвориха, когато усетих притискането на устните ѝ към моите, призракът ми почти я вкуси, докато сълзите ѝ капеха по бузите ми, преди да се отдръпне.
Когато тя освободи хватката си върху неподвижното ми тяло, усещането за нея ме изостави напълно, от мен се изтръгна задушен вик, когато бях изоставен на този тъмен път, а пространството между нас беше толкова тънко, но напълно непроницаемо.
– Душата ти е свързана с моята – издиша тя срещу неподвижните устни под нея и чистата, мощна енергия, която съставляваше всичко, което бях сега, се раздвижи в отговор, сърцето и душата ми имаха нужда да знае, че съм съгласен с тези думи по-дълбоко, отколкото тя би могла да знае.
По кожата и преминаха ледени тръпки, гръбнакът и се изправи, сякаш можеше да усети това, а думите и бяха по-груби, докато продължаваше.
– И няма да се успокоя, докато не накарам всяка звезда на небето да падне за това, че се опитва да ни раздели.
– Да – изръмжах, цялата сила, която притежавах, се надигаше в мен, пламтяща от нуждата за отдушник, желанието ми да я докосна караше всичко, което ме заобикаляше, да трепери.
Стигнах до окървавената ѝ ръка, призовавайки я да ме почувства, да знае, че никога няма да я напусна истински.
Рокси погледна надолу към раната на дланта си, като че ли усещаше онази сурова енергия, която ни свързваше от първия път, когато я погледнах.
Нейната кръв познаваше моята, нейната сила се стремеше към моята.
Тя сви пръсти около раната, крайниците ѝ трепереха, докато стоеше, а умората и болката, които толкова ясно я държаха в смъртоносната си хватка, ме караха да се чувствам полудял от желание да я достигна, да я прегърна и да ѝ дам силата си.
Рокси погледна надолу към разбитото ми тяло и аз усетих любовта ѝ към мен в жестокостта на сърцераздирателния ѝ поглед.
Тя премина през Завесата с лекота, това чувство беше толкова далеч отвъд всяка бариера, която можеше да се опита да ни раздели.
Моята кралица-воин. Последната, която стои на едно бойно поле, толкова обляно в кръв и разруха, че никой освен самите звезди не би могъл да го предвиди.
Това беше трагедия, която не можеше да се прецени, удар, нанесен върху нашия бунт толкова жестоко, че се страхувах какво ще означава това за войната като цяло.
Но само един поглед към лицето на Роксания Вега, докато тя оглеждаше осеяното с кръв бойно поле, ми даде да разбера, че това не е край на играта. Тази война не беше спечелена, битката не беше приключила.
Никога не бях виждал това момиче да се отказва от каквото и да било и дори тук, насред поражението, когато кръвта на съпруга ѝ бе изцапала ръцете ѝ и целият ѝ свят се бе разпаднал около нея, тя все още стоеше изправена и предизвикателна, чакайки светът да дойде за нея.
Дъхът и се разнесе в облак от пара, който се издигна и после се разсея, докато тя разглеждаше разрушенията на бойното поле, а в кожата и се впиваше твърдост, която караше собствената ми плът да настръхва.
Това момиче се беше родило с желязна стена, обграждаща сърцето му, позлатяваща гръбнака му и острието на езика му, но аз наблюдавах как това желязо се превръщаше в стомана пред мен, как стените ѝ ставаха непробиваеми, как болката ѝ потъваше дълбоко в нея, докато не я използваше като основа на самата си душа.
Тя нямаше да се пречупи. Беше се мобилизирала за битката на живота си, а аз бях точно там, до нея, и я подтиквах да продължи.
Рокси вдигна меча си, собствената ѝ кръв се смеси с всичката, която вече го бе изцапала, докато раната на дланта ѝ продължаваше да кърви в чест на клетвата, която бе положила върху нея.
Гледах как тя се колебае, тежестта на всичко, за което се беше борила, и на всичко, което беше загубила, я притискаше толкова силно, че знаех, че всеки друг би се огънал под нея.
Приближих се до нея, обвих ръката си около нейната там, където тя стискаше меча, дори и да не го усещаше, вкарах в нея цялата си сила, предлагайки всичко, което беше останало от мен, в нейна услуга.
– Ти можеш да направиш това. Ти си родена да носиш короната и можеш да понесеш тежестта ѝ, независимо колко тежка става тя – заклех се в нея. Челюстта ѝ се стегна и аз изръмжах одобрително. – Съдбата никога досега не те е карала да се огъваш пред нея – казах, а докато изричах думите, пред мен се появи призрачна колода таро, Влюбените ми се подиграваха от върха на купчината, по тях се плискаше кръв, пламък изпепеляваше твърдата карта, върху която бяха нарисувани.
Взех колодата и я държах пред жената, която обичах, докато очите ѝ се затваряха, а решителността ѝ се втвърдяваше.
Отхвърлих Влюбените настрана, когато усетих как волята ѝ ме притиска, последваха Петицата на мечовете, която нашепваше за поражение, после картата Смърт, Царят на пентаклите, Царят на мечовете, волята на Рокси ги отблъсна настрана, докато тя пренебрегваше шепнещите им думи, сякаш можеше някак да разбере коя карта се тегли, сякаш усещаше силата им дори тук, отвъд Завесата, и отказваше да чуе думите им.
Все повече и повече карти падаха в калта и кръвта край краката ми, докато накрая Колесницата се срещна с пръстите ми и аз замрях неподвижно.
Отмъщение, война, триумф. Устните на Рокси се стегнаха, докато се вкопчваше в това значение, сякаш тя беше тази, която разбъркваше колодата, като единствено волята ѝ налагаше желания резултат, докато сама избираше съдбата си.
– Противопостави се на звездите – казах яростно, като я накарах да го направи с всичко, което бях и което имах.
Тя си пое дъх и отново отвори очи, а пропастта между нас се увеличаваше, завесата трептеше между нас и ни разделяше, въпреки че отчаяно се борех да остана с нея.
Тя прибра меча си в мръсната, окървавена ножница, която висеше на хълбока ѝ. Високо вдигнатата ѝ брадичка гледаше към бойното поле, красивите ѝ черти бяха лишени от всякакви емоции, а огънят, който разпалваше душата ѝ, беше почти угаснал пред лицето на загубата.
Опустошението, което я заобикаляше, беше нереално.
Овъглена и почерняла земя я заобикаляше, последният отпор на нимфите, превърнат в нищо пред лицето на ужасната ѝ сила.
Тя трепереше, тялото ѝ беше изтощено, енергията изчерпана, и аз виждах колко тънка е решимостта ѝ. Скръбта, която ме поглъщаше, беше още по-силна за нея; всичко, което виждаше от мен, беше мъртво тяло на земята. Беше толкова самотна. И всичко, което исках, беше да знае, че все още съм тук, че никога няма да си тръгна.
Независимо дали това имаше нещо общо със силата, която се борех да ѝ предложа, или не, Рокси се изправи. Тръпки пронизаха тялото ѝ и тя сви дясната си ръка в юмрук, а между пръстите ѝ капеше кръв от дълбоката рана на дланта ѝ. Докато насочваше погледа си към далечната страна на бойното поле, тази сила в очите ѝ най-сетне пламна по-ярко.
– Ще се върна – промърмори Рокси на трупа ми, а болката, която това обещание предизвика, почти ме повали на колене.
Това не можеше да е краят за нас. Не можех да бъда прокълнат просто да бдя над нея от този момент нататък, никога да не мога да премина през завесата, която ни разделяше, никога повече да не мога да я държа в прегръдките си. Рокси разпери криле и за миг изглеждаше, че ще излети, но вместо това ги прогони, а тежка въздишка се изтръгна от нея, когато формата ѝ на Орден се оттегли, правейки я да изглежда много по-малка от преди, много по-сама.
Тя се отдалечи през бойното поле и макар че се опитах да я последвам, от тежеста краката ми срещнаха съпротива, ботушите ми се остъргваха по пръстта сантиметър по сантиметър, а тежките окови сякаш се увиваха около ръцете ми.
Изтръгнах предизвикателен рев, когато те се затегнаха и ме издърпаха назад, като само силата на волята ми ме държеше там, ботушите ми издълбаваха коловози в калта, а мускулите ми изпъкваха от силата на всичко, което бях. Но това не беше достатъчно.
С последен рев, изтръгнал се от гърлото ми, се отдръпнах назад, далечната фигура на моята единствена любов се изгуби от погледа ми, гръбнакът ми се сблъска с твърда повърхност и всички усещания за нея изчезнаха напълно.