Много хора и говореха.
Първо бяха полицаите, брат ѝ и спешните медици, които питаха и я преценяваха сред касапницата и отломките на ресторанта.
След това я бяха закарали с линейка в болницата, където Кали беше проверила ушите и главата си. Имаше временна загуба на слуха в дясното си ухо, която се състоеше предимно в звънене – което според лекаря, който я беше прегледал, щеше да изчезне през следващите ден-два.
Трябваше да зашие една от раните на лявата ѝ ръка. Другите порязвания по ръцете ѝ бяха незначителни – бяха от пълзене по натрошеното стъкло, което се намираше по пода на ресторанта.
Имаше и други дребни порязвания, синини и ожулвания по коленете и краката си.
Нищо от това нямаше значение.
В момента, в който докторът приключи с нея, тя отиде да чака в хирургическото отделение на болницата. По това време вече имаше малък кръг от хора, които я следваха и се опитваха да я заговорят.
Брат ѝ Шон, полицай, а сега и болничен съветник – всички те основно се грижеха тя да не може да седи спокойно и да има момент за себе си.
Тя седеше в безвкусната, избеляла чакалня, докато по един от телевизорите на стената вървеше епизод на „Златните момичета“, и се опитваше да не обръща внимание на младия мъж, който седеше до нея.
– Разбирам колко трудно трябва да ви е сега – каза тихо младият мъж. Вероятно беше само с около година по-голям от нея, с коса, която изглеждаше така, сякаш някой роднина я е подстригал безплатно.
Беше съветник, но можеше да е и шивач, доколкото я интересуваше.
Кали го погледна.
– Ти не разбираш как се чувствам в момента, защото ако разбираше, щеше да ме оставиш на мира.
– Не смятаме, че сега е подходящ момент да бъдеш сама – отвърна съветникът.
– Как казахте, че се казвате отново? – Попита тя.
– Райън.
– Слушай, Райън, знам, че просто се опитваш да си вършиш работата – но това, от което се нуждая в момента, е информация за Хънтър. Можеш ли да ми кажеш нещо за него? – Съветникът Райън за миг се загледа в пода. Поклати глава. – Не, разбира се, че не. Аз не съм хирург…
– Точно така. Но това е единственото нещо, което ще ми помогне в момента.
Брат ѝ Шон говореше с полицая в ъгъла на стаята, но в същото време я държеше под око.
Тя поклати глава към него, когато той срещна погледа ѝ.
– Подозирам, че през следващите няколко дни ще изпитваш много различни чувства – продължи съветникът Райън. – Гняв, страх, тревога. Всички тези чувства са нормални и никой не очаква от теб да бъдеш нещо различно от това, което си.
– Ако не очаквате от мен да бъда различна, защо продължавате да се опитвате да ме накарате да говоря? Казах ти, че нямам какво да кажа – каза му тя, а гласът ѝ се повиши стремглаво.
Съветникът се отдръпна назад, сякаш беше кобра, която внезапно се оказа в обсега на удара.
– Помолиха ме да бъда тук – каза той, а гласът му издаде първата частица нетърпение. – Това е моята работа.
– Разбирам. Но ти не ми помагаш.
Райън кимна и седна тежко на стола си, рамото му се свлече.
– Е, независимо от това ще остана наблизо и когато ти се прииска да поговорим…
Изведнъж вратите на чакалнята се отвориха и в стаята влезе енергично един лекар. Кали вдигна поглед, надявайки се, че той може да има информация за нея.
Но той беше дошъл да говори с друг човек. Една жена и дъщеря ѝ отидоха при него и започнаха да се консултират с него. Гласовете им бяха тихи. Всички в тази стая бяха мрачни, сякаш нищо добро не можеше да се случи на това място. Никой не се смееше, никой не се шегуваше. Само ниски гласове и мърморене, това беше всичко, което можеше да се направи тук.
Не искаха да ѝ кажат нищо. Това беше друг проблем, помисли си Кали, докато си играеше с един от малките струпеи, които се образуваха на дланта ѝ.
Постоянните опити да я принудят да говори бяха едно – но твърдия отказ да ѝ дадат каквато и да е информация за здравословното състояние на Хънтър я вбесяваше.
Проблемът беше, че тя не беше семейство и не беше съпруга. Очевидно нямаше никакви права да бъде информирана за каквото и да било относно състоянието на Хънтър. Което по същество означаваше, че тя не знае нищо друго, освен това, което им бяха казали от полицията, а именно, че Хънтър е в операция.
След малко Шон прекоси стаята и седна от другата ѝ страна.
Сега тя имаше един добронамерен досадник отляво и друг отдясно.
– Туидъл Ди и Туидъл Дум – промълви тя.
– Какво е това? – Попита Шон, като се наведе напред и я погледна.
– О, нищо. – Тя потърка още малко струпея си. Започна да кърви, съвсем малко.
– Недей да го правиш – каза ѝ Шон.
– Какво да не правя?
– Не бъркай в раните си, Кали.
Тя се ухили.
– Това не е рана, Шон. Хънтър имаше рана. Гръдният му кош беше разкъсан – има голяма разлика. – Гласът ѝ отново се повишаваше.
Всичките няколко души в чакалнята я погледнаха със странни изражения на лицата си.
– Знам какво му се е случило – прошепна Шон. – Аз също бях там, помниш ли?
– Всъщност си спомням. Спомням си, че влезе в ресторанта като голям глупав паун. Точно това си помислих по онова време.
– Кали, престани.
Сега тя се усмихваше, усещаше усмивката по лицето си – странна маска, която носеше.
– И тогава, в момента, в който Терънс дойде да стреля, ти някак си напълно изчезна. – Кали щракна с пръсти. – Ти просто изчезна! И като с магически трик изчезна.
– Не съм изчезнал – каза той. – Бях точно зад ъгъла.
– Пропуснал си цялото забавление, Шон. И какво правеше, когато Хънтър беше зает да спасява живота и на двама ни?
Шон не отговори. Той избърса ръце в коленете си и тя видя, че ръцете му леко треперят.
– Чаках да свърши – каза той тихо.
Треперенето на ръцете му извади Кали от транса ѝ и в гърдите ѝ се надигна вълна от съжаление и отчаяние. Тя беше толкова огромна, толкова непреодолима, че и се стори, че може да падне на земята.
Изведнъж тя се разплака. Дъхът ѝ идваше на гигантски, накъсани вдишвания, докато усещаше как някой разтрива гърба ѝ с големи кръгови движения.
– Ето, ето сега – каза съветникът отблизо.
Тя вдигна очи и видя Райън, който ѝ се усмихваше, докато разтриваше гърба ѝ.
– Не ме докосвай – каза тя и избърса очите си.
Той рязко спря.
– Съжалявам, просто си помислих, че имаш нужда някой да ти каже, че вижда болката ти. Чувам те, Кали.
– О, моля те. – Тя се обърна, за да погледне отново Шон, като сега хвана ръката му в своята.
Шон я погледна нагоре и тя ясно видя колко тежко му е било това.
Той се усмихна.
– Съжалявам, че не се опитах да те спася. – Думите излязоха със задушен дъх.
– Всичко е наред, Шон. – И тогава тя го прегърна силно, а той ѝ отвърна.
– Толкова съжалявам, Кали.
– Не е нужно да се извиняваш. Просто се радвам, че си добре.
Когато се откъснаха от прегръдката, Шон също подсмърчаше и избърсваше очите си. Тя не го беше виждала да пролива сълзи, откакто бяха малки деца.
– Той беше много смел за теб – каза Шон накрая.
Кали кимна.
– Ще се боря за него. Знаеш го.
– Разбира се, не бих очаквал нищо по-малко. – Усмихна ѝ се Шон.
Съветникът Райън се усмихна и на двамата.
– А сега започва лечението – каза той.
Това накара и двамата да избухнат в кикот, но те се овладяха. Съветникът се изправи, развълнуван.
– Изглежда, че моят опит не е нужен тук. Предполагам, че ще си тръгна, освен ако някой от вас не възразява.
– Съжалявам, ако съм била груба – каза Кали. – Знам, че правите всичко възможно, и трябваше да бъда по-учтива.
Райън повдигна вежди.
– Това е просто скръб. Знам, че това е само скръб, мис Йънг. Поне се надявам да е само това. – После се обърна и се отдалечи.
Шон се засмя, като седна на стола си.
– Ти го вбеси. Вбеси психиатър, а тяхната работа е да не се вбесяват. Това е впечатляващо, сестричке.
– Той е съветник, а не психиатър.
– Каква е разликата?
– Няма значение. – Тя не можеше да седи спокойно – краката ѝ трепереха, стъпалата ѝ потропваха. – Как ще разберем какво се случва с него? – Попита тя. – Не мога да понасям това. Трябва да знам дали той е добре.
– Ще разберем – каза и Шон. – В крайна сметка трябва да дадат информацията на някого.
– Той няма семейство, не мисля, че има – каза Кали.
– Но той има някой – каза и Шон.
– Да, има си някого – отвърна Кали. – Мен.
Напред към съдържанието
ФАНТАСТИЧНИЯТ СВЯТ НА КНИГИТЕ