***
Накрая, по милост, Лиъм ѝ се обади. Грейс отговори, като наведе глава и се опита да говори тихо, но силно в мобилния си телефон.
– Къде беше? – Извика тя.
– Не видях, че си се обадила до преди малко – каза Лиъм. Той звучеше малко по-трезво, отколкото тя очакваше, вероятно защото съобщението ѝ го беше изплашило.
– Току-що ме изгониха от хотела – каза му тя. – А сега съм заобиколена от папараци и не знам какво да правя.
– Какво имаш предвид, че са те изгонили? От шибания ми хотел? От този, който ми принадлежи?
– Да, Лиъм!
– Скарахте ли се или нещо подобно? – Попита Лиъм.
– Не, едва влязох вътре. Вървях през фоайето към асансьорите, когато екипът по сигурността ме обгради и ми каза, че трябва да напусна помещението.
– Идвам веднага там – каза той.
Тя покри лицето си, докато папараците продължаваха да бутат записващите си устройства, камерите и дори мобилните си телефони в нейното пространство.
– Оставете ме на мира! – Изкрещя тя на всички тях, а след това избухна в спринт, освобождавайки се от групата.
Те се впуснаха в преследване, но тя ги изпревари доста бързо, като се втурна в някакъв туристически магазин и бързо отиде отзад, където не можеше да бъде видяна от улицата.
– Грейс! Там ли си, Грейс? – Чу Лиъм да се обажда от телефона, когато най-накрая го сложи обратно до ухото си.
– Да – каза тя, като си поемаше дъх. Цялата трепереше.
Мъжът зад гишето я наблюдаваше предпазливо от стола си.
– Какво стана? – Попита Лиъм.
– Нищо, всичко е наред.
– Сега ще се обадя в хотела – каза той. – Някой ще си изпати за това.
– Предполагам, че просто ми пиши, когато се върнеш тук – каза тя. – Ще остана наблизо.
– Ще бъда там за нула време – каза той. – Ти просто се дръж здраво, бейби.
– Ще се държа – каза тя, кимна и избърса потните кичури коса от челото си.
След като приключиха разговора по телефона, тя се престори, че разглежда, но мъжът на касата сякаш не повярва, че е там, за да купи нещо.
– Мога ли да ви помогна? – Попита той.
– Не, просто гледам за момента – отвърна му тя с фалшив весел глас. Все още трепереше и се чувстваше почти отпаднала, сякаш трябваше да седне.
Възпроизвеждайки всичко в съзнанието си, Грейс не можеше да повярва колко бързо всичко се е объркало.
В един момент се беше отправила към красивия апартамент на Лиъм в хотела му, а в следващия я бяха изхвърлили като боклук, а после я преследваха папараци.
Докато преглеждаше един стелаж с тениски I HEART NY, телефонът ѝ отново започна да звъни.
Беше Лиъм и той беше разгневен.
– Невероятно – изкрещя той.
– Какво? Какво има? – Извика тя.
– Замразиха ме от хотела – каза Лиъм, а дишането му идваше на кратки малки задъхвания, сякаш беше зает с ходене.
– Кой те замрази?
– Кой според теб? – Каза той. – Двамата брат ми и сестра ми идиоти.
– О, Лиъм – изстена тя. – Толкова съжалявам.
– Хей, не мога да намеря лимузината. Не я ли върна обратно? – Попита той.
– Да – отговори тя, а стомахът ѝ се сви отвратително. – Трябваше вече да се е върнал при теб.
– Чакай, ще му пиша.
Линията замлъкна, докато Лиъм очевидно пишеше на шофьора си.
Междувременно Грейс вдигна поглед и откри, че мъжът зад касата я наблюдава внимателно. И тогава осъзна, че той не просто я гледа – той я снимаше с глупавия си телефон.
– Извинете, може ли да спрете да ме снимате? – Каза тя.
Той я пренебрегна и продължи да я записва на телефона си, затова Грейс бързо напусна магазина. Наблизо се бяха струпали само няколко репортери и те не очакваха тя да излезе.
Те пушеха и разговаряха помежду си, а в момента, в който Грейс се измъкна от вратата, тя отново побягна.
Чуваше как я викат зад гърба си, но тя отново се скри на безопасно място – този път в местно кафене.
Грейс си поръча кафе.
Лиъм се върна на линията.
– Майната му… – промълви той.
– Какво става? – Попита тя.
– Опитвам се да извикам проклето такси – каза той. – Шофьорът на лимузината ми каза, че вече няма право да ми осигурява превоз. Не ми даде никакви подробности, само повтаряше, че изпълнява заповеди. – Лиъм се засмя горчиво.
– Не се стресирай – каза Грейс, знаейки, че е пил и че е възможно да избухне, ако се претовари.
– Трябва да се свържа с банката си – каза Лиъм. – Ако са ме замразили за хотела и колата, трябва да мисля, че вече са стигнали и до другите ми финанси.
– По дяволите – каза тя, докато грабваше горещото кафе от плота, където беше поставено за нея.
Кимна и благодари на бариста, преди да седне в ъгъла, колкото се може по-далеч от прозорците на кафенето.
– Трябва да тръгвам – каза Лиъм. – Ще дойда при теб след няколко минути. Ще поговорим още.
– Бъди внимателен и не се разстройвай прекалено много – каза тя.
– Продължаваш да ми го казваш – каза Лиъм. – Не съм сигурен, че разбираш колко дълбока е тази неприятност за мен. Има опасност да загубя всичко, Грейс.
– Знам. Но не искам да правиш нищо прибързано.
– Като например да ударя брат ми в лицето?
– Точно така – каза тя. – Бъди спокоен, ще се справим заедно.
– Ще направя всичко по силите си – каза той и след това линията прекъсна.
Не след дълго Лиъм ѝ изпрати SMS от таксито и я помоли да дойде да се срещне с него пред кафенето. Когато тя излезе навън, Лиъм отвори вратата на задната седалка на таксито.
– Качвай се – каза ѝ той, очите му бяха кръвясали и уморени, дрехите му бяха измачкани, кожата му – восъчна и по-бледа от обикновено.
– Какво става? – Попита тя, влезе вътре и затвори вратата.
– Накъде сега? – Обади се шофьорът.
Лиъм даде адреса на Грейс, а шофьорът кимна и се включи в движението.
– Защо му каза да отиде в моя апартамент? – Попита Грейс, като сега се обърна към него.
Той се усмихна.
– Как се чувстваш, когато имаш нов съквартирант?
Тя се вгледа в него, опитвайки се да разбере дали се шегува, или не.
– Лиъм, не можеш просто да се преместиш в моя апартамент. Аз вече имам съквартиранти и те имат право на глас.
Той се усмихна по-широко.
– Да, но кой ще откаже да живее със секси жребец като мен?
– Кажи ми какво се случва.
Усмивката му избледня, но той продължи да се държи така, сякаш всичко е наред.
– Това е, което си помислих. Те ме отрязаха.
– Значи сметките ти…
– Всичко е изчезнало. Аз съм без пари и няма къде да живея. – Каза го така, сякаш описваше дребно неудобство, сякаш казваше, че е имал лош ден във фитнеса.
Грейс се почувства така, сякаш целият въздух беше излязъл от нея. Тя седна тежко на седалката.
Салонът на таксито миришеше на онези освежители за въздух, примесени с мирис на пот и одеколон. От високоговорителите звучеше екзотична танцова музика.
Тя си помисли за заплахите на Вера и коремът ѝ се сви.
– Чувствам се зле в стомаха си – каза тя.
Лиъм се ухили.
– Аз съм този, който е загубил всичко, а ти си тази, която се чувства зле. Това е малко иронично.
– Може би си в шок.
Той поклати глава.
– Не, бейби. Просто ми е все едно. Чувствам се свободен.
Тя го погледна.
– Значи няма да се бориш с това? Няма да си намериш добър адвокат, както ти казаха Истън и Ред?
Изражението на Лиъм се втвърди.
– И да им платя с какво? С усмивки? Да им обещаеш, че ще могат да отседнат в хотела ми безплатно, ако спечелим делото? – Този път той поклати глава по-твърдо. – Освен това не ме интересува да затъвам в калта с брат ми и сестра ми. Ако толкова много искат бизнеса и парите, нека си ги вземат. Аз така или иначе никога не съм искал този живот.
Грейс искаше да усети същото чувство на свобода, но нещо не ѝ се получаваше.
– Предполагам – промърмори тя без особен ентусиазъм.
Лиъм сложи ръка на бедрото ѝ и я погледна директно.
– Ще бъдем добре, ти и аз.
– Знам – излъга тя. – Вярвам в теб. В нас.
– Погледни на нещата от добрата им страна – каза ѝ Лиъм. – Сега, когато съм разорен и откъснат от семейния бизнес и всичко останало, можем просто да бъдем ние.
– Това звучи чудесно…
– Не, страхотно е.
– Но има малък проблем – да изкарваме пари, за да живеем и да ядем.
Той взе и двете ѝ ръце в своите и се обърна с цялото си тяло към нея, докато таксито ръмжеше към дестинацията им.
Очите на Лиъм се фокусираха върху нея и тя усети вълна от любов, страх и нужда, когато докосването и погледът му я погълнаха.
– Ще се справим. Ще работим нормална работа и ще бъдем нормални. Не бих искал нищо повече от това просто да мога да имам нормален живот с теб, Грейс.
– Ти не знаеш какво е да си нормален, Лиъм. Трудно е.
– Не съм толкова мек, колкото си мислиш, Грейс. Дай ми шанс, а?
– Винаги – каза тя, а после той се наведе напред и се целуваха на задната седалка на таксито, а на нея не ѝ пукаше за странната музика или миризмата на освежителя за въздух.
Не я интересуваше нищо друго освен той.
Назад към част 11 Напред към част 13