***
Останалата част от уикенда пропълзя, както и първите няколко дни от следващата седмица. Никол не можеше да повярва, че Ред изобщо не се е свързал с нея. Нищо.
Тя положително се задушаваше, редувайки ярост, а след това наранена, сплескана от самия необясним начин, по който той се беше оттеглил от нея. Бяха споделили нещо толкова интимно, толкова интензивно – и изражението на лицето му. Беше видяла тази страст, която гореше в очите му, не беше само въображаема.
Всичко приключи, когато Ред случайно мина покрай кабината ѝ и напълно я игнорира.
Беше като забавен кадър.
Беше успяла да забрави за него за няколко кратки мига и работеше върху изрязването на изображението, което и беше дала Реми. Танцуващ каубой, разбира се. Замисли се дали наистина би могла да работи в този бранш до края на зрелия си живот. Реми не правеше почти нищо друго освен тази реклама на каубой, тестваше различни снимки, използваше ефекти, за да ги промени и оформи в нещо интересно.
На Никол вече и беше писнало от това, а не го правеше по цял ден, както правеше Реми.
Накрая тя седна и разтърка очи, като откъсна поглед от монитора си точно навреме, за да види как Ред минава покрай кабината и. Той дори не се обърна, за да я погледне, не установи зрителен контакт, нищо.
Тя обаче знаеше много добре, че я е видял. Ред не пропускаше нищо, той беше пословично ориентиран към детайлите. Беше чувала истории за това как запомня имената на хора, приятели на приятели, които дори не е срещал, но е чул някой да споменава преди години.
Изгаряща от ярост, гордостта и смъртно наранена, тя стана и го последва през лабиринта от кабинети и излезе в коридора близо до личните му асансьори. За щастие там нямаше никой друг.
– Защо ме игнорираш? – Каза тя, докато той натискаше бутона за повикване.
Той се обърна бавно, без да покаже и грам изненада, че го следва.
– Да те игнорирам?
– Да. Ние…- Тя отново се огледа, за да се увери, че никой не я чува. – Имахме това време заедно. То означаваше много за мен. Мислех, че споделяме нещо специално. – Ненавиждаше умолителния тон, който гласът и бе придобил, раздразнителен, детски.
Той я изучаваше като учен, който открива нов вид насекомо.
– Не ти дължа никакви обяснения.
– Знам това. – Гласът и се успокои. Знаеше, че е превишила границите си.
– Хареса ли ти този уикенд?
Изненадана, тя срещна стабилния му поглед.
– Хареса ли ми?
– Имаше компания. Млад мъж. Това също ли беше специално?
– Съквартирантката ми се интересуваше от приятеля му, затова настоя…- Той махна с ръка на обяснението ми.
– Твоето време си е твое.
– Ти ме шпионираш. – Едва сега осъзна, че той трябва да е имал някой да я наблюдава.
– Трябва да се погрижа за теб – каза той и тонът му омекна. Сега се приближи към нея. – Трябва да те защитавам по всяко време. Никога няма да позволя да ти се случи нещо лошо.
– Ако някой ме е наблюдавал, значи знаеш, че не съм била с онова глупаво момче.
Той ѝ се усмихна.
– Наясно съм с всичко.
– Тогава защо се опита да го използваш срещу мен?
– Не ми харесва да се поставяш в такива ситуации. Излизаш по баровете, водиш непознати мъже вкъщи. Нещата могат да се случат бързо. Какво ще стане, ако не успея да стигна до теб навреме?
– Мога да се грижа за себе си – казах аз, но вътрешно бях радостна. Сърцето ми пееше. Той се грижеше за нея. През цялото време той бдеше над нея. Не беше просто забравил за нея.
– Не мога да говоря повече – каза той. Асансьорът изпищя за пристигането си. – Имам важна среща, на която трябва да присъствам.
– Липсваш ми.
– Отново си забравила маниерите си – упрекна я той и се обърна, за да влезе в асансьора. – Ще се свържа с теб.
И след това вратите се затвориха и той изчезна.
***
Тази нощ той дойде за нея.
Беше малко след десет часа. Тя и Даниела гледаха повторение на „Отчаяни съпруги“ и ядяха печени фъстъци.
Звънецът в апартамента прозвуча, което накара и двете да подскочат.
Даниела и тя се втренчиха във вратата.
– Мислиш ли, че е грешка? – Попита Никол.
– Не знам. – Даниела скочи и изтича до прозореца, погледна надолу към улицата. – Има някаква луксозна черна кола, паркирана отпред, но не виждам никого.
Звънецът отново прозвуча.
Ред. Трябваше да е тук, помисли си Никол. Тя изтича до интеркома.
– Ало?
– Бъдете навън след пет минути – каза дълбокият глас.
– Трябва да се облека – отговори тя. Но той вече си беше тръгнал. Даниела се взираше в нея.
– Кой е този?
– Аз… аз… това е мой стар приятел. Той току-що се премести тук и спомена, че може да е наоколо, но аз забравих.
Тя започна да тича към стаята си, за да се преоблече. Той не беше уточнил какво да облече.
– Стар приятел, който кара такава луксозна кола? Как се казва?
– Родителите му са много богати! – Изкрещя тя в отговор, изтича до гардероба си и бързо прегледа закачалките. Най-накрая видя нещо, което можеше да и свърши работа. Минижуп на черни и бели райета от „Нордстром“. Към него – бял топ без ръкави. Беше доста гореща комбинация, за която обикновено се притесняваше. Беше си купила и двете неща преди няколко години, когато беше решила да се опита да излезе от черупката си.
Това така и не се беше случило…
Тя съблече анцуга и бельото си, намери чифт бикини, реши да остане гола отдолу и захвърли настрани сутиена. Бързо облече ансамбъла си и обу ниски токчета, след което отиде в банята, за да се освежи.
Даниела я наблюдаваше, когато тя излезе от банята.
– Какво, по дяволите, се случва? – Попита тя.
– Нищо, казах ти. Имам един приятел…
– Кой е той всъщност? Ти си ужасна лъжкиня.
– Трябва да вървя! Ще се върна скоро! – Извика тя и избяга през вратата, преди Даниела да се опита да я разпита допълнително.
Даниела се приближи до вратата, докато Никол тичаше по стълбището.
– Внимавай!
– Ще внимавам!
След това тя стигна до площадката на първия етаж и се взря в хладния нощен въздух. Беше хладно и влажно, а тя не носеше почти нищо.
Колата беше черно „Бентли“, което си спомняше от прочетената статия в „Ролинг Стоун“. Колата седеше тихо. Тя отвори пътническата врата и Ред я погледна.
– Качи се отзад – каза той.
Тя се канеше да каже „да, сър“ и да се извини, че си е помислила, че може да се вози отпред с него. Но после осъзна, че той е дошъл за нея.
– Не, няма да се кача отзад – каза тя. – Ако не можеш да издържиш да ме имаш на предната седалка до теб, тогава забрави.
Той я погледна отстрани.
– Добре – въздъхна той. – Побързай.
Тя се усмихна на малката си, но важна победа, влезе вътре и затвори вратата. Той веднага потегли, карайки много бързо, но с пълен контрол. Скоростта обикновено я плашеше, но не и с Ред зад волана. Тук той си беше у дома, както и навсякъде другаде, а всичките му движения бяха точни и обмислени, нищо не беше оставено на случайността.
– Къде отиваме? – Попита тя, докато той завиваше зад един ъгъл и веднага след това влизаше в следващия.
– Знаеш къде.
Тя се намръщи.
– Малката ти мръсна квартира, в която водиш всичките си курви.
Това го накара да се усмихне.
– Курви?
– Вярно е. И аз не съм една от тях.
Той се засмя.
– Никога не съм казвал, че си.
– И аз няма да отида там.
Сега беше негов ред да се намръщи.
– Ти се съгласи с моите правила.
– Каза, че съм свободна да спра по всяко време.
– Мога да обърна колата при тези думи – каза той, предизвиквайки я.
– Добре. – Погледна го тя.
Той намали скоростта на Бентлито.
Беше облечен в един от тъмните си костюми с яркорозова вратовръзка. Изглеждаше елегантен, сякаш беше излязъл направо от някоя от онези фотосесии, които тя беше разглеждала наскоро.
– Какво искаш от мен? – Попита я той.
– Искам истинска среща.
– Какво е истинска среща?
– Не се прави на глупак – каза му тя.
Челюстта му се скова.
– Не се правя на нищо.
Тя сгъна ръце.
– Ще се върна в специалната ти стая – каза тя. – С удоволствие.
– Така е по-добре – усмихна се той.
– След като си уредим подходяща среща.
Сега изглеждаше така, сякаш току-що е пил течен сапун.
– Добре. Както искаш, Никол.
Той направи рязък обратен завой и потегли в обратна посока, дори по-бързо от преди.
След десет минути пристигнаха в ресторант, наречен „Дейвънпорт“. Един камериер взе ключовете му и го нарече по познатия начин господин Джеймисън. Ред придружи Никол покрай малката група чакащи клиенти и се усмихна на хостесата.
– Маса за двама, ако обичате.
– Разбира се. Веднага – каза тя, бръкна в менютата и ги поведе право към едно от малкото останали места до прозореца.
– Малко съм недооблечена – каза Никол, след като заеха местата си.
Той сви рамене.
– Ти искаше истинска среща, не си уточнила, че трябва да се съобразявам с избора ти на облекло.
– Достатъчно справедливо. – Тя му се усмихна. – Това ми харесва. – Тя започна да разглежда менюто. То се състоеше от храни, които никога преди не беше яла, неща, които може би беше виждала, докато гледаше Food Network, но никога в реалния живот.
Все още се опитваше да избере нещо, когато се появи сервитьорът. Той беше слаб, дребен, по-възрастен, с малки мустачки.
– Господин Джеймисън, какво мога да ви предложа, сър?
Ред взе от нея менюто и го подаде на сервитьора.
– Тя ще вземе патешкото кашу, а аз – агнолоти с калмари.
– Чудесен избор, сър.
– Също така, бутилка Latour Pauillac – добави Ред и окончателно подаде менюто си на сервитьора.
Сервитьорът кимна рязко, завъртя се на пети и забърза.
Сега Ред обърна внимание на нея. Той сгъна ръце на масата.
– Харесва ли ти тук?
– Много е елегантно. Но щеше да е хубаво, ако ме беше попитал какво искам да ям. Щях да си поръчам органично пиле.
– Защо?
– Защо какво?
– Защо щеше да си поръчаш биологичното пиле?
Тя се поколеба, осъзнавайки, че дори не знае защо.
– Защото…
– Защото е безопасно.
Тя се намръщи.
– Харесвам пилешко.
– Тогава ще харесаш патешкото руло.
– Трябва да имаш контрол през цялото време – каза тя. – Сигурно те изтощава.
Той сви рамене.
– Мисля, че това ми се отразява доста добре.
– Изморително е за всеки, който трябва да се занимава с теб.
Очите му се свиха съвсем леко.
– Зависи кого питаш.
– Сигурна съм, че всички момичета, които водиш в апартамента, го обичат.
Сервитьорът дойде на масата с виното, показа го на двамата и го отвори с размах. Ред го опита и изглежда го одобри, така че сервитьорът им наля по половин чаша и постави бутилката в средата на масата, преди да си тръгне.
Никол отпи от виното си. Вкусът му беше невероятен, по-добър от всяко друго питие, което някога беше пила. Опитваше се да реши дали прекрасният вкус на виното ѝ не е по-скоро последица от присъствието на Ред. Сега всичко ѝ се струваше по-добро. Дрехите ѝ се струваха по-секси, очите ѝ бяха по-остри, чуваше всичко.
Звънтящите вилици и ножове, докато една възрастна двойка ядеше нещо неузнаваемо на масата точно над рамото на Ред, някой в другия край на стаята се смееше тихичко.
Ред я гледаше с интерес.
– Толкова си млада – учуди се той. Тя сви рамене.
– Предполагам.
– Може би твърде млада за такава сложна връзка.
– И може би ти си твърде стар, за да играеш игри през цялото време. – Тя изви вежда към него.
– Tуше. – Той се усмихна и отпи от виното си.
Няколко минути по-късно сервитьорът донесе храната им в парещи чинии. Никол изяде патицата си без външни признаци на колебание, знаейки, че Ред ще търси всеки повод да се подиграе с нейната наивност.
И във всеки случай храната беше вкусна; все пак патицата ѝ хареса.
– И какво е да си един от най-богатите хора в света? – Попита го тя в един момент.
Той се засмя.
– Не е лошо. – Той се замисли по-нататък. – Знаеш, че не съм произлязъл от пари.
– Израснал си в двустаен апартамент само с майка си и малкия си брат. Майка ти е работила на две места. Справял си се толкова добре в училище в академично отношение и с плуването, че си получил пълна стипендия за Харвард.
Той изглеждаше изненадан.
– Направила си проучване. – Ред се наведе и наля още вино в чашата си.
– Предполагам, че имам предимство, когато става въпрос за познаване на миналото ти – каза тя. – Ти не знаеш почти нищо за мен.
– Точно в това грешиш – каза той.
– О? Разкажи ми нещо за моето детство.
Той въздъхна и провери часовника си.
– Може би друг път.
– Това означава, че не знаеш.
– Нямам навика да лъжа. – За пръв път в гласа му се долавяше острота. Тъмните му очи се впиха в нейните и тя отново си помисли, че би направила всичко, за да му угоди.
Сервитьорът дойде, събра чиниите им и ги попита дали искат десерт. Ред отговори.
– Не, имаме други планове за десерта – каза той, като се взираше право в нея.
– Много добре, господин Джеймисън. Ще ви донеса сметката.
Назад към част 9 Напред към част 11