ЕЛИС
Шибаната ми глава.
По звездите, какво, по дяволите, се беше случило с мен и къде, по дяволите, бях?
Въздъхнах, докато се изтласквах в седнало положение, примижавайки към тъмната каменна камера, в която се намирах, и изчиствайки от страната си парченца пясък и чакъл, които се бяха залепили за мен, докато бях извън строя.
Посегнах към кладенеца с магия, който би трябвало да живее в мен, и сърцето ми се сви, когато установих, че той е крайно недостатъчен. Езикът ми премина през кътниците ми, когато те се откъртиха, и жаждата за кръв ме удари силно и бързо.
По дяволите.
От гърлото ми се изплъзна хъркане, докато се оглеждах в тъмното, търсейки някаква плячка, която да утоли тази жажда в мен. Колко време бях извън строя, за да съм толкова отчаяна за кръв? Чувствах се замаяна и болна, а гърлото ми шибано ме болеше от това колко много се нуждаех от кръв.
Отдавна не бях се изчерпвала така, по дяволите. Не и откакто кралете ми се бяха превърнали в мои Източници. Бях адски пристрастена към вкуса и на четиримата и се стараех да си вземам ежедневно. Те бяха навик, от който нямах намерение да се отказвам, а и бях разглезена от това колко редовно се пристрастявах към тях. Но това усещане… ебаси, кълна се, че наистина ме болеше.
Поех си дълбоко дъх и се преборих с жаждата за кръв, колкото можах, опитвайки се да се съсредоточа върху това къде се намирам и какво се случва.
– Ало? – Гласът ми се изтръгна и аз облизах сухите си устни, докато оглеждах влажното пространство, в което се намирах.
Изправих се на крака, краката ми бяха повече от нестабилни, а болката рикошираше в лявата страна на черепа ми, карайки ме да притисна пръстите си към него. Лепкава, полузасъхнала кръв полепна по върховете на пръстите ми, където беше напоила косата ми, но нямаше никаква рана, така че трябваше да предположа, че някой ме е излекувал. Макар и не достатъчно добре, за да прогони звъна в черепа ми или тъпия удар на главоболието, което ме притискаше.
Никой не отговори на разтърсващия ми зов и аз поех дълбоко дъх, като се съсредоточих върху сетивата си, вслушвайки се с дарбите си, докато се опитвах да чуя нещо или някого наблизо. Отвъд това пространство беше почти пълна тишина и аз се проклех, когато осъзнах, че се намирам в проклетия балон за заглушаване. И тъй като в кръвта ми нямаше магия, не можех да направя нищо, за да го премахна.
Точно когато се канех да върна слуха си към нормалното, забелязах слаб звук, подобен на плискане на вода, който идваше отгоре ми, и замълчах, докато се опитвах да се концентрирам върху него и да разбера какво означава.
Наклоних глава назад, използвайки надареното си зрение, за да проникна в тъмнината, която ме заобикаляше, и забелязах най-слабия блясък на тавана над главата ми. Беше трудно да се разбере много, но бях почти сигурна, че някъде там, далеч над главата ми, има малко количество сребриста светлина, която едва достигаше до мен в мрака.
– Здравей? – Опитах отново да се приближа до края на стаята и спрях, когато протегнатата ми ръка се сблъска със студен камък.
В скалите, които ме заобикаляха, бяха издълбани шарки, но дори с вампирските си дарби не виждах достатъчно добре в мрака, за да ги различа.
Започнах да вървя, като държах пръстите си притиснати към студената скала и усещах пътя си около кръглата камера. Стените бяха прекъснати само веднъж от една солидна дървена врата, която трябваше да е единственият изход оттук.
Опипах я отвсякъде, преди да разбера, че отвътре няма дръжка, след което се окопитих, като събрах даровете си и набрах сила в крайниците си.
Направих няколко крачки назад, след което се стрелнах към вратата, като я ударих с рамо и я накарах да издрънчи. Но тя не поддаде.
Хвърлих се към нея отново и отново, игнорирайки болката, която се разрази в ръката ми, тъй като просто продължавах.
Трябваше да се измъкна оттук. Нямаше друга алтернатива.
– Пусни ме! – Изревах, чудейки се дали балонът за заглушаване е в двете посоки или който и да е там, може да ме чуе.
Когато се отдръпнах, за да се затичам отново към вратата, въздушна магия се удари в тялото ми и аз се издигнах от краката си, проклинайки силно, докато бях окачена в центъра на стаята. Ритах и се мятах, но не постигнах нищо и застанах неподвижно, когато отвъд вратата до мен достигна слаб звук.
Вратата се отвори и аз примижах, когато оранжевата светлина на горяща факла нападна очите ми, осветявайки пространството отвън и малко от моя затвор.
Дърворезбите по стените се изостриха и аз се загледах в безбройните изображения на всякакъв вид преобръщачи, преплетени със съзвездия и думи, написани на език, който не можех да прочета. Над главата ми разбрах, че покривът е стъклен, и затаих дъх. Намирах се в усилвателна камера, някъде дълбоко под земята, с вода над главата. Това беше място, предназначено за усилване на Зрението, но аз нямах такива дарби, така че защо бях тук?
Една фигура пристъпи през вратата, сенките сякаш бяха полепнали по самото ѝ същество, а наметалото се придърпа около нея, за да скрие чертите ѝ. Престанах да се опитвам да се боря с магията, която ме държеше, и просто увиснах там, като насочих цялото си внимание към нея, докато чаках да видя какво ще се случи по-нататък.
Това беше той. Или тя. Кинг. Онзи, когото преследвах от толкова шибано дълго време.
Причината, поради която се бях записала в Академията на Аврора. Причината брат ми да умре.
– Здравей, Елис – мърмореше Кинг с тон, който беше едновременно познат и чужд, мъжки и женски. – Предполагам, че е време да започнем работа.
Отворих уста, за да изкрещя или да прокълна, или просто да нарека този задник психопат с проблеми с таткото, но преди да успея да направя което и да е от тези неща, маскираната фигура вдигна ръка, пълна с блестящ лилав прах, и го издуха в лицето ми.
Вдишах го, преди да успея да се спра, и крайниците ми моментално се отпуснаха. Ако магията му не ме държеше на каменния под, щях да падна по гръб на мига.
Съзнанието ми започна да се изплъзва от мен, когато усетих, че по негова команда се изнасям от стаята, клепачите ми трептяха, докато сърцето ми се разтуптяваше от страх.
Борех се да остана будна с последните няколко грама от силите си, а умът ми се изпълни с болка и паника, докато мислех за четиримата мъже, които бяха пленили сърцето ми, и се чудех къде са сега.
Когато за пръв път започнах мисията си да отмъстя за смъртта на брат ми, глупаво вярвах, че един от тях е бил моята цел. Кой би си помислил, че сега ще разчитам толкова много на тях? Защото в душата си знаех, че не мога да се измъкна сама от това. Нямах представа къде се намирам и какво щеше да ми се случи, не разполагах с никаква магия и нямаше как да се отбранявам.
Единственото, с което разполагах, бяха надеждата и любовта. Трябваше да вярвам, че моите крале ще ме намерят по някакъв начин. Трябваше да вярвам в тях, както никога досега. Защото без тях бях сигурна, че ще разбера достатъчно ясно съдбата на Гарет, като сама се поддам на същия мрак. Щях да умра тук.
Една-единствена сълза се изплъзна от ъгълчето на окото ми, докато мракът ме повличаше под себе си, и последното нещо, за което си помислих, докато бях въвлечена в сенките, беше, че не искам да умра. Бях готова да пожертвам всичко, което имах, и всичко, което бях, в преследване на справедливостта за брат ми. Но това беше преди. Когато ги нямах. А сега, когато ги имах, знаех с безкрайна увереност, че не мога да се откажа от тях. Нуждаех се от тях повече, отколкото от каквото и да било в живота си, и бях почти убедена, че и те изпитват същото към мен.
Тъмнината се притисна по-близо и по гръбначния ми стълб премина трепет, докато ме привличаше.
Моля ви, не се отказвайте от мен, момчета. Имам нужда от вас.
Назад към част 3 Напред към част 5