***
Истън ги откара до мястото на срещата с Травис Хил-младши в „Съмит“ с красив луксозен седан „Кадилак“. Седейки до Истън на пътническата седалка, Кенеди се опита да си представи какво би било, ако тя беше негова приятелка.
Той беше тих, уверен и напълно контролираше ситуацията, докато се движеше по старателно задръстените улици на Манхатън. Тя беше спокойна, докато Истън бързо завиваше в и извън лентите, вземаше постоянни решения, побеждавайки такситата в собствената им игра.
Накрая Истън я погледна.
– Изнервена ли си?
Тя въздъхна.
– Малко, да.
Той се засмя.
– Какво те кара да се притесняваш?
– О, нищо, освен факта, че това е първата ми среща с този човек и той си мисли, че ще бъдем само той и аз, а аз съм довела със себе си взискателния си шеф, когото той очевидно мрази…
Истън вдигна ръка.
– Добре, разбирам. – Той направи още една серия от сложни маневри за шофиране, докато продължаваше да говори. – Виж, не искам да си мислиш, че не можеш да поемаш рискове. Искам да поемаш рискове, Кенеди.
Кожата ѝ настръхна, когато той каза последната реплика. Ръката му се измести и това я накара да се приближи опасно близо до голото ѝ бедро. Тя носеше къса пола (по-къса, отколкото ѝ беше удобно), блуза с дълбоко деколте и токчета.
Въпреки че Истън можеше да предположи, че се е облякла така, за да задържи интереса на Травис Хил, истината беше, че тя наистина се беше облякла така в полза на Истън.
Наложи се да си купи новите дрехи с последните налични средства в кредитната си карта миналата вечер, когато пазаруването ѝ струваше доста повече от хиляда долара.
– Никога не съм рискувала – призна Кенеди. – Но сега се чувствам готова просто да се отпусна и да спра да се опитвам да бъда перфектна.
– Тук не се нуждаем от съвършенство, а от отдаденост на каузата.
– Каква кауза?
Той и се усмихна загадъчно.
– Каквото кажа, това е каузата. А днес това е да накарам онзи малък гад Травис да подпише договор с Ред Ейджънси. Това би било истинско перо в шапката ми.
– Ще направя всичко по силите си, за да помогна.
– Просто го дръж настрана, когато избухне.
– Какво означава това?
– Това означава, че вероятно ще се опита да избяга, когато ме види. Ще трябва да му дадеш достатъчно надежда, за да го накараш да остане наоколо. Можеш ли да се справиш с това?
– Не съм сигурна, че ще бъда достатъчен стимул.
Истън ѝ кимна.
– О, ти си достатъчен стимул, Кенеди. Наистина ли не знаеш това?
Тя замълча, а сърцето ѝ внезапно заби бързо.
През останалата част от пътя дотам и двамата мълчаха.
Истън паркира в близкия гараж и след това изминаха пеша оставащите няколко пресечки до „Съмит“.
– Ти влизаш първа – каза ѝ Истън. – Той знае как изглеждаш.
– А ти? – Попита тя.
– Аз ще изчакам времето.
– Но какво да му кажа, преди да дойдеш?
– Просто го накарай да говори. Той обича да говори.
Тя се съгласи, а зъбите ѝ на практика тракаха, толкова беше нервна. Но трябваше да го направи, трябваше да се постарае по най-добрия начин. Искаше ѝ се Истън да влезе с нея, но очевидно той имаше други идеи. Така че Кенеди влезе сама в бара, сканирайки полутъмното помещение за някой, който би могъл да е Травис Хил младши.
Разбира се, беше виждала няколко негови снимки в интернет, но понякога беше трудно да разпознаеш хората на живо, когато си виждал само една-две снимки.
Триизмерната реалност беше много различна от двете измерения на снимката.
Не го видя след продължително проучване на помещението, което не беше толкова оживено по това време на деня. В крайна сметка просто седна в една кабина, която гледаше към вратата, така че да може да го види как влиза. Провери телефона си и видя, че е малко след дванайсет, а нямаше имейли или съобщения от него.
Кенеди се зачуди дали няма да я измами. Той изглеждаше като човек, който би нарушил плановете си само заради прищявка. Може би играеше нова видеоигра или си беше намерил ново момиче, с което да флиртува.
Дойде сервитьор и тя си поръча чаша бяло вино, ако не за друго, то за да успокои нервите си.
Около пет минути по-късно дойде съобщение от Истън.
Той вече там ли е?
Тя му отвърна.
Не.
И след това малко мълчание.
Малко гадно
Написа ѝ Истън.
Кенеди се усмихна, отпи от виното си и след това смело му отговори.
Вместо това трябва да влезеш и да изпиеш едно питие с мен. Всъщност много бих предпочела.
След като го изпрати, тя моментално съжали за това. Някак си излезе отчаяно. Не искаше той да си помисли, че е лесна. Може би затова той сякаш беше загубил интерес след първоначалния флирт онази вечер в клуба.
И тогава се появи съобщението на Истън:
Ако не се появи в следващите пет минути, ние с теб ще пием по едно питие вместо него.
Кенеди отпи допълнително голяма глътка вино, след като прочете последния му отговор.
Изведнъж цялата стая стана толкова жива – всяко звънване на сребърни прибори, вдигане и слагане на чаши, звънлив смях, приглушен разговор, блясъкът на горната лампа – че имаше чувството, че се е инжектирала с амфетамин.
Беше толкова жива, толкова наясно, че всичко това се случва с нея, че всъщност за първи път преживява живота. И той беше неин. Най-накрая беше намерила съществуване, работа, път, мъж, на когото наистина можеше да се отдаде.
Но внимавай, Кенеди – ти изобщо не познаваш този мъж. Не се отдавай прекалено бързо.
В отговор на тази мисъл тя отпи още една дълга глътка от чашата си с вино, а след това още една и още една.
– Да ти донеса ли още вино? – Попита някой със смях отблизо.
Тя вдигна очи и видя мъж, който можеше да бъде само Травис Хил-младши, да стои на няколко метра от нея с усмивка на младото си, момчешко лице. Беше облечен с жилетка, раирани панталони и ботуши. Косата му беше с онзи бодлив, небрежен стил, който сякаш беше на мода в днешно време, и носеше дебели хипстърски очила, които допълваха облеклото.
– Всъщност мога да изпия още една чаша – каза тя.
– Бяло ли?
Тя кимна.
– Да, благодаря. – Когато той се обърна, за да отиде до бара, тя бързо изпрати съобщение на Истън и му съобщи, че Травис се е появил.
Истън не отговори веднага и Кенеди прибра телефона си, за да не предизвика подозрения у Травис. Всъщност тя беше доста разочарована, че той все пак се е появил. Беше започнала да усеща, че между нея и Истън може да се случи нещо вълнуващо, а сега това беше развалено.
След малко Травис се върна с нейното вино, както и с чаша за себе си. Той седна срещу нея и се усмихна.
– И така, ето ни – каза той.
Тя прие чашата и веднага отпи от нея. За миг се зачуди дали не е толкова луд, че да се опита да ѝ подхвърли нещо. Така или иначе, това нямаше значение.
Истън щеше да я защити.
– Ето ни – каза тя и се засмя. Беше започнала да се чувства леко подпийнала.
– На живо си още по-привлекателна – каза той.
– Благодаря, това е много мило от твоя страна.
– И – каза той, протягайки ръце.
– И?
– Какво мислиш за мен? – Каза той. – Не е никак зле, нали?
Истината беше, че Травис беше добре, макар и да не беше точно нейният тип. Той все още не беше съвсем мъж и в контраст с Истън беше просто една несъществуваща личност. Въпреки че изглеждаше приятно и очевидно беше интелигентен, прекалената му самоувереност ѝ се струваше по-скоро като несигурност, която се маскира като арогантност.
Но тя не можеше да му каже нищо от това. Вместо това вдигна чашата си и каза:
– Съвсем не е лошо, Травис. Не е никак зле.
И тогава осъзна, че може би е по-пияна, отколкото си беше помислила.
Травис отпи от виното си.
– Хубаво нещо – каза той. Облегна се назад на седалката и я изгледа, без да се опитва да го скрие. – И така, вие сте журналист? Прав ли съм?
Кенеди се захили и поклати глава.
– Страхувам се, че не.
Той седна напред.
– Не сте в областта на технологиите, нали? Едно от онези момичета маниачки, които обичат игрите и други неща, но по случайност са пушещи секси?
– Не. Не мога да кажа, че съм. Но предполагам, че може би си наполовина прав, защото донякъде ме смятат за маниак. Бях специалистка по математика в Масачузетския технологичен институт.
– Не се шегуваш. Математика? – Той поклати глава. – Моето нещо са компютрите, но математиката никога не е била силната ми страна.
– О, добре, вече съм извън тази област.
– Добре, определено предизвикахте интереса ми. В коя област работиш в момента?
– Аз съм асистент на изпълнителен директор.
– Това не е точно област – каза Травис и очите му се присвиха.
– Наистина не знам дали все още имам определена кариера – каза тя, опитвайки се да се забави. Искаше Истън вече да стигне дотам и да приключи с това, преди Травис сам да го е разбрал и да е тръгнал.
– И така, за кого работиш? В коя компания?
Тя отпи още една дълга глътка от чашата си с вино.
– Всъщност съм съвсем нова в работата. Това е едва вторият ми ден.
– Вчера беше първият ви работен ден? – Каза той, шокиран.
– Да. – Тя се засмя на пълната му неспособност да приеме това, което му казваше. – Всъщност да се срещна с теб беше първата ми задача.
Той направи изненадана физиономия.
– Добре, тогава, Кенеди. – Той се наведе напред и заговори тихо, но с известна интензивност. – Добре, сега трябва да знам за кого работите.
През рамото му тя видя Истън да влиза през вратата. Сигурно това се отрази на лицето ѝ, защото Травис погледна назад през рамо и го видя да се насочва към тях.
Когато се обърна обратно към нея, изражението му беше зашеметено и наранено.
– Ти работиш за него?
– Вчера не искаше да ти казвам какво правя или за кого работя.
– Но за него? Истън Ратър? – Той изплю името, сякаш беше кал в устата му.
– Защо го мразиш?
Той избърса устата си и седна назад.
– Не мога да седя тук и да говоря с този задник. Майната му на това.
Секунда по-късно Истън се вмъкна до него.
– Така че, това е неловко – каза Истън.
Кенеди се опита да се усмихне.
– Трябва ли да е така? Може би можем да започнем отначало.
Травис направи физиономия, но замълча.
Истън го погледна отстрани.
– Аз я помолих да направи тази среща – каза той – защото знам, че можем да си помогнем един на друг.
– Нямам интерес да ти помагам – промълви Травис. – И ако знаех, че това ще бъде примамка и подмяна с твоето идване… – Той поклати глава.
– Виж, нека минем през това – отвърна Истън. – Компанията ви има нужда от нас. Вие сте почти на върха на пазарния дял, който можете да получите по маршрута, по който вървите в момента. Трябва да пробиете и да се превърнете в основен потребител, а ние можем да ви помогнем в това.
– Нямам никакъв интерес да навлизам в масовия бизнес, а дори и да имам, никога няма да ви използвам.
Истън се засмя.
– Всичко това, защото ти напомням за едно момче от гимназията?
Травис го погледна, а бузите му бяха зачервени. Останалата част от лицето му изглеждаше още по-бледа и момчешка от преди.
– Ти не само ми напомняш за онзи човек – ти до голяма степен си този човек. Но сега аз съм куотърбекът. Аз съм човекът, когото всички искат в отбора си. Ти си просто някакъв хулиган, набит костюм без творчество, без истинска стойност. И твоят малък капан за мед тук – каза той, кимвайки към Кенеди – също не свърши работа. Между другото, тя съвсем не е достатъчно секси, за да изпуска дим в очите ми или където и да било другаде.
– Не говори така – каза Истън, а в очите му се появи леден поглед.
– Просто казвам…
– Не казвай нищо за нея. Тя е забранена.
Кенеди усети как го побиват тръпки на електричество, когато казва, че тя е забранена.
Травис седна назад, като си играеше с ресните на ризата си.
– Искам да кажа, че тази среща е загуба на време. Няма да подпиша с вашата агенция. Дори да е добра идея, ще я отхвърля по принцип.
– Това изглежда доста недалновидно от твоя страна – каза му Истън.
Травис погледна към Кенеди.
– Какво става – чукаш ли го? Затова ли каза, че си забранена?
Истън внезапно стана от масата.
– Казах ти да не и казваш нищо повече – каза той, гласът му беше гърлен и дрезгав от едва контролиран гняв. – А сега стани и се махай оттук.
Травис не помръдна.
– Ако ме удариш…
– Движи се.
Травис започна бавно да се изправя, а раменете му бяха прегърбени, сякаш очакваше нападение.
Но Истън така и не го докосна и докато Травис си проправяше път към изхода, раменете му бавно се спускаха надолу, а главата му увисваше по-ниско. Докато излезе, той приличаше на отритнато куче.
Истън го погледна за минута, поклати глава и накрая се ухили сам на себе си, преди да седне отново срещу нея.
– Добре ли си? – Попита той.
Кенеди кимна.
– Не разбирам защо той има такъв личен проблем с теб. Какви бяха всички тези неща за теб и някакво момче от гимназията?
Истън се засмя.
– Запознахме се преди около година, когато провеждах кръстосана промоция с моята енергийна напитка и неговата видеоигра. В момента, в който се срещнахме, той изпадна в яростна истерия и каза, че иска да ни махне от промоцията, защото му напомням за някакъв клоун, който го е тормозил в гимназията. Цялото това нещо беше глупаво и аз се опитах да поговоря с него по мъжки и да го разреша, но той беше решил да вярва, че аз съм просто превъплъщение на този друг човек.
– Уау, това е странно. – Кенеди разсеяно завъртя чашата си. – За човек с толкова много талант и живот, за който повечето хора биха убили, той изглежда напълно нещастен.
– Така се случва, когато отказваш да оставиш миналото – отвърна Истън с лекота, но нещо в него сякаш беше трудно извоювана мъдрост.
Кенеди кимна, мислейки си, че е трудно да се откажеш от минало, което ти е било отнето дори да преживееш.
Тя изпи още едно питие, което донякъде ѝ помогна, защото самото присъствие на Истън толкова близо, без никой друг наоколо, беше трудно за преодоляване.
– Съжалявам, че срещата се провали – каза тя. – Наистина исках да ти помогна да се сдобиеш с това перо в шапката си.
– И аз исках, но се случват гадости.
– Искаш ли да пиеш? – Попита тя, като гласът ѝ леко се разтрепери, докато го казваше.
Той я погледна внимателно.
– Изглеждаш малко пияна – каза той. – Не съм сигурен, че това е добра идея.
– Моля те. – Тя погледна надолу, без да може да срещне очите му. – Не искам да съм единствената, която е прекалила с алкохола днес.
Той се засмя.
– Добре, тогава. В името на солидарността.
Тя също се засмя и го погледна. Той повика сервитьора и си поръча два шота водка.
Двата шота водка пристигнаха и Истън ги изпи, един след друг, докато сервитьорът все още стоеше там. Когато сервитьорът си тръгна, Истън отново се усмихна на Кенеди. – Мисля, че сега сме равни – каза той.
– Това ли е всичко? – Каза тя. – Няма ли да си поръчаш бира?
– Не мисля. – Той се изправи и ѝ протегна ръка. – Хайде, трябва да вървим.
Тя го погледна.
– Остани с мен. Остани тук. Говори с мен.
Изражението на Истън стана сериозно.
– Имаме работа за вършене, Кенеди. Това не е време за игра.
Тя кимна, отвръщайки поглед от него.
– Надявах се да поговорим, да се опознаем.
– Може би друг път. – Ръката му все още беше протегната.
Кенеди пое ръката му, усещайки топлата му кожа върху своята, и някак си ѝ се прииска да заплаче. Той ѝ помогна да се изправи на крака и в този момент тя осъзна колко много се е напила.
Още едно напомняне колко защитена е била, на колко малко партита е ходила. Кенеди пиеше толкова рядко в колежа, че толерантността ѝ беше почти нулева, а това беше смущаващо. Няколко чаши вино и тя почти се бе свлякла на пода.
Истън не искаше да има нищо общо с нея – за него тя беше като дете.
По пътя към колата не си казаха много. След като се качиха, мълчанието увисна като пашкул във въздуха.
– Съсипах всичко – каза тя, чувствайки се все по-зле и по-зле.
Истън я погледна.
– Престани с това – каза той. – Нищо не си съсипала.
Съжалително тя поклати глава.
– Засрамих се с Травис, нали? Държах се като някакво треторазрядно момиче на повикване и после провалих срещата ти с него. А аз си мислех, че ще бъда големият герой и ще ти помогна да се сдобиеш с това перо в шапката си. – Тя се засмя горчиво.
Изведнъж Истън спря колата отстрани на пътя и паркира, като се обърна с лице към нея.
– Престани – каза той. – Това не е мило и не е професионално. Също така не е моя работа да те глезя.
Тя го погледна и в очите ѝ се появиха сълзи.
– Ти ме мразиш.
– Не те мразя – каза той. – Надали.
Интензивността на погледа му я стресна.
– Съжалявам – каза тя накрая. – Това няма да се повтори. – Тя подсмръкна, избърса очите си с пръсти и мигна.
Той въздъхна.
– Знам, че не си свикнала с начина, по който функционират нещата в обикновения свят. Всички правила тук са различни и разбирам, че е голяма трудност да се адаптираш.
Тя се усмихна.
– Вероятно просто съм прекалила с пиенето.
– Е, със сигурност си взехме поука за пиенето по време на обяд, нали?
– Да, предполагам, че да.
Двамата се втренчиха и Кенеди видя нуждата му, която беше толкова ясна, че тя знаеше – знаеше без съмнение, че сега той е също толкова заинтересован, колкото и когато бяха заедно в клуба предишната вечер. Ако не друго, тя осъзна, че сега той е по-заинтересован. Очите му говореха за това толкова ясно, сякаш го беше казал направо.
Истън се протегна и отметна кичур коса от лицето ѝ. Това беше най-интимният жест, който можеше да си представи в този момент. Очите му бяха толкова меки.
– Кенеди – прошепна той.
– Да? – Тя го погледна, като отчаяно искаше да продължи. Каквото и да следваше, знаеше само, че го иска. – Можеш да ми кажеш всичко – каза тя.
Той сякаш се стресна от коментара ѝ, а после се отдръпна от нея, като чертите на лицето му бяха помрачени от ужас.
– Наистина трябва да се върнем в офиса – каза той, а гласът му изведнъж стана леден. Не я погледна отново.
Сърцето ѝ се сви от разочарование и объркване. Бяха толкова близо до… нещо… нещо специално. Тя го усещаше и беше сигурна, че и той го усеща.
Но моментът се беше изплъзнал.
Назад към част 10 Напред към част 12