***
Тя се събуди.
Беше все още много късно през нощта. Тъмно.
Брайсън се беше отвърнал от нея по някое време през нощта. Бяха си легнали заедно, и двамата напълно голи. Беше я притиснал към себе си и беше толкова твърд и топъл, а тя знаеше, че я иска.
Опита се да го насърчи да се вмъкне вътре, отзад, а путката ѝ беше толкова мокра, че едва издържаше.
– Не – беше прошепнал той. – Още не. Изчакай. Изчакай, бебе. – Той я целуна по врата и я придърпа към себе си, а твърдостта му обещаваше още толкова много.
И двамата заспаха, въпреки че тя си мислеше, че това е невъзможно.
А сега наистина беше невъзможно.
В апартамента беше толкова тихо и тъмно, а тя чуваше как някъде тиктака часовник. Това я побъркваше. Скарлет обичаше да заспива на телевизора или може би на вентилатор.
Но тази тишина с тиктакането на часовника я влудяваше.
В тъмнината тя започна да си мисли за Терънс и за всички онези пъти, когато и беше правил ужасни неща. Започна да си мисли за времето, когато беше малко момиче и тъмнината беше почти пълна и тотална, а тя искаше да плаче, знаейки, че никой няма да дойде да ѝ каже, че всичко е наред.
Започна да си мисли как някой я е преследвал по-рано.
Този проклет часовник!
Скарлет стана от леглото с намерението да намери и да заглуши този глупав часовник. Когато излезе в хола, забеляза, че Брайсън отново е отворил лаптопа си по някое време, преди да си легне.
Беше отворен и яркият екран я гледаше, приканвайки я просто да вземе и да хвърли бърз поглед.
Тя се промъкна до него – любопитна за редакциите, върху които работеше. Искаше да знае всичко за него. Искаше да разбере как работи умът му.
Четенето на текстовете му я караше да се чувства толкова близка до него.
Тя седна и прочете страницата, която беше на екрана. Забеляза малка печатна грешка – пропусната точка, и я добави почти без да се замисли.
След това стана още по-любопитна. Превъртя назад до началото на сценария и започна да чете отначало.
Това я откъсна от мрака и страховете. Отдалечи я от мисълта за това колко самотна е била. Колко самотна вероятно щеше да бъде отново някой ден.
Беше поразително колко много от сценария Брайсън беше променил за толкова кратко време. Беше много различен от този, който беше прочела само преди ден. Пренаписванията бяха много съществени – нищо чудно, че той се беше побъркал от тях. Имаше още печатни грешки, които тя поправи, докато четеше. Нямаше смисъл, помисли си тя, да оставя грешките там, когато бяха толкова очевидни.
С течение на времето, когато историята все повече я увличаше, тя започна да забравя, че е възнамерявала да поправя само очевидни правописни грешки. Поправи и някои други неща.
Например имаше един момент между двамата главни герои и жената каза нещо напълно невероятно.
Една жена никога не би казала тази реплика, помисли си Скарлет и бавно поклати глава. Тя промени репликата. Всъщност не се замисли дали е правилно или не – просто си помисли, че трябва да се поправи.
След като изминаха няколко часа, тя почти беше приключила с четенето на сценария.
Напълно беше загубила представа за времето. Всъщност не забеляза, че небето навън е започнало да просветлява.
Не чу и стъпките зад себе си, когато Брайсън влезе в стаята и застана да я наблюдава.
Имаше още един странен диалог, за който Скарлет просто знаеше, че трябва да се поправи.
Скарлет тъкмо започваше да го променя, когато гласът му я изплаши.
– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
Тя изкрещя и се обърна.
– По дяволите. Брайсън, ти…
Очите му бяха широко отворени от едва потискана ярост.
– Скарлет, какво правиш?
– Не можах да заспя.
– Значи си дошла тук и си започнала да се бъркаш в работата ми?
Тя изведнъж осъзна колко зле изглежда това.
– Отначало просто четях.
– Отначало. Кой ти каза, че можеш да четеш недовършеното ми произведение на моя компютър? Това са мои лични неща, Скарлет.
– Съжалявам. Не знам какво съм си мислила. Много съжалявам.
Той пристъпи напред и се наведе, за да види екрана на компютъра.
– Видях те да пишеш, Скарлет. Променяше сценария ми.
– Само печатни грешки.
– Само печатни грешки? Не си променила нито една дума или не си редактирала нещата ми?
Тя замълча, мислейки си за онези малки грешни части от диалога, които „поправяше“.
Тя облиза устни, опитвайки се да намери начин да обясни как е било.
– Направих няколко други дребни промени. Просто поправих една-две реплики, които ми се сториха странни.
Брайсън буквално изтръгна компютъра от нея, като го държеше в ръцете си като бебе.
– Трябва да си тръгнеш.
– Добре – каза тя, ужасена, неспособна дори да помръдне. – Ще си тръгна. Толкова съжалявам.
– Вземи си нещата и си тръгни – каза той.
Тя кимна, без да го поглежда, без да иска да види гнева в очите му, който толкова ясно чуваше в гласа му. Тя стана и взе дрехите си, след което се преоблече в банята. Когато се погледна в огледалото, приличаше на непозната.
Приличаше на ужасено малко дете.
Но това не беше нищо ново за нея. Да разочароваш и ядосваш хората изобщо не беше нещо ново.
Беше се облякла и се насочи към вратата, за да си тръгне, когато той излезе от спалнята си със скръстени ръце.
– Скарлет – каза той и всъщност прозвуча като съжаление.
Тя се обърна и го погледна с първите трепети на надежда. Може би все още можеха да поговорят за това, може би тя можеше да обясни каква глупост е всичко това.
– Да? – Каза тя, а гласът ѝ трепереше.
Той погледна надолу и въздъхна. После отново я погледна, а челюстта му трепереше.
– Просто не мога повече да работя с теб – не мога повече да те виждам. Скарлет, уволнена си.
КРАЙ