Глава 14
На следващата нощ се събудих, за да открия, че „Национален католически репортер“ е пристигнал по пощата, и го отворих, за да намеря новини за свети Хуан Диего.
Имаше чудесни репортажи, включително чудесна черно-бяла снимка на папата в бялата му тога, който се е изписал лошо вдясно, но иначе се справя добре, гледайки „местни танцьори“ на месата за канонизация в базиликата на Дева Мария от Гуадалупе в Мексико сити. Огромна тълпа. Разбира се, статията ТРЯБВА да спомене факта, че някои хора се съмняват, че Хуан Диего някога е съществувал!
Но какво значение имаше това за вярващите като мен?
Едва след като бях изгълтал всички статии за пътуванията на папата, разбрах, че на бюрото лежи бележка от един от охранителите, в която се казва, че Майкъл Къри е дошъл следобед и е попитал дали мога да му се обадя. Никой не отговаряше на телефона.
Бях се върнал толкова късно снощи, че не бях видял Мона и Куин, а те още не бяха станали.
В апартамента беше зловещо тихо. Явно беше твърде рано и за Жулиен и Стела. Или може би последната ми реч беше насочила Жулиен за известно време. Но аз не мислех така. Ако не друго, той вероятно беше по-енергичен и чакаше момент, в който да удари.
Тъкмо се канех да вдигна телефона и да се обадя на номера, който Майкъл беше дал на охраната, когато осъзнах, че Майкъл току-що е излязъл на пътното платно долу.
Слязох да го посрещна. Вечерта беше цялата в светлини и изпълнена с аромата на кухните в квартала.
Направих знак на охраната да пусне Майкъл да се върне.
Той беше в трескаво състояние. Носеше същия бял костюм от три части като вчера, ризата беше разкопчана, а вратовръзката изчезнала, беше целият измачкан и омачкан от мръсотия, а косата му беше разрошена.
– Какво става, човече? – Попитах, като посегнах да го хвана за ръката.
Той поклати глава. Задушаваше се в думите, които искаше да каже. Мислите му бяха объркани. На някакво несъзнателно ниво той ми пречеше да го прочета, като същевременно ме привличаше.
Заведох го в двора. Беше се изпотил силно. В градината беше прекалено горещо. Трябваше да го заведа там, където духат изкуствените ветрове.
– Хайде – казах аз. – Да се качим горе.
Мона се появи на вратата, точно когато стигнахме до задния салон, хубава синя копринена рокля, токчета с каишки на глезените, само косата ѝ разрошена от леглото.
– Чичо Майкъл, какво става! – Тя моментално се разстрои.
– Здравей, бебе, – каза Майкъл тихо. – Със сигурност изглеждаш добре. – Той се срина на кадифения диван и сложи лакти на коленете си, а главата си в ръцете.
– Какво е, чичо Майкъл? – Каза тя, очевидно стеснявайки се да го докосне, като се настани несигурно на ръба на близкия стол.
– Това е Роуан, – каза той. – Тя е излязла от ума си и не знам дали ще можем да я върнем този път. Тя е по-лоша, отколкото е била някога преди.
Той ме погледна.
– Дойдох тук, за да те попитам в прав текст дали ще ми помогнеш. Ти имаш власт над нея. Ти я успокои снощи. Може би ще успееш да го направиш отново.
– Но какво се случва с нея? – Попита Мона. – Дали е в кататония като преди?
Долавях само разбъркани образи от съзнанието на Майкъл. Той сякаш не регистрира въпроса на Мона. Трябваше да се задоволя с думите му.
– Сега Стърлинг е с нея – каза Майкъл, – но не успява да се свърже с нея. Тази сутрин тя настоя, че иска да отиде на изповед. Обадих се на отец Кевин. Бяха сами за около час. Разбира се, той не може да каже на никого какво е казала тя. Питаш ли ме, мисля, че и отец Кевин е на ръба. Не можеш да вземеш обикновен свещеник като отец Кевин и да го потопиш в семейство като нашето, и да очакваш от него да оцелее, да очакваш от него да представлява нещо, да очакваш от него да упражнява свещеническите си функции. Това не е справедливо.
– Майкъл, – казах аз. – Какво прави Роуан? – Той сякаш не ме чу. Той продължи.
– „Мейфеър Медикъл“, цялата ѝ работа по нея е неистова, знаеш това, или поне си го знаела – погледна Мона, – но никой друг не го осъзнава, че тя работи до изтощение, за да няма никакъв вътрешен живот, никакъв спокоен живот, никакъв живот на ума, освен този, който е заключен в „Мейфеър Медикъл“, това е пълно призвание, да, чудесно, но е и пълно бягство.
– Мания – каза Мона тихо. Тя беше силно разтърсена.
– Точно така, – каза Майкъл. – Нейната публична личност е единствената личност, която тя наистина има. Вътрешността на Роуан е напълно разпаднала се. Или това е свързано с тайните на медицинския център в Мейфеър. И сега този срив, това пълно прекъсване на връзката, тази лудост. Осъзнаваш ли колко много хора се крепят на нейната енергия? Нейният пример? Тя е създала свят, който зависи от нея – членове на семейството от всички краища идват тук, за да изучават медицина, в болницата се работи по новото крило, има Програма за изучаване на мозъка, тя наблюдава четири изследователски проекта, дори не знам половината от това. Загърбваш собствените ми егоистични нужди, а после има и всичко това…
– Какво всъщност се случи? – Натиснах го.
– Миналата нощ тя лежа на леглото в продължение на часове. Шепнеше си разни неща. Не можех да я чуя. Не искаше да говори с мен. Не искаше да излезе от него. Не се обличаше за леглото, не вземаше нищо за ядене или пиене. Легнах до нея – това, което ми казахте да направя. Държах я. Дори ѝ пеех. Ирландците правят това, нали знаеш. Пеем, когато сме меланхолични. Това е най-странното нещо. Мислех, че съм единственият. После разбрах, че всички Мейфеър го правят. Това е кръвта на Тайрън Макнамара, която преминава през Чичо Жулиен. Пеех ь тези меланхолични песни. Заспах. Когато се събудих, тя си беше отишла.
– Намерих я в задната градина на моравата под дъба. Беше боса там, в хубавия си копринен костюм, копаеше, копаеше там, където бяха останките. – Той погледна Мона. – Беше боса и копаеше с една от големите лопати на градинаря. Говореше си за Емалет и Лашър и се проклинаше. Когато се опитах да я спра, тя ме удари. Опитах се да ѝ напомня, че е премахнала останките. Веднага щом Медицинският център в Мейфеър беше завършен, тя беше поръчала екип да претърси за останките.
– Емалет и Лашър? – Попитах.
– Спомням си, – каза Мона. – Бях там, когато това се случи.
– Тя беше луда в онзи ден, – каза Майкъл. – Повтаряше си. Казваше, че принадлежи на Таламаска. Те пресяваха тази мръсотия като група археолози. Да, ти ги видя, а този аромат, той беше толкова силен.
Мона се бореше с обичайните си сълзи. Сърцето ми се разтуптя и за двамата. Те бяха затворници на тези тайни.
– Продължавай – каза Мона.
– Опитах се да ѝ кажа. Бяха разкопали целия район. Бяха занесли всичко в „Мейфеър медикъл“. Изглежда, че тя не разбра. Разказах ѝ това, което тя ми беше казала тогава. Че това е хрущял, хрущял от безкрайно по-еластичен вид… че това дори не е място на престъпление! Но тя не ме слушаше. Продължаваше да се разхожда и да си говори сама на себе си. Казва, че не знам коя е тя. Винаги ми е казвала това. Отново започна да говори за присъединяване към Таламаска, за оттегляне в Ордена. Сякаш е манастир. Казваше, че принадлежи там. В Таламаска. В старите времена, когато жените са вършели лоши неща, са можели да бъдат изпращани в манастири. Тя каза, че ще направи завещание на Таламаска и те ще я вземат, ще вземат лудата учена, защото тя е такава, каквато е в действителност. Мона, тя не вярва в моите разбирания. Тя не вярва в моята способност да прощавам.
– Знам, чичо Майкъл.
– В нейното съзнание аз съм морално дете, – каза Майкъл, а гласът му се разтрепери. – И тогава тя каза най-лошото нещо.
– Какво? – Попита Мона.
– Тя каза, че ти си… че си мъртва. – Мона не отговори. – Продължавах да ѝ казвам, че си добре. Току-що те бяхме видели. Всичко е наред, ти си излекувана. Тя продължаваше да клати глава. „Мона вече не е жива“. Това е, което тя каза.
Майкъл ме погледна.
– Лестат, ще дойдеш ли? – Попита той.
Бях смътно учуден. Този човек беше силно интуитивен, но виждаше в мен само това, което искаше да види.
– Ще поговориш ли с нея? – Попита той. – Имаш толкова успокояващо въздействие върху нея. Видях го със собствените си очи. Ако можеш да дойдеш с Мона. Доведи и Куин. Роуан обича Куин. Роуан не забелязва много хора. Но тя винаги е обичала Куин. Може би защото Куин може да вижда духове, не знам. Може би защото Куин и Мона се обичат, не знам. Тя обича Куин от първия път, когато той дойде да се обади на Мона преди години. Винаги се е доверявала на Куин. Но Лестат, ако можеш да поговориш с нея… и Мона, ако можеш да дойдеш и да ѝ покажеш, че си жива, да ѝ покажеш, че си добре, просто да я прегърнеш…
– Майкъл, послушай ме, – казах аз. – Искам да се прибереш у дома. Куин, Мона и аз трябва да поговорим за това. Ще дойдем при теб или ще ти се обадим веднага, щом можем. Бъди сигурен, че сме много загрижени за Роуан. В момента нямаме друга грижа на главата си освен Роуан.
Той седна обратно на дивана, затвори очи и си пое дълго дъх. Той изглеждаше победен.
– Надявах се, че ще дойдеш с мен, – каза той.
– Повярвай ми – казах аз, – нашата малка консултация няма да отнеме много време. Имаме сериозни задължения. Ще се обадим или ще дойдем точно толкова бързо, колкото можем. – Поколебах се. – Обичаме Роуан, – казах аз.
Той се изправи, въздъхна тежко и се отправи към вратата. Попитах дали има нужда да го закарам до вкъщи и той промърмори, че колата му го е докарала до центъра.
Той погледна назад към Мона. Тя се беше изправила, но се страхуваше да го прегърне, това беше ясно.
– Чичо Майкъл, обичам те, – прошепна тя.
– О, скъпа – каза той, – ако можех да изживея живота си отново и да залича тази една нощ.
– Недей да мислиш за това, чичо Майкъл, – каза тя. – Колко пъти трябва да ти казвам? Влезнах през задния прозорец, за Бога. Всичко беше по моя вина, от началото до края.
Той не беше убеден.
– Възползвах се от теб, бейби – прошепна той. Бях зашеметен.
– Майкъл, това беше и чичо Жулиен, – каза Мона. – Това беше заклинанието на чичо Жулиен. Той направи голяма грешка. Освен това сега това няма значение, не виждаш ли?
Отново бях зашеметен.
Той се взираше в нея, като свиваше очи. Не можех да разбера дали искаше размазан фокус, или фин. Сякаш виждаше прелестта ѝ наново.
– О, наистина изглеждаш толкова добре – въздъхна той. – Скъпа моя. – Затвори разстоянието помежду им и я прегърна изцяло, като мечка, която я обгръщаше. – Моето скъпо момиче, – каза той.
Изплаших се.
Те се люлееха заедно, ръцете му я обгръщаха изцяло. Той не подозираше нищо. Той се унесе в сън. А тя, новороденото нещо, което беше, се чувстваше като праскова.
Накрая той се откъсна и уморено каза, че трябва да се върне при Роуан, а аз отново му казах, че ще му се обадим много скоро.
Той ме погледна за дълъг миг, сякаш ме виждаше с нови очи, но това беше само неговата умора. Виждаше това, което искаше да види в мен, и отново ми благодари.
– Тя те наричаше Распутин, когато беше ядосана – каза той. – Е, казвам ти, Лестат, ти наистина имаш такава сила и това е добре. Усещам доброто в теб.
– Как, по дяволите, можеш да правиш това? – Попитах. Да задам този честен въпрос ми се стори необикновено сладко. Това наистина беше един от най-объркващите смъртни, които бях срещал. И като си помисля, че той беше съпруг на перлата Роуан, а аз го смятах за идеалния съпруг за нея, когато се запознахме за първи път.
Той се протегна и хвана ръката ми, преди да успея да го спра. Не можеше ли да усети колко ми е трудно? Само най-тънкият слой плът беше пропусклив. Бях чудовище. И все пак той се вгледа в очите ми, сякаш търсеше нещо отделно от Смъртните грехове, които преобладаваха в мен.
– Добър си – каза той, за да се увери сам в това. – Мислиш ли, че щях да ти позволя да държиш жена ми в ръцете си, ако не го усещах? Мислиш ли, че бих ти позволил да я целунеш по бузата? Мислиш ли, че щях да дойда да те моля да успокоиш жена ми, когато не мога, ако не знаех, че си добър? Не правя грешки от такъв порядък. Бил съм с мъртвите. Мъртвите са идвали при мен и са ме обграждали. Говорили са с мен. Научили са ме на различни неща. Аз знам.
Държах се здраво. Кимнах.
– Бил съм и с мъртъвци, – казах аз. – Те ме оставиха в объркване.
– Може би си искал твърде много от тях, – каза той нежно. – Мисля, че когато мъртвите идват, те са осакатени същества. Те търсят от нас своята завършеност.
– Да, – казах аз. – Мисля, че това е вярно. И без съмнение аз ги провалих. Но аз също бях с ангели и те искаха твърде много от мен и аз им отказах.
По лицето му премина израз на тих шок.
– Да, ти го каза и преди. Ангелите. Не мога да си представя да бъда с ангели.
– Не обръщай внимание на думите ми, – казах аз. – Говоря твърде много за собствените си рани и провали. С Роуан може да се направи нещо и ти обещавам, че ще се погрижим за това.
Той кимна.
– Просто елате в къщата, моля ви, всички.
– Ти и Роуан сами ли сте там? – Попитах.
– Стърлинг Оливър е там, но… – каза той.
– Това е добре. Той може да остане – отвърнах аз. – Ние ще бъдем там съвсем скоро. Изчакайте ни там. – Той кимна с полуусмивка, която беше доверчива, благодарна и любезна.
Той продължи да излиза през вратата.
Стоях разтреперен, слушайки как той прави стълбите, а после и карето. Затворих очи.
В стаята се възцари тържествена тишина. Знаех, че Куин е дошъл до вратата. Опитах се да овладея сърцето си. Борех се. Мона плачеше тихо в носната си кърпа.
– Мона на хилядите сълзи – казах аз. Сам се борех с тях. Спечелих. – Как е възможно той да ме е разбрал толкова погрешно?
– Но той не го е направил – каза Куин.
– О, да, разбрал е погрешно – настоях аз. – Понякога си мисля, че теолозите са го разбрали наобратно. Големият проблем не е Как да обясним съществуването на злото в този свят. Той е Как да обясним съществуването на доброто.
– Ти не вярваш в това – каза Куин.
– Да, вярвам, – казах аз.
Изпаднах във внезапен транс, мислейки си за папата в базиликата на Дева Мария от Гуадалупе в Мексико сити с „коренното население“, което танцуваше в своите пернати украшения за глава. Чудех се дали испанците щяха да убият тези индианци с перушинени шапки за това, че са правили това на осветена земя преди два века, три или четири. Е, по дяволите, това нямаше значение. Сега свети Хуан Диего щеше да защити всички.
Поколебах се, за да прочистя съзнанието си.
Седнах на дивана. Трябваше да обмисля какво бях научил.
– Значи Майкъл е бил бащата на детето ти – казах на Мона колкото се може по-нежно.
– Да, – отговори тя. Тя седна до мен. Постави ръката си върху моята. – Има толкова много неща, които не мога да кажа. Но по онова време Роуан не беше там. Роуан… Роуан направи нещо ужасно. Не мога да кажа какво е направила Роуан. Роуан напусна Майкъл. Роуан беше тринадесетата вещица. Не мога да го кажа. Но Роуан напусна Майкъл на Коледа.
– Продължавай, ти говореше за Майкъл – казах аз.
– Беше седмици по-късно. Къщата беше цялата в мрак. Влезнах през прозореца. Майкъл трябваше да е болен. Беше скърбял за Роуан. Промъкнах се там, в стаята му. Знаех, че не е болен, още щом го докоснах.
Куин седна близо до нас. Разбрах, че е чул разговора ни с Майкъл. Не го интересуваше това, което Мона ми казваше. За него беше огромен шок, че Майкъл е баща на детето, за което знаеше толкова малко. Но той запази мълчание.
– Тогава чичо Жулиен направи заклинание и на двама ни – каза Мона. – Той ни събра заедно. Опита се да помогне на Майкъл да спре да скърби за Роуан. Искаше да докаже на Майкъл, че Майкъл не е наистина болен. Но аз го исках. Наистина го исках. В онези дни бях Скитница на скитниците. В компютъра си водех списък на всички братовчеди, които прелъстих. Прелъстих братовчед си Рандал, а мисля, че тогава той беше на осемдесет години. Той едва не се застреля заради това. Аз бях на тринайсет и всичко това… Беше напълно отвратително. Трябваше да призная на леля ми Беа, че съм прелъстила Рандал, и да я помоля да дойде да донесе лекарствата… Ама нищо. Но той вече е добре. Представете си. Иска ми се да мисля, че благодарение на мен е доживял до деветдесет години.
– Да, разбира се – сухо каза Куин. – Но с Майкъл ти си заченала детето.
– Да, – каза Мона. – Детето, което ми отнеха.
– Именно раждането на Детето на жената – казах аз, – доведе до изтощителната болест, а болестта не спираше.
– Да, – отговори Мона. – Отначало не знаехме какво се случва. Тя се появи много постепенно. Имах малко време. Каква е ползата сега да говорим за тези неща? Роуан изрови останките под дървото, защото се опитваше да намери нещо, което би могло да ми помогне. Поне отчасти това беше причината. Но сега това няма значение. Какво ще правим?
– Но кои бяха съществата, погребани под дървото? – Попитах. – Майкъл ги нарече Емалет и Лашър.
– Това са техните тайни, – настоя Мона. – Вижте, аз избягах от всичко това благодарение на вас, и на двамата. Но за Роуан няма спасение, нали? Освен от медицинския център в Мейфеър. Освен проект след проект. Не. Но трябва да изискам истината от нея. Опита ли се да намери детето ми, или не? Лъгала ли е?
– Защо да лъже? – Попита Куин. – Какъв би бил мотивът ѝ? Не виждаш ли, Мона, Лестат и аз не можем да разберем тези неща, ако не ни кажеш какво означават.
Лицето на Мона потъмня. Тя беше толкова красива, че не можеше да изглежда кисела, колкото и ужасни да бяха мислите ѝ.
– Не знам – каза тя и разроши косата си. – Просто понякога имах чувството, че ако Роуан успее да се сдобие с някой от тях… мутацията, другия вид… ще ги затвори в „Мейфеър Медикъл“, докато не проведе всички възможни тестове, за да види какво може да направи плътта им, кърмата им или кръвта им за хората.
– Другите видове? – Попитах. Тя въздъхна.
– Особено кърмата им имаше лечебни свойства. Лежах там в тъмното и си представях, че дъщеря ми е заключена някъде в сградата. Това беше фантазия. Роуан ми налагаше да пия. Представях си, че в тях е смесена кърмата на дъщеря ми. Всичко това е обвито в това каква е мутацията. Но сега това няма значение. Това, което има значение, е, че сега трябва да помогнем на Роуан, а аз все още трябва да разбера истината от нея – как сама да намеря дъщеря си.
– Все още искаш да я намериш? – Повтори Куин, сякаш наистина не беше разбрал. – Дори и сега, след това, което ти се случи?
– Да, – каза Мона. – Особено сега. Аз вече не съм човек, нали? Сега сме равни, аз и Мориган, не виждаш ли? Мориган ще живее векове наред, както и аз! Тоест – ако Роуан е казвала истината през всичките тези години, ако не знае къде е дъщеря ми, ако дъщеря ми наистина е още жива…
– Друг вид – казах аз, – не е точно мутация. Бебета, които достигат зрялост скоро след раждането си.
– Проклятието на семейството… Не мога да го обясня… – възрази Мона. – Не разбираш ли? Само малка част от Мейфеър знаят какво се е случило. Всички останали живеят в блажена невинност! В това е иронията. Семейството е толкова голямо и толкова добро, толкова много добро. Те наистина нямат представа какво се е случило, никога не са видели, никога не са преживели, никога не са знаели…
– Разбирам лоялността ти към тях – казах аз. – Но не виждаш ли, че Куин и ти, и аз сега сме едно семейство?
Тя кимна.
– Аз съм от Мейфеър, – каза тя. – Какво мога да направя, за да го променя? Нищо. Дори Тъмната кръв не го променя. Аз съм Мейфеър и затова трябва да отидем там. Нямам избор.
– Когато чичо Жулиен се появи при Куин – казах аз, – за да каже на Куин, че във вените му тече кръвта на Мейфеър, чичо Жулиен е знаел за вида? Той се е опасявал, че Куин ще има гените за вида?
– Моля те – каза Мона. – Не ми задавай повече въпроси. Толкова много лоши неща се случиха! По онова време чичо Жулиен вече знаеше, защото ние знаехме. Той искаше да раздели Куин и мен. Но раждането на Мориган ми нанесе толкова много вреди, че това нямаше значение. Не можех да имам друго дете от какъвто и да е вид.
– Мориган, – казах аз. – Обичаше ли това същество? Имаше ли тя интелект? Можеше ли да говори?
– Не можеш да си представиш какво е да родиш едно от тези същества – каза Мона. – Те ти говорят още от утробата, познават те и ти познаваш тях, а в тях са вградени знанията за техния вид… – Тя прекъсна, сякаш бе нарушила обет.
Обгърнах я с ръка и я целунах, отметнах назад воала от коса, който ни разделяше, и отново я целунах по бузата. Тя се успокои. Обичах текстурата на кожата ѝ. Обичах да усещам устните ѝ, когато пръстите ми ги докоснаха.
Куин наблюдаваше тези неща, но не се възмущаваше от мен повече, отколкото Майкъл от Роуан. Оттеглих се.
– Искаш ли да отида там сам? – Попитах.
– Не, абсолютно не – извика Мона. – Искам да видя Роуан. Искам да я накарам да ми каже. Вярно ли е, че детето ми никога, никога, никога не се е опитвало да се свърже с мен? Трябва да знам.
– Мисля, че и двете ми казахте какво ще правим – казах трезво. – Ще си разменяме тайни. Това става рамката на нашия диалог. Ще кажем на Роуан и Майкъл точно какви сме. А те ще ни разкажат за Жената дете и дали изобщо знаят нещо, с което да помогнат на Мона в търсенето ѝ. Те ни разкриват нещата, които Мона не може да разкрие.
Мона вдигна поглед. Очите ѝ сякаш се фокусираха по-ясно. Погледнах я.
– Желаеш ли, скъпа моя? – Попитах я.
– Да, – каза Мона. – Това наистина е тяхната история, не моята.
– Мона, ти почти си умряла в тази история – казах аз. – Как може да не е и твоя?
– О, аз се насилих да вляза в нея, – каза тя. – Исках Майкъл. А тя го беше изоставила. През всичките тези нощи в болницата – чудех се дали наистина ми е простила? А детето ми беше живяло и… – Тя поклати глава и вдигна ръка, сякаш за да прогони призрак.
Вдигнах косата ѝ от челото. Тя се наведе към мен и аз я целунах по челото.
– Трябва да отидем там, любими шефе! – Прошепна тя. – Обещахме на Майкъл. Тя трябва да ми каже истината.
– Всичко това не е наред – каза Куин. Той поклати глава. Явно идеята изобщо не му харесваше. Никой във фермата Блекууд не знаеше тайните на Куин. Дори умната му леля Куин беше умряла, вярвайки му, че е нейното невинно момче.
– Това е единственият начин да спасим здравия разум на Роуан Мейфеър – казах аз. – Тя знае, но не знае със сигурност, а това ще я изяде и ще я обсеби, а заради връзката ѝ с Мона двамата с Майкъл никога няма да се откажат от нея. Щетите са нанесени. Само някаква форма на истина ще я поправи.
– Прав си – каза Мона. – Но ако те разкажат на теб и Куин за Талтош, ако те приемат в доверието си, ако ти кажат неща, които дори повечето от всички Мейфеър не знаят, ще има връзка и може би тази връзка може по някакъв начин да спаси всички ни.
Талтош.
Значи това беше името на този вид. Това беше името на съществото на любопитния аромат, на гробовете в задната градина и на умиращата утроба.
– Майкъл и Роуан очевидно са пазили ужасни тайни – казах аз. – Те са годни да пазят друга. А невинните Мейфеър ще дойдат да приемат Мона. И няма да се наложи животът ѝ да бъде от сенките. Тя ще идва и ще си отива, както и ти, Куин. Това е начинът, по който ще се получи.
Куин ме изучаваше мълчаливо, с уважение. След това заговори.
– Влюбен ли си в Роуан?
– Няма значение в едната или другата посока, – казах аз.
Мона се взря в мен, кръвта в бузите ѝ се надигна много гореща, а очите ѝ трепереха.
Интензивен, болезнен момент. Защо душата ми не беше покрита с кора от барут заради всеки живот, който бях отнел? Заговорих с езика на смъртен.
– Отиваме там, за да спасим Роуан, нали? – Казах. – Куин, повикай кола, може ли?
Оставих ги, отворих вратата и излязох на задния балкон. Вятърът се беше усилил. Банановите дръвчета танцуваха срещу тухлените стени. Можех да видя белите рози в тъмното. В мен гореше незаконен огън.
– Розата на Шарон и лилията на долините – прошепнах аз. Ти си цялата красота, любов моя, по теб няма петно. – С какво благоговение вятърът прие тези странни думи.
Щеше да ми хареса дългият път – разходка в горната част на града по тесни и широки улици, ревът на трамвая с отворена уста или тежкият му метален грохот по улица „Хрондел“, гледката на дъбовете пилигрими, борещи се на долното авеню „Сейнт Чарлз“, гниещите цветя на квартала Гардън и блестящият мъх по тухлите.
Но за това нямаше време, освен в паметта ми. Сърцето ми се разтуптя. А в сърцето на Куин сърцето ми беше на изпитание.
– Знаеш ли – каза Мона, докато чакахме на бордюра за лимузината. – Не съм виждала къщата на Първа и Кестен от две години. В деня, в който дойде линейката, си мислех, че ще се върна след седмица-две, както винаги. Хммм. Чудя се дали чичо Жулиен не е на крак в старите стаи.
Не, скъпа, помислих си, макар да не го изразих. Той е точно от другата страна на улицата, в сянката на един затворен за през нощта магазин, дискредитираният дух, който ме зяпа, проклет да си! Но кой знае, може би той ще се появи.
Назад към част 14 Напред към част 16
