Глава 12
Маска
На следващата вечер излязох на дълга разходка сама, отчасти за да прочистя главата си и отчасти… за да намеря Рен, който беше изчезнал от плажа точно след моя годеж. Не знаех какво ще му кажа, когато го видя, но усетих, че трябва да поговорим.
Вятърът събра облаци, натрупа тучни сиви планини една върху друга. Свежестта на приближаващия дъжд се усещаше във въздуха, затова забързах крачка. Навлизайки в джунглата, тръгнах на север и вървях петнадесет минути, не по-малко. Под дърветата беше прохладно, от време на време върху голите ми ръце падаха тежки студени капки. Спрях, сложих ръце на устата си и извиках:
– Рен!
Чаках, търсейки познатата фигура на моя бял тигър, очаквайки да прескочи падналото дърво и да е близо.
Без да чакам, излязох от пътеката в гората, свалих раницата от раменете си.
– Рен! – изкрещях отново, този път в другата посока.
Нищо. Седнах на едно паднало дърво, подпрях брадичка на свитите си в юмруци ръце и се замислих за ситуацията, в която се намирах. От дете мечтая за великолепна сватба. За това как вървя по червения килим към човека, когото обичам, към мъжа на моите мечти… „И Кишан, скъпа моя, отговаря на това описание! – строго си напомних – „Честно казано, ако не вземете предвид Очарователния принц, тогава Кишан е върховната мечта на всяко момиче!“
Да обичаш Кишан беше лесно. Той беше страхотен човек. Не, още по-добре! Той беше вълшебен! Прегледах качествата му наум. – „Кишан… Той е мил, красив, смел, целува страхотно… Освен това е силен, прави фантастични масажи и ме обича. Какво друго му трябва на едно момиче? Какво не е наред с мен?“
Така че седях и агонизирах, докато не чух звук. Една порутена, прегърбена старица с огромна чанта на гърба мина покрай мен по пътеката. Дълбоко хлътналите й очи ме гледаха проницателно от мургавото лице, изгоряло от годините излагане на слънце. Старицата се усмихна, кимна и продължи, бавно движейки краката си. Кичури сива коса стърчаха изпод яркожълтата й забрадка, дългите широки поли бяха покрити с кал от дългите разходки в гората.
Когато тя се изравни с дънера, на който седях, сандалът й се изплъзна от крака й и възрастната жена се спъна и падна на земята. От отворения чувал се разспиха кръгли кафяви плодове с размерите на малки картофи. Възрастната жена изсумтя, но аз вече й се притичвах на помощ.
Когато събрах всички плодове и помогнах на бабата да си обуе сандала, тя ми се усмихна и каза:
– Благодаря ти. Казвам се Саачи. Мисля, че ще си направя почивка тук за малко, ако нямаш нищо против.
– Разбира се, седни! Казвам се Келси, радвам се да се запознаем.
Старицата порови из чувала си, сортира плодовете, проверявайки дали са силно начукани, след което ми подаде кафяв плод.
– Вземи го. Опитай. Сапота. Тук расте много. Добър е за храна.
Тя се усмихна, показвайки два реда изумително бели зъби, след което избра сочен плод за себе си и го изяде с удоволствие, като избърса шуртящия сок с ръба на забрадката си.
Плахо отхапах. Вътрешността на мистериозната сапота беше жълтеникаво-кафява и леко зърнесто като круша, а на вкус най-много приличаше на малц с карамел.
– Много е вкусен. Благодаря! – измърморих, оглеждайки плода от всички страни.
– Китайците го наричат плод-сърце. Виждаш ли? – възрастната жена извади друг плод от торбата, показа ми го – Като сърце, а? И всички паднаха на земята като те видяха. Защо? Знай, че сърцето ти е разбито, разбито, разбито. Не е хубаво да се срещаме, злото е върху теб, скъпа. Защо сърцето ти е разбито? Ти си хубаво момиче, видна. Какво не е наред? Или мъжете не те гледат?
Засмях се безрадостно.
– Не, имам повече мъже, отколкото ми трябват. Това е дълга история, бабо.
– Какво имаш предвид – повече от необходимото? Кажи на баба, баба вижда всичко, знае всичко, тя ще отстрани всяка беда. Кажи на старата Саачи какви момчета са те? Силни ли са? Красиви ли са?
– Да, и двамата са силни и много красиви.
– О, добре! – старицата се усмихна – Саачи обича да слуша за красиви мъже!
Не можах да не се усмихна и аз.
– Значи… те са братя. Големият се казва Рен, а малкият е Кишан.
– Добри имена. – каза старата жена.
– Да! По-малкият брат, Кишан, ми предложи брак.
Показах на Саачи пръстена и тя го разгледа щателно.
– Иска да се ожени за теб? А човекът, казваш, е добър? Страхува ли се от работа? О, момиче, няма по-голямо нещастие от мързеливия съпруг!
– Не, какво, той не е мързелив! Той е много смел. Той ме обича и се грижи за мен… Просто… разбирате ли, аз обичам и брат му. Бяхме заедно. Обичахме се, а после… се разделихме. И докато бяхме разделени, опознах Кишан по-добре…
– Да, това е! – старицата ми намигна лукаво. Същата история се случи и с моята приятелка. Годеникът ѝ беше на път, по работа. Нямаше го дълго време, вече не помня колко. И тя го остави и се омъжи за друг. Е, първият й мъж се върна, но беше твърде късно. Той въздъхна и си тръгна отново завинаги. Не се върна отново. И ти, момиче, още не е късно. Не се жениш. Връщаш ли се към първия си? Обичаш ли го още?
– Със сигурност! Обичам го. Никога не съм спирала да го обичам, но не мога да се върна при него … Виждате ли … Не мога да бъда с него.
– Защо? Той удря ли те? Обижда ли те? Защо го изгони?
– Не… – прошепнах тихо – Не ме е страх от това.
Старицата плесна с устни, настани се удобно на дънера, готова да слуша.
– Това е! Полудяла ли си, гълъбче? Страхуваш ли се от красив мъж, който те обича?
Скочих със стон и започнах да крача нервно пред дънера.
– Виждате ли, той има комплекс на супергерой. Той просто обича да се втурва към опасността и да спасява всички!
– Значи е добър! Ех, храбри мъже, силни мъже… – цъкна замечтано с език възрастната жена.
– Не! Това е лошо! Героите ги убиват. И всеки път рискува живота си, спасявайки ме! Постоянно се излага на опасност.
– Пха! Това са глупости, гълъбче. Така е в света, мъжът да спаси жената си. Измислила си нещо за себе си, та те мъчи.
– Не! – бързо се обърнах към нея – Как не разбираш? Г-н Кадам е мъртъв! Родителите ми починаха! Ако Рен умре, това ще е само заради мен… Всички, които обичам, умират! Страхувам се, че ако си позволя да го обичам… ако го обичам истински, тогава… ще подпиша смъртната му присъда.
Седнах уморено на дънера.
– Знаеш ли, когато лошите искаха да ме отвлекат, той ме спаси и сам попадна в лапите им. Когато не можа да ми направи сърдечен масаж, той скъса с мен и ме предаде на Кишан. Когато ужасният злодей почти се доближи до мен, той доброволно изтри паметта си, за да не ме издаде. Всеки път, когато съм в опасност, той се притичва на помощ, без дори да мисли какво ще стане с мен, ако умре! Виждате ли, той трябва да наследи трона и да стане раджа. Може би поради това той има толкова преувеличено чувство за отговорност.
– Е, тогава всичко е съвсем просто! – реши възрастната жена – Избери другия брат!
– Искам да бъда добра съпруга на Кишан. Обичам го и знам, че можем да създадем силно семейство. Надявам се след това Рен да спре да си играе със смъртта.
Старицата цъкна с език.
– Всичко това е разумно, гълъбче, но кажи на старата Саачи – кой от двамата те прави щастлива? Кой от тях обичаш повече?
Аз се обърнах.
– Обичам и двамата.
– Пф! – изсумтя старицата – Кажи ми, с кой от тях беше по-щастлива? – тъмните ѝ, като мъниста, очи се взряха в лицето ми.
Потръпнах, после тихо признах:
– С Рен…
Гъстите вежди на възрастната жена се вдигнаха на челото й, а на лицето й се появи лукаво изражение – Аха, разбрах те!
Побързах да обясня.
– Но това нищо не значи! Избрах Кишан. Обещах му, че никога повече няма да бъде сам. И ще бъда… искам да кажа, вече съм… щастлива с него. Обичам Кишан!
– Но сърцето ти се къса.
– Да. Честно казано, тогава … по-голямата част от сърцето ми е отдадена на Рен. Никога не съм спирала да го обичам. Когато бяхме разделени, всичко губеше смисъл за мен. Все едно умрях. Единственото нещо, което ме караше да живея, беше надеждата, че някой ден отново ще бъдем заедно. И Кишан имаше нужда от мен. Рен смята, че ако съм жива, това е достатъчно. Но не е така! Ако той бъде убит и аз трябва да го погреба до г-н Кадам, никога няма да мога да се възстановя от тази загуба!
Усмихнах се слабо, докато гледах към тихата джунгла.
– Разбираш ли, бабо? Не мога да живея без него. Така че, ако искам да спася него и себе си, трябва да се разделим. Разбираш ли?
Познат глас отговори:
– Мисля, че разбирам.
Цялата замръзнах. Скърцащият глас на Саачи се превърна в кадифен глас, като мед и карамел. Много познат глас. Затворих очи и се обърнах към този пред мен.
Поех дълбоко въздух. Бавно отворих очи и бедното ми сърце заби силно при вида на лицето му.
– Шала… – прошепнах аз, предполагайки как ме е принудил да разкрия истината.
– Да – отговори той. После вдигна ръка, отмести падналата по лицето му коса и въздъхна конвулсивно.
Пристъпих към него.
– Умолявам те, опитай се да разбереш, че нищо от това няма значение! Това не променя нищо! Вече взех решение и нямам намерение да го променям.
– Исках да знам. Трябваше да знам. Криеш истинските си чувства и от двама ни. Защо Келси? Защо не пожела да споделиш съмненията си? Страховете си?
– Защото това не променя нищо! Не, ти ми кажи какъв е смисълът? Какво значение има?
– Не знам. Може би никакъв. Или може би огромен. Сега поне всички карти са на масата.
Прехапах устни.
– Ще му кажеш ли?
– Не мислиш ли, че трябва да знае?
– Просто не разбирам какъв смисъл има това.
Той постоя за момент, обмисляйки думите ми, след което въздъхна.
– Добре, нека засега това да остане между нас.
– Благодаря ти.
С вдървени ръце вдигнах раницата си от земята и се обърнах към града. През целия път усещах с кожата си присъствието на мъжа, който безшумно вървеше зад мен.
Назад към част 13 Напред към част 15
