Глава 28
Звукът от отварянето на асансьора по коридора сякаш реши дилемата на Дмитрий.
– Да, тук прекъсванията са много по-вероятни.
Толкова практична причина, но тя беше готова да я приеме за момента.
Излизайки от кулата, те се отправиха към нейната сграда и се отправиха нагоре към апартамента, който тя бавно, внимателно превръщаше в дом. Ловците правеха това. Апартаментът на Ашуини беше пищно място, пълно с цветове – възглавници от златиста коприна, скулптури, взети тук и там, картички от сергии с подправки на далечни пазари. Апартаментът на Онър не беше толкова пищен, но тя беше извадила личните си сувенири от кутиите – предмети, които Аш беше оставил така, както са – и беше започнала да ги разопакова.
Сега по едната стена на всекидневната ѝ се редяха снимки в рамки – смееща се баба, заснета по време на лов в Мексико, планинска буря в Колорадо, един-единствен лос на фона на снега в Аляска – а нейният изтъркан, но любим фотоапарат седеше на масата за хранене, готов да бъде проверен след престоя си на съхранение. Спалнята си също беше започнала да прави по свой вкус. Чаршафите бяха от фин син памук, а бледокремавите стени бяха окачени с още снимки от личната ѝ колекция.
– Диви цветя – каза Дмитрий, спирайки на прага. – Миналия път ги нямаше тук.
Изненадана, че той се е съсредоточил върху снимките, когато сексуалното напрежение между тях е било в разгара си, тя каза:
– Просто ги сложих. Преди няколко години проследявах един вампир из Русия, когато открих това поле. – Споменът за това я преследваше месеци наред, докато не постави снимките така, че да ги вижда, преди да затвори очи, и отново, когато се събуди.
Дмитрий отиде да застане пред масива от изящни черни рамки, докосвайки с пръст един конкретен кадър с яркосиньо цвете, кичещо се в ъгъла.
– Някога тук е имало руини.
Тя пресече килима, за да се присъедини към него.
– Имах странното усещане, че някога там е имало нещо, въпреки че нямаше никакви доказателства за това. – Имаше и натрапчивото усещане, че ще наруши нещо ценно, ако пресече границата от малки сини цветя, която отделяше един малък участък от буйното цветно поле от останалата част.
– Как разбра, Онър? – Очите на Дмитрий бяха твърди черни камъни, тонът му беше същият, който беше използвал за Валерия, за Джуел Уан.
Двамата се бяха лишили от оръжията си, когато влязоха, никой от тях не желаеше насилствено прекъсване, но сега инстинктът накара Онър да пресметне колко бързо може да стигне до ножа, скрит отстрани на леглото.
– Карах през един доста изолиран район – каза тя, като се насили да не действа според инстинкта – когато изгубих пътя. – Истината беше, че нарочно се беше отклонила от пътя и навлязла в непознатата пустиня, неспособна да не последва болезнената тяга, която я теглеше напред.
– Сигурно съм карала с часове и ето къде спрях. – Повдигна рамене, опитвайки се да омаловажи преживяването, което я прониза с такава мъка, че плака часове наред, след като най-накрая се върна в цивилизацията. – Никога не бях виждала толкова красиво място. – Толкова зловещо, толкова сърцераздирателно.
Дмитрий продължаваше да я гледа с такава смъртоносна пресметливост в очите, че ѝ трябваше целият контрол, за да остане на мястото си, да не се хвърли към леглото и острието, което беше толкова близо.
– Какво виждаш на снимките? – Попита тя вместо това, чувствайки се така, сякаш е застанала на ръба на пропаст, а целият ѝ живот е балансиран от този момент. – Дмитрий?
Лицето му бе лишено от всякаква изтънченост, докато се превърна в най-елегантния хищник, и той посегна да прибере косата ѝ зад ушите.
– Ако това е игра, няма да ти хареса цената, която ще трябва да платиш.
Косъмчетата по тила ѝ се изправиха. Този път тя се отдръпна… но не посегна към оръжието. Не можеше да го направи. Трябваше да му се довери, защото ако не можеше… ако не можеше, тогава светът ѝ просто щеше да се разбие на хиляди парченца.
– Заплахите не са секси. – Не прави това. Моля те. – Вземи си черното настроение и си тръгни.
Вместо това той я преследваше, притискайки я до ъгъла, а тялото, което с нетърпение очакваше да погали, изведнъж се превърна в задушаваща стена. Отне ѝ всяка частица от волята си, за да се въздържи да не нападне, да не рита и да не драска с нокти. Но когато той наведе глава и съвсем умишлено постави устата си върху пулса ѝ, тя не издържа повече.
Тя заби пръсти в оголената страна на врата му.
Или щеше да го направи, ако той не беше сковал китката ѝ със стоманена хватка. Не, не, не! Задържането я хвърли обратно в ямата, в която беше прекарала толкова много седмици, ямата, от която сега осъзнаваше, че никога не е успяла да избяга – но в ужаса ѝ се преплиташе смазващо чувство на предателство.
„Не моят Дмитрий. Това не е той.“
И след това нямаше повече мисъл.
Дмитрий никога не е бил толкова ядосан, колкото в този момент, когато се движеше по острието на порока и жадуваше единствено да нарани жената в ръцете си. Не знаеше каква игра играе Онър, но щеше да получи отговора от нея, дори ако трябваше да я разбие на милион малки парченца. Това поле, това, което представляваше, не биваше да бъде докосвано, от никого.
Стискайки китката ѝ, докато тя замръзваше срещу него, той тръгна да я докосва със зъбите си в действие, което знаеше, че е жестоко, но от друга страна, тя го беше изиграла от самото начало. Нямаше никакъв шанс в ада тя просто така да е попаднала на полето, където бяха загинали жена му и момиченцето му, където той беше довел сина си след това, за да не бъде Миша сама, където беше бдял през цялото време на смяната на сезоните.
– „Моят прекрасен Дмитрий.“ – Големи кафяви очи, изпълнени с тревога. – „Не ѝ позволявай да те промени. Не ѝ позволявай да те направи жесток.“
Думите на Ингрид не бяха успели да спрат промяната, не и след като тя си беше отишла. Нищо нямаше да я обърне. Затова той щеше да се възползва от това.
Изблик на движение от страна на ловеца, който бе решил да го направи на глупак.
Не му беше трудно да я притисне към стената. Но Онър не спираше да се бори, извивайки и превивайки тялото си със сила, която скоро щеше да счупи нещо, ако не спреше.
Когато той притисна ръцете ѝ над главата ѝ с хватка за китките ѝ и притисна долната част на тялото ѝ към стената със своята, тя го ухапа по врата. Достатъчно силно, за да поеме кръв. Отдръпвайки се, той затегна ръката, която държеше около китките ѝ.
– Прелюдия ли вече, Онър?
Никакъв отговор, само онова яростно усукване, дърпане и борба, въпреки че нямаше никаква надежда да му се измъкне. Тя не издаде нито звук, дъхът ѝ беше строго контролиран.
Тогава той погледна в тези загадъчни зелени очи.
В тях нямаше никой.
Никаква индивидуалност, никакъв намек за жената, която се бе смеела и го бе задоволявала с такава сексуална увереност тази сутрин, нищо друго освен животинския инстинкт за оцеляване. И той знаеше, че тя би се самоубила в опит да се освободи.
– Дмитрий, страх ме е.
– Никога няма да те нараня. Повярвай ми.
Разтреперан от шепота на спомена, спомен, който не принадлежеше на Онър и все пак говореше от нейно име, той освободи ръцете ѝ, вдигна тялото си от нейното. Тя се втурна към него като отприщена буря, блъскайки лакътя си в лицето му, ръката си с юмрук в ларинкса му, обутия си крак в коляното му.
Падайки по гръб на леглото, той блокира някои от най-бруталните ѝ удари, но не направи нищо, за да я спре. Яростта ѝ се изсипа върху него, разкървави носа му, устата му, нанесе синини по тялото му, които заздравяха почти веднага след като бяха направени.
– Гадняр. – Това беше първото нещо, което тя каза, откакто той я беше хванал в ъгъла. – Ти, проклет гадняр. – Жесток удар в челюстта му, от който зъбите му се счупиха.
Блокирайки следващия ѝ удар, той я погледна в очите… и видя, че Онър отново гледа към него. Блестящото зелено беше измито от мокър блясък, а следващият ѝ удар, когато дойде, нямаше силата на останалите. Тя удари с двата си юмрука по гърдите му отново и отново, и отново.
– Мразя те! Мразя те! Мразя те! – Беше ярост, която премина в толкова силни ридания, че говореха за невъобразима мъка, а тялото ѝ се сгромоляса върху неговото. – Мразя те. – Шепот.
Точно тогава той намрази себе си.
Лежеше неподвижно, докато тя не спря да се движи, а тези болезнено сурови ридания се превърнаха в сърцераздирателно тихи сълзи на гърдите му, той се осмели да сложи ръка на косата ѝ, галейки сега заплетените ѝ къдрици. Не знаеше какво да ѝ каже, как да ѝ обясни гнева, който тя бе разпалила в него.
Но имаше едно нещо, което можеше да каже, нещо, което не беше казвал на жена от близо хиляда години.
– Съжалявам, Онър. Прости ми.
Седнала на мивката в голямата баня до спалнята си, Онър мълчаливо наблюдаваше как Дмитрий прокарва дезинфектант по одрасканите ѝ и натъртени кокалчета. Тя преглътна съскането от убождането, а очите ѝ се спряха на раната на устната му, на синините по лицето му. Част от нея, ужасена от собственото си насилие, искаше да стисне това греховно мъжко лице в ръцете си, да целуне всяка синина в знак на нежно извинение. Но останалата част от нея се беше свила на кълбо дълбоко в себе си, бдителна, предпазлива.
Светлината проблясваше от черната му коса, докато ѝ служеше, и тя си спомни тежката коприна, която се допираше до дланите ѝ. Спомни си и силата на хватката му, когато бе притиснал ръцете ѝ над главата.
– Нараних те. – Той плъзна ръцете си под китките ѝ. Кожата му беше по-тъмна на фона на по-бледия оттенък на нейната – сега белязана от червени ивици.
Справедливостта я накара да наруши мълчанието си.
– Направих ти по-лошо. – Беше го ударила достатъчно силно, така че синините щяха да заздравеят поне за час, въпреки вампиризма му. Нещо повече, раната на устната му не беше плитка прорезна рана. Ризата му, разкъсана в раменния шев, издаваше слаби червени следи, които бяха почти зараснали, но като цяло – Излязох от това по-добре от теб.
Тъмни, тъмни очи срещнаха нейните.
– Физическата болка не е в основата на всичко, нали?
Стомахът ѝ се стегна, киселина изгори гърлото ѝ.
– Всичко това – каза тя с глас, загрубял от силата на предишните ѝ ридания – всичко, което сме направили до този момент… – Мисля, че е изчезнало. – Изгубена под шока и ужаса, които я бяха превърнали в животно с нокти, хапещо, удрящо, хванато в капан същество, което отново бе превърнато в безпомощна жертва.
Дмитрий се бе подиграл с трудно извоюваната ѝ сила, бе съкрушил вярата ѝ в собствената ѝ преценка, но най-вече ѝ бе отнел гордостта, която бе възстановила парче по парче, и тя не бе сигурна, че може да му прости за това.
Без да каже и дума, той изхвърли памучния тампон, след като се погрижи за всички драскотини, и се постара да не я притиска, докато излизаше от банята. Охладена дълбоко в себе си от чувството за загуба, което я караше да се чувства куха, сякаш цялото ѝ съществуване е било изтрито, тя се запъти към дневната и към прозореца, който гледаше към града, брулен от дъжда.
Светлините бяха приглушени, замъглени от водата, така че ѝ се стори, че е сама на света, затворена в стъклена клетка. Това беше чувство, което ѝ беше добре познато. Приятелите, които беше намерила, връзките, които беше създала, бяха направили самотата поносима, но тя винаги беше там, вътре в нея, тази странна „липса“. Дмитрий беше този, който запълни тази дупка, и Дмитрий беше този, който я направи още по-голяма.
Само един шепот на най-тъмните аромати и тя разбра, че той е влязъл в дневната с тихи стъпки. Но той не дойде при нея, а минута по-късно го чу в кухненския бокс. Поглеждайки към отвореното пространство, разделено само от гладката извивка на плота, тя го видя да приготвя храна и да я носи на масата, след като прибра фотоапарата ѝ.
Той заобиколи масата и се приближи до нея, като спазваше дистанция помежду им. От това ледът в гърдите ѝ стана невъзможно по-студен… и тогава тя разбра, че сърцето ѝ е замръзнало.
– Яж, Онър – каза той. – Не си яла от часове. – В гласа му имаше нещо, което тя не можеше да разчете, елемент, който никога досега не беше чувала от него.
Като наклони тялото си така, че да може да го погледне изцяло в лицето, тя видя само стените на един почти безсмъртен, който бе живял по-дълго, отколкото можеше да си представи.
– Трябва да си вървиш. – Тя не можеше да издържи, че той е тук, с тази непреодолима пропаст между тях. Несъмнено беше идиотско да се чувства толкова изгубена от края на връзка, която всъщност никога не беше започвала, но се чувстваше така, сякаш той беше посегнал вътре в нея и беше смачкал душата ѝ, след което я беше смлял под ботуша си.
Мрачна сянка в тези очи с толкова наситено кафяво, че бяха почти черни, и с такава възраст в тях.
– Отпращаш ме.
„Ще ме изпратиш ли?“
Тя примигна от странното ехо, съсредоточена върху мъжа, който стоеше толкова близо и толкова далече.
– Трябва да го направя. – За да оцелея, за да сглобя накъсаните остатъци от гордостта, от себе си.
Дмитрий не каза нищо в продължение на дълги мигове, докато дъждът падаше върху стъклото в мелодия от звуци, която винаги преди това ѝ се струваше успокояваща. Днес тонът беше стряскащ, а ритъмът – твърде рязък за свръхчувствителните ѝ нерви. Когато Дмитрий вдигна ръка, а после я пусна, тя усети загубата като удар в сърцето и разбра, че може да я нарани по-лошо, отколкото вече я е наранил. Но тогава той направи единственото нещо, което тя никога, никога не беше очаквала.
Задържайки погледа ѝ, той затвори последното разстояние между тях и падна на колене, като това красиво посиняло лице я гледаше нагоре.
Когато постави ръцете си около кръста ѝ и притисна лицето си към корема ѝ, сълзите отново започнаха да текат, бавно и тихо, по бузите ѝ. Дмитрий не склони глава пред никого, не се предаде и не се подчини. Но беше на колене пред нея, уязвим за ритник, за удар с нож в шията, за най-силен отказ.
– О, Дмитрий. – Трепереща, тя прокара пръсти през косата му, този мъж, който беше белязан толкова силно, че недоверието беше инстинктивна реакция.
Знаеше, че дивите цветя са го подпалили в спалнята, но все още нямаше представа защо. Сега обаче не беше моментът да пита. Сега беше моментът да реши.
– Прости ми.
Имаше ли го в себе си? Силата да му прости за ужаса, който бе върнал към живот точно когато бе започнала да вярва, че все пак е победила насилниците си, за болката, която бе нанесъл на сърцето ѝ, но най-вече за унижението да се превърне в драскащо животно?
Ръката на Онър се сви в косата му.
Навън дъждът продължаваше да вали, но вътре цареше само тишина – и ясна яснота, която ѝ подсказваше, че решението, което ще вземе в този миг за този мъж, ще резонира през целия ѝ живот. Ако се отклони от ръба, на който стоеше в момента, можеше да падне тежко, може би да се разбие завинаги… или да намери пътя към дома.
Начало.
Идеята за него не беше нищо друго освен фантазия, изградена от нейната силна и неумолима самота, биха казали мнозина. Но те не разбираха непонятната сила на онова, което изпитваше към този мъж, който беше коленичил пред нея, давайки ѝ нещо, което не беше дал на никого. През целия си живот тя го бе търсила, дори когато не знаеше името му. Той не беше такъв, какъвто си го беше представяла – беше много по-смъртоносно, закоравяло същество.
„Все още мой. Все още моят Дмитрий. Ранен, променен… но не изгубен. Няма да повярвам, че е изгубен.“
Онър не се бореше с гласа, който не беше неин и все пак идваше от душата ѝ. Това вече беше позната лудост.
Ръката на Дмитрий се разпростря върху долната част на гърба ѝ.
– Не прекратявай това.
– Ще си тръгнеш ли? – Попита тя, разтвори ръка и отново погали с пръстите си по черната коприна, докато със свободната си ръка изтриваше сълзите си.
Дълга, дълга пауза.
– Да. – Една-единствена сурова дума. – Ако искаш свободата си, ще ти я дам.
И така… изборът беше неин и само неин.
Назад към част 29 Напред към част 31
