Глава 13
Остров Барен
И тогава дойде денят, когато Нилима обяви, че вече можем да тръгнем. В четири часа сутринта стоях, прозявайки се на кея и гледах как Рен и Кишан сваляха капака от някакъв футуристично изглеждащ съд, подобен най-много на люлката на водна атракция в Дисниленд.
– Какво е това? – попитах Нилима с прокурорски тон.
Кишан ми отговори, идвайки да развърже кабелите.
– Наричаме го просто „Водорезач“.
– Но какво е? – повторих.
– Пилотна разработка от Раджам Индъртрис. – каза Нилима.
Рен се качи върху това нещо.
– Кадам каза, че гигантската медуза е послужила като модел за създаването на това чудо, помниш ли?
– Но…- измърморих.
– Да, да – прекъсна ме Рен – Все още не знаем как и кога е започнал да осъществява плановете си. Но това вече няма значение, резултатът е пред нас!
Нилима му махна с ръка.
– Чуй ме, Келси. Това е кръстоска между подводница и луксозен океански кораб и има издръжливостта на атомна подводница. Наричаме го „воден катер“ или планер, защото не може да се гмурка толкова дълбоко, колкото подводница. Нашият Водорез е предназначен за удобно изследване на рифове и не много дълбоки места, но в същото време може лесно да преплува океана.
– Мисля, че е твърде малък за океански пътешествия. – казах нервно.
– Виждаш само горната палуба. – възрази Кишан – По-голямата част от „водорезачката“ сега е под вода. Нашата играчка може да остане под вода, толкова дълго, колкото днешните подводници. Разполага с най-новите системи, които позволяват да произвежда кислород директно от морска вода. Да видим какво ще кажеш, когато видиш балона!
– Б-балон? Какво? Безопасен ли е?
– Кишан говори за зрителната издутина на носа. Тази част е моделирана след гигантската медуза – помниш ли нейния купол? Само че на Водорез стъклото е много по-здраво и по-голямо – обясни Нилима – Балонът на нашия планер дава пълен кръгов изглед на океана! Двигателите работят безшумно, горивната система е нашата най-нова, строго секретна разработка, грубо казано – енергията се взема от океана и не разрушава подводната екосистема. Освен това на Водорез е монтирана много необичайна и досега несравнима подводна осветителна система, която позволява на пътниците да се почувстват като част от подводния свят. Не се притеснявай, направихме много тестове. На борда има дори малка моторна лодка.
Наведох се и си помислих.
Ами… това е… невероятно.
Рен мина покрай мен, без да ме поглежда, потупа ме нежно по рамото и изчезна в тъмните недра на Водорез.
– Нилима, сигурна ли си, че момчетата могат да се справят с това? Все пак това е много скъпа машина!
– Спокойно, Келси! Докато живеехме тук, Рен караше Водорез всяка вечер под мое ръководство. Знаем какво правим.
Не можах да намеря какво да кажа, затова не казах нищо и тогава, за късмет, си спомних как Нилима танцува в ръцете на Рен на плажното парти и настроението ми напълно се влоши. Когато и тримата бяхме на борда, Нилима ни махна с ръка и извика:
– Добър път! Внимавайте на острова!
– Защо?
– Вулкана се събуди отново. – извика тя.
– Какво? Какво?! Защо никой не ми каза за това?
Кишан се засмя и тръгна надолу по стълбите зад мен.
– Да, защото всички знаеха каква врява ще вдигнеш! Ела, ще те заведа до твоята стая.
Тръгнах унило из кораба, оплаквайки се горчиво от вулкани, кипяща лава и факта, че Дурга по някаква причина никога не ни изпраща на спа центрове. Веднъж гледах филм, където лавата първо изяде краката на един човек до коленете, а след това го разтвори без следа! „По-добре е да се биеш с Локеш, отколкото да изтърпиш всички тези ужаси.“
Но скоро забравих за вулканите и лавата, пленена от фантастичното изобретение, което г-н Кадам по чудо успя да разработи и завърши преди смъртта си. В каютата ми имаше място за мини-хладилник, мивка и кухненски шкафове. Отсреща имаше уютен кът с маса и диван. Освен това имах луксозна баня и огромно легло.
– Чакай, още не съм ти показал гледката отвън! – каза гордо Кишан.
Отиде до стената и натисна бутона. С тихо жужене стенните панели се разтвориха настрани, разкривайки огромно стъкло от пода до тавана и тогава осъзнах, че стаята ми е оформена като огромна капсула. Очертанията на прозореца наистина приличаха на прозрачния купол на гигантската медуза, само че стъклото беше идеално прозрачно. Светлината автоматично угасна, стъпих на невидим стъклен под и Андаманското море ме заобиколи.
– Красиво е, нали? – прошепна Кишан.
– Удивително! Плаваме ли вече? – попитах, без да мога да разбера дали рибите плуват покрай нас, или ние плуваме покрай тях.
– Със сигурност! Не чувстваш ли?
Поклатих глава, възхитена от безшумната и гладка работа на двигателите. Господин Кадам определено е надминал себе си!
Когато Кишан си тръгна, оставяйки ме сама да огледам останалата част от кораба, намерих камерата за наблюдение. Дивани и фотьойли бяха закрепени на стъкления под и аз седях там дълго време, заобиколен от всички страни от океана. След като видях достатъчно, се качих до контролния пост и намерих Рен в стъкления аквариум. Той ми показа някои уреди и аз продължих да се възхищавам на спектакъла на океана, лежащ зад изпъкналото стъкло.
– Жалко, че не усещаме океанския бриз! – казах.
Рен се усмихна и натисна бутона. Стъклената част на купола над главите ни се плъзна като люк на кола.
Изкачих стъпалата и се озовах на горната палуба на нашия фантастичен кораб. Вятърът развяваше косата от красивото лице на Рен. Заобиколихме част от брега и Порт Блеър се появи отпред. Но сега той беше изоставен и единствените източници на светлина бяха нашите светлини и бързо избледняващите звезди.
Рен стоеше неподвижно на поста си, опитвайки се да не ми обръща внимание. И реших да се полюбувам на изгрева, изкачих се на най-горната платформа и седнах на самия ръб, провесвайки крака, така че океанските пръски да гъделичкат петите ми. Около час по-късно бях възнаградена за търпението си с невероятна гледка. Водата първо стана розова, после стана златиста, а след секунда, сякаш по моя воля, иззад хоризонта се изтърколи слънцето.
По някаква причина се сетих за г-н Кадам и се усмихнах тъжно, представяйки си колко интересни факти щеше да ми разкаже сега. Седях на палубата още половин час, дишах чист океански въздух и се припичах на слънце.
Рен и Кишан се редуваха да управляват лодката. Няколко часа по-късно заобиколихме остров Нийл, минахме покрай остров Хавелок и излязохме в открития океан. Времето беше хубаво и се движехме със скорост шестдесет и пет морски мили в час. Към вечерта, когато островът Барен се появи отпред, се убедих с очите си, че вулканът наистина не спи. Малки облаци пара и димни струи се издигаха в небето от кратера. Широка река от втвърдена лава се спускаше по лек склон към океана, превръщайки вулкана в нещо като бъркани яйца с разпръснат жълтък, само че черен.
Сега огромна част от острова беше скрита под сива пепел, но, съдейки по запазените храсти и дървета, тук е било много красиво преди изригването. На остров Барен нямаше плажове, планинските склонове се издигаха направо от водата.
Постояхме още малко на палубата и гледахме острова. Тогава Рен и Кишан, след като се бяха посъветвали помежду си, решиха да акостират от западната страна, срещу вятъра, за да не влиза дима от вулкана толкова много. И двамата се съгласиха, че ще бъде най-лесно да се изкачим до върха по втвърдения път от лава и решиха изкачването да започне следващата сутрин.
Когато решението беше взето, Кишан ме прегърна и Рен веднага слезе долу. Стана студено, ръцете ми настръхнаха. Прегърнах Кишан около кръста, вкопчих се в топлата му гръд и прошепнах:
– Колко е хубаво!
Той се усмихна и покри устните ми със своите. Едната си ръка той зарови в косата ми, а другата нежно постави на врата ми. Усетих пръстите му да масажират трапчинката под врата ми, затворих очи и се отдадох на целувката.
Целувката беше топла и нежна, а по устните на Кишан имаше лек вкус на морска сол. И така, той ме погали по брадичката, леко отметна главата ми назад и започна да ме целува по-силно. Вкопчих се в него, знаейки, че скоро няма да имаме такава възможност.
Кишан се усмихна, явно доволен от моя плам, и извади малка кутия от джоба си.
– Какво е това? – попитах.
– Честита Коледа, Келс!
– Какво? Какво искаш да кажеш за Коледа? Коледа ли е днес?
– Не днес, утре. Днес е Бъдни вечер. Забравила ли си?
– Да. Трудно е да си спомниш Коледа, когато живееш в тропиците! – колебливо поех подаръка от ръцете на Кишан – О, Кишан, толкова ме е срам… Всичко забравих и нищо не съм приготвила.
Той ме придърпа към себе си, хвана лицето ми в ръцете си и ме целуна нежно.
– Ти се съгласи да бъдеш моя съпруга, Келси. Не ми трябва нищо друго на света.
– Ти си коварен прелъстител. – пошегувах се.
– Надявам се, че това работи в моя полза? – той се засмя и ми намигна със златното си око.
В кутията имаше стар златен ключ. Повдигнах вежда и се усмихнах леко с ъгълчето на устата си.
– И какво отваря този ключ?
– Строго погледнато, нищо. Такива ключове отключваха съкровищницата в нашия дворец. Сега това е просто символ на къщата. Или къщи. Всяко място, където искаш да живеем. Намерих го, докато подреждах нещата на родителите ми. Можем да построим отново колибата в джунглата, където са погребани родителите ми и Кадам, можем да построим нов дом в Америка или Индия, или ако искаш, можем да направим и двете. Не трябва да решаваме нищо точно сега, но знам, че е важно за теб да имаш дом. Ще бъде трудно да се разделим със старото жилище, но заедно ще успеем да придобием нови спомени. – Кишан обгърна врата ми с ръце – Ще те направя щастлива, Келси, обещавам.
– Знам. – изправих се на пръсти и го целунах по бузата – Благодаря за подаръка.
– За късмет. – той сложи златен ключ на верижката до медальона – Някой ден – прошепна Кишан, докосвайки ключа, който лежеше на гърдите ми – … някой ден ще си построим собствена къща.
Той отново ме целуна с дълга, бавна целувка, след което рязко ме обърна и ме избута към изхода.
– Но първо ще те победя на пачиси!
– Съгласна!
Смеейки се, се втурнах към стаята си за играта – но намерих друг подарък там. На леглото лежеше вързоп, увит в златиста хартия. Вътре имаше дървена музикална кутия с бял тигър, нарисуван на капака.
Вдигнах капака и музиката започна да свири – това беше песента, която Рен написа по време на раздялата ни, когато агонизиращо се опитваше да си върне паметта. Аз слушах познатите тъжни звуци – и изведнъж ахнах от изненада: прозвуча напълно нова част за мен. Тъжната тема за раздялата се промени. Музиката цъфтеше от надежда и решителност. Тази тема нарастваше, докато завърши с експлозия от щастие, а след това започна да затихва, като звезди, които угасват със зората. Затръшнах капака и затворих очи.
Музиката ме завладя толкова много, че не забелязах веднага бележката, която лежеше на леглото ми заедно със зелената клонка.
Келси,
Може би ще сметнеш за твърде самонадеяно, че завърших нашата песен с радостен край, но аз твърдо вярвам в нашето бъдещо щастие, че обещанието, което звучи в моята песен, със сигурност ще се сбъдне. Дотогава ще трябва да имам търпение. Сърцето ми е в ръцете ти. Грижи се за него, защото не мога да живея без него.
Имел
Седнах под имела
(Блед, страхотен имел)!
Свещта ми е изгоряла.
Всички танцьори се разпръснаха.
Леко се прокрадна здрач.
Звуците в къщата са по-тихи, по-тихи,
Огънят ми изгоря.
Някой се приближи тихо и ме целуна.
Дремнах под имела
(Блед, приказен имел)!
Главата е тежка.
Бях съвсем сам.
Не помня стъпки или думи.
Само аз, но сънлив здрач,
Само внушителни сенки тихо ме заобикаляха,
И невидими устни ме целуваха там.
Валтер де ла Мар
С треперещи пръсти вмъкнах писмото, стихотворението и имела в дневника си. След това се изправих, сортирайки листата и си представях как Рен, облечен в смокинг, жадно ме целува под имела. Минаха няколко секунди, преди да дойда на себе си и да си се скарам жестоко.
„Какъв човек съм аз? Как се целувам с един – между другото, годеника ми! и мечтая да бъда отвлечена от брат му? Не, определено нещо не е наред с мен!“
Прочетох си молитва за яснота на ума, помолих да ме укрепи да следвам избрания път и отидох при Кишан. Изглежда, че той не забеляза нищо и небрежно подреди игралното поле на масата.
На следващата сутрин се събудих рано и оставяйки черния тигър да хърка на пода, изтичах до луксозната кухня, за да приготвя най-добрата коледна закуска на света за трима. Едно натискане на бутона и стенните панели се раздалечиха. Вдъхновена от фантастичната гледка, започнах да пея и да подреждам масата, но изведнъж чух звук.
Рен стоеше на вратата. Бързо погледнах от сините му очи към букета лилии, които държеше в ръката си.
– Весела Коледа! – каза той и ми подаде цветята.
Взех ги и прошепнах тихо:
– Винаги ми даваш твърде много…
– Когато мъж подари на жена лилия…
– Той ѝ задава въпрос. – завърших аз.
– Помниш ли?
Аз се обърнах.
– Мислиш ли, че мога да забравя?
Той сложи ръце на раменете ми и ме обърна.
– Обичам те, Келси. Това, което изпитвам към теб, е повече от привличане, повече от обич. Преди да те срещна, никога не съм писал стихове с удивителни знаци. Ти си въздухът в дробовете ми, кръвта във вените ми, смелостта в сърцето ми. Празен съм без теб.
Той хвана лицето ми в ръцете си.
– Ти озаряваш душата ми с топлия блясък на своята любов и преданост. Дори сега усещам любовта ти, тя ме подкрепя. Можеш да го отричаш с думи колкото искаш, но сърцето ти все още ми принадлежи, йадала.
Обвих ръцете си около неговите и се отдръпнах с голямо усилие.
Рен дори не повдигна вежда, само се засмя.
– Може би, трябваше да ти дам още едно стръкче имел.
Обърнах му гръб и се засуетих около масата, правейки всичко възможно да се преструвам, че мога да мисля за всичко друго освен за неустоимия мъж, който ме наблюдаваше.
– Защо не го донесе? – попитах небрежно.
Той сви рамене и се облегна на стената.
– Не исках да разстройвам Кишан отново.
– Ъмм. – грабнах Златния плод и започнах да поръчвам ястия. Плодът се стопли и заблестя в ръката ми като огледална топка в бална зала и на масата започнаха да се появяват чинии. От всяка се издигаше пара, миризмите на познати ястия се носеха из кухнята.
Усмихнах се небрежно и казах:
– Весела Коледа, Рен! Благодаря за текста и кутията! – умишлено премълчах писмото и не отговорих на признанието, направено ми заедно с букета лилии. Освен това се преструвах, че не си повтарям тези думи, че не ги пазя в престъпно трепкащото си сърце. О, не, просто се пошегувах:
– Ах, съвсем забравих да ти приготвя подарък, затова ще те почерпя с прочутата коледна закуска на баба ми. Гладен ли си?
Рен скръсти ръце на гърдите си и ме погледна с поглед, който почти ме накара да изчезна.
– Да. – отвърна той след дълга пауза.
Прочистих гърлото си от срам и махнах с ръце по посока на кътчето за закуска.
– Добре, тогава нека седнем тук и да започнем. Кишан още спи.
Рен се засмя, но седна. Когато му подадох ленената салфетка и приборите, той покри ръката ми със своята и я задържа за части от секундата повече, отколкото беше необходимо. Бързо се извърнах и набързо напълних чинията му с планини от храна: бисквити с месен сос, яйца и сирене, пържени картофи с лук и чушки, дебели резени пържен бекон, печени ябълки с масло и канела, след което ми подадох чаша горещ шоколад като на баба, с бита сметана, шоколадов сос, парченца шоколад, стрък мента и череша отгоре.
След това си взех по малко от всичко и седнах срещу Рен. Той опита по парче от всяко ястие, аз взех какао.
– Това традиционна закуска ли е за твоето семейство?
– Да. – отговорих аз – Всяка година баба ми си лягаше рано на Бъдни вечер. Но на следващата сутрин тя ставаше на разсъмване и започваше да свещенодейства. Тя изпичаше прочутите си домашни бисквити. Обикновено се събуждах веднага след нея, отивах до печката и бърках соса, а баба ми подготвяше картофите и лука. О, и шоколадът на баба винаги беше нещо специално. Изсипвах парченца шоколад в него, татко слагаше стръкче мента, мама слагаше череши. И след закуска разчиствахме масата заедно и отваряхме подаръците.
– Кога за последен път закусвахте така?
– Когато родителите бяха още живи. Сготвих яйца и картофи, майка ми направи бисквити. Обикновено, докато готвихме, говорехме за баба. Но моето приемно семейство никога не би харесало такава закуска! Виж само колко калории има! Вярно, на Коледа пият шоколад, но само диетичен, с намалено съдържание на захар и категорично без бита сметана!
Рен хвана ръката ми.
– Много е важно да запазим семейните традиции живи. Помага да си спомним кои сме и откъде идваме.
– Каква беше баба ти? – попитах Рен.
– Тя почина, когато бях малък, но сестра ѝ остана при нас. Тя беше страхотна баба за нас.
– Хей Келс, къде ми е закуската? – Кишан изтича в кухнята, целуна ме по темето и грабна чиния.
Рен пусна ръката ми, дръпна се и ме погледна в очите.
– Тя се казваше Саачи.
Въздъхнах шумно.
– Д-да?
Кишан ме погледна, после Рен, прочисти гърлото си шумно.
– Келс, ще умра, ако не ям нещо! Бъди мила, дай ми всичко, всичко и още от всичко!
Изправих се рязко, отидох до шкафа и разсеяно започнах да слагам храна в чинията на Кишан.
Остатъкът от закуската премина в неловко мълчание и дойде време да потеглим. Сложих Фаниндра на ръката си и се качих в малка моторна лодка. Кишан, гладко ни пренесе през Тихия океан и скочи на брега, покрит с черна лава, хрущяща под краката. Рен изтегли лодката на брега и след това стъпих на остров Барен.
Назад към част 14 Напред към част 16
