Глава 9
Трябваше да има вдлъбнатини по дървените подове заради времето, през което ги беше обикаляла. Беше изминал почти час, откакто Ансел я закара до стаята ѝ и я накара да обещае да не я напуска. Емери разтърси нервно ръцете си и за стотен път провери съдържанието на раницата си, за да се увери, че е прибрала всичко. Не беше като да има много неща за опаковане, след като беше дошла от замъка без нищо. Бягството от гадни ситуации с почти нищо като че ли се превръщаше в тенденция за нея.
Ансел влезе през вратата, без да почука, което я накара да подскочи.
– Трябва да тръгваме. Сега.
– Къде, по дяволите, си бил? – тя се втурна през стаята и обгърна с ръце торса му – Притеснявах се, че са ти попречили да се върнеш. Сигурна съм, че вече са изпратили някого и са опасали всеки изход.
– Това не е първото ми родео, Емери, взех го предвид. Твоят е единственият прозорец, до който не са имали достъп. Ако планът ми проработи, не би трябвало да задействаме нито една от защитите на вещицата.
– Не би трябвало? Това е доста голям риск, не мислиш ли?
– И така, какво предлагаш, млади падауне?
Устните на Емери се изкривиха в палава усмивка.
– Знам, че си мислеше, че не обръщам внимание всеки път, когато се опитваше да ме научиш на тактическо избягване, но те уверявам, че не е така и нямаш за какво да се тревожиш. – тя извади малка торбичка от предния джоб на чантата си, като изпразни съдържанието ѝ в ръката си. Тя докосна с пръсти верижката на аметистовото колие и го вдигна – Обърнах внимание и на това, което четох, когато проучвах всичко, свързано с вещиците. Този амулет от колекцията на завета отблъсква защитите. Пробвах го, когато трябваше да вляза в забранената зона на библиотеката. Помислих си, че може да ни бъде полезен, ако някога ни хванат и се наложи да избягаме.
Ансел поднесе ръка към гърдите си, преструвайки се на шокиран.
– Никога не съм се гордял повече.
Емери се спусна в имитативен реверанс.
– Не всички герои носят пелерини. Готови ли сме да тръгваме?
– Да, вече писах на Калъм. Ще се срещнем с него в залива. Той трябва да ми се обади с указания. Ден е, така че не си представям, че ще имаме твърде големи проблеми с вампирите. Техните часови обикновено са превърнати във вампири, така че по възможност избягват слънцето.
Тя се пресегна да преметне чантата през рамо, но Ансел я грабна и я преметна на гърба си.
– Аз съм бременна, не съм инвалид. Мога да си нося чантата сама.
– И аз съм джентълмен, свикни с това. – той се придвижи до прозореца и го дръпна, като погледна надолу през изкуствения парапет на балкона – Освен това няма да можеш да я носиш, когато скачаш от прозореца.
Устата ѝ се разтвори и тя сбърчи вежди.
– Какво ще скачам сега?
– Къде мислиш, че бях през последния час? Да си четкам косата ли? Задигнах кола и тя ме чака точно там долу. Вещиците няма да очакват да излезем от втория етаж.
– Не очакват, че ще излезем от втория етаж. Може и да не съм инвалид, но все още съм бременна, Ансел. Това е ужасна идея.
Ансел провери под балкона и се обърна обратно към нея. Усмивка, която трябваше да я успокои, накриви устните му.
– Вярваш ли ми?
Разбира се, че му вярваше, просто не вярваше на идеята да скочи от прозореца на втория етаж, когато в края на коридора имаше съвсем добро стълбище.
Смръщването на веждите ѝ сигурно не беше убедително, защото Ансел добави:
– Обещавам, че ще те хвана.
Преди да успее да изброи множеството причини, поради които това е ужасен план, телефонът на Ансел иззвъня. Той го измъкна от джоба си и устата му образува мрачна линия.
– Това е Калъм.
Ансел прокара пръст по екрана и доближи телефона до ухото си.
– Къде отиваме?
Той се отдалечи от прозореца и тръгна по същата дължина, по която тя се движеше през последния час. Емери се напрегна, за да чуе какво казва Калъм, но нямаше смисъл. Тя не беше нито вампир, нито вълк, а вещиците нямаха супер слух.
Емери се приближи до прозореца и погледна надолу. Не е чак толкова голямо падане – каза си тя няколко пъти, надявайки се, че ако си го помисли достатъчно, може би ще повярва.
– Майната му.
Емери се завъртя, за да види какво е накарало Ансел да изругае. Той потърка челюстта си с ръка и отново прокле под носа си.
– Ние сме на път. Бъди там преди нас. Сигурен съм, че вещиците няма да останат далеч назад. – Ансел затвори слушалката и пъхна телефона обратно в джоба си.
Когато я погледна, чертите на лицето му омекнаха, но само леко, а в гласа му нямаше хумор.
– Трябва да тръгваме. Сега.
– Какво каза Калъм? Къде отиваме?
– Предпочитам да не казвам, докато не се измъкнем от комплекса. Имаш ли номера на Рен в телефона си?
– Имам запомнен стария ѝ номер, не знам дали е същият. Защо? Какво се случва? – не ѝ хареса как гласът му вече не носеше нотка на хумор. Сериозният Ансел беше причина за безпокойство.
– Защото колкото и да мразя кучката за това, което ти каза, все пак имам съвест, а ти щеше да ме убиеш, ако стоях и не правех нищо.
Какво, по дяволите, изобщо означаваше това? Нищо от това, което казваше, нямаше смисъл и това само увеличаваше тежестта, която растеше в гърдите на Емери.
– Хайде, да вървим. Ще ти обясня, когато се отдалечим от комплекса.
Той се приближи до прозореца и преметна крака през парапета.
– Ще скоча долу и ще сложа нещата ни в колата. Сложи си амулета за всеки случай, а след това прескочи парапета, както съм сега, и се приготви да скочиш.
Преди тя да успее да протестира, той вече беше на тротоара долу.
Слава богу, че живееше от онази страна на комплекса, която се падаше на най-малко населената улица. Ако беше на главния булевард, щяха да имат много пешеходци, с които да се борят, и последното нещо, от което се нуждаеха, беше да обясняват на някой турист защо бременна жена скача от балкон на втория етаж.
Емери поклати глава и нахлузи амулета на врата си.
Това беше лудост.
Тя притисна стомаха си.
– Ако оцелеем, обещавам, че ще намерим безопасно място, далеч от цялата тази лудост.
Изправяйки нервите си, тя се изкачи по парапета и се подпря. Това ѝ напомни за онзи път, когато като дете събра кураж да се спусне от високия скок в местния басейн. Нервите започнаха в стомаха ѝ, последвани от ирационалното вълнение, което идваше с тръпката да направиш нещо опасно.
Разбира се, първият скок завършва с това, че тя едва не се удавя след драматичен скок по корем.
– Готова ли си? – повика я Ансел и стомахът ѝ направи собствена коремна плоча.
Емери вдиша в опит да се убеди, че ще се отпусне и ще падне, когато зад нея се чу почукване на вратата.
– Емери, аз съм Бронуин, можем ли да поговорим?
По дяволите.
Тя стисна очи и скочи от балкона точно когато чу вратата зад себе си да се отваря.
Едва успя да регистрира, че пада, когато се приземи в ръцете на Ансел.
Той я постави нежно на земята и ѝ се усмихна.
– Не беше толкова лошо.
– Никога повече не ме моли да правя това. – тя заобиколи черния джип и се плъзна на пътническата седалка едновременно с Ансел на шофьорската – Трябва да тръгваме. Бронуин беше на вратата, когато скочих.
– Каза ли нещо? – той се откъсна от бордюра и потегли от комплекса.
– Не ѝ дадох възможност да го направи. – Бронуин не беше прозвучала ядосана, но нямаше как да изчака, за да разбере. Това нямаше значение. Емери никога нямаше да се върне в комплекса. Никога не се бе чувствала по-малко у дома си, по-малко като себе си, по-малко като място, на което принадлежи.
Емери си пое дъх, докато разстоянието между нея и комплекса на вещиците се увеличаваше. Тя се пресегна да свали амулета.
Ансел се пресегна и хвана ръката ѝ.
– Дръж го. Може да ни е нужен, за да те промъкнем покрай охраната на границата на града.
– Можеш ли да ми кажеш къде отиваме сега?
– Към южната граница в залива. – той се съсредоточи върху пътя и Емери се изненада, че знае точно къде отива. Живееше там повече от месец и не можеше да се ориентира много извън улиците, които обграждаха комплекса във Френския квартал.
Беше странно да напуска града. Не го беше почувствала като дом, както замъка, но все пак Френският квартал притежаваше своя собствена магия, която щеше да има специално място в сърцето ѝ. Беше забавно – комплексът и преживяванията ѝ там трябваше да оформят представата ѝ за мястото, но… не беше така. Кифлите помогнаха. Щеше да ѝ липсват вечерите в любимото ѝ кафене с Агата.
– Дай ми да видя телефона ти.
Емери му го подаде.
Той свали прозореца си и го хвърли в една уличка.
– Какво, по дяволите?
– Вещиците могат да го използват, за да те проследят. – Той взе своя от централната конзола и ѝ го подаде – Обади се на Рен.
Малката Ем в Емери се замисли дали да не го хвърли през прозореца, но се възпротиви.
Тя набра номера. Когато той отиде направо на гласова поща, Ансел я помоли да му подаде телефона.
Той го пусна на високоговорител и изчака сигнала.
– Рен, това е Ансел. Слушай ме много внимателно. Вампирите планират нападение срещу завета. Макар че аз не се интересувам много от теб, Емери се интересува, така че те моля да изведеш себе си и колкото се може повече от членовете на завета от комплекса. Не знам кога ще нанесат удара, знам само, че това ще стане скоро.
Той затвори слушалката и върна телефона на Емери.
– Можеш да го хвърлиш сега.
Емери го погледна и се разсмя нервно. Нямаше причина да се смее, но това беше по-добре от паниката, която лесно можеше да се превърне в загуба на контрол. Тя свали прозореца и хвърли телефона, макар че удовлетворението, което би трябвало да изпитва, се изгуби в нея.
– Наистина ли атакуват?
Ансел кимна, а изражението му беше мрачно.
– Ето защо се обади Калъм. Те планират да бомбардират комплекса. Искаше да те измъкна. Добре, че това вече е било в плана.
Тя поднесе ръка към гърдите си и безуспешно се опита да разтрие стягането.
– Не можем да ги оставим да умрат. Може да не са прави за много неща, но не заслужават да умрат.
Кокалчетата на пръстите му се стегнаха върху волана.
– Не ме моли да обърна, Емери.
Защото той ще го направи. Ансел беше един от добрите.
Тя отвори уста, за да му възрази, но после я затвори. Това нямаше да ѝ донесе нищо добро. Той може и да беше от добрите, но нямаше да я изложи на опасност, за да спаси вещиците. Емери и детето в корема ѝ бяха по-важни от останалата част от свръхестествения свят.
Изминаха остатъка от пътя до залива в относителна тишина. Емери се взираше през прозореца, но вече не виждаше магията на града. Не можеше, не и когато беше възможно части от него да не съществуват след броени дни. Неведнъж Ансел се опитваше да завърже разговор, но Емери не беше в състояние да понесе светските разговори.
Не и когато всичко беше поставено на карта, не само животът на вещиците.
Едно нападение беше достатъчно, за да започне свръхестествена война – война, в която не само имаше хора, които обичаше, и от двете страни, но и в която щяха да бъдат загубени толкова много невинни животи.
Едва когато Ансел включи джипа в режим на паркиране, тя излезе от захласа си. Не беше забелязала как градът отстъпва място на блатата, но сега те бяха заобиколени от високи голи кипариси. Испанският мъх висеше като завеси и скриваше друг свят в залива.
Ансел изръмжа и тя се закле, че е чула как воланът се счупва под хватката му. Челюстта му се стегна и Емери проследи погледа му до мястото, където предполагаше, че свършват оградите на града.
Пред тях се простираше тясна поляна, а Калъм и Лили стояха заедно и ги чакаха в противоположния край, като и двамата имаха мрачни изражения.
Те не бяха единствените на поляната. Преграждайки пътя им към безопасността, стояха Вишна и петима членове на вътрешния кръг.
Сърцето на Емери се разтуптя. Разбира се, че това не можеше да бъде лесно.
– Какво ще правим? Превъзхождат ни по численост – прошепна тя.
Ансел изключи двигателя.
– Ще те измъкнем оттук. – той се обърна и постави ръката си върху нейната на централната конзола – Обещавам, че ще те измъкна оттук.
Тя кимна, но не беше убедена, че ще напуснат поляната.
Излязоха от автомобила и се приближиха към членовете на завета, като всяка стъпка беше като стъпване в гъста кал. Заветът нямаше да я остави да си тръгне, ако имаше думата, а тя не знаеше как трябваше да оцелеят срещу шест вещици. Лили не можеше да им помогне дори от другата страна на завета.
По принцип те бяха прецакани.
Емери притисна стомаха си и заговори тихо.
– Обичам те, мое малко дете.
Когато бяха на половината път между джипа и завета, Ансел спря и тя го последва, леко изостанала от него.
Емери отвори уста, за да говори, но движение иззад едно от дърветата от другата страна на завета привлече вниманието ѝ.
Не. Не може да бъде.
Тя стоеше там с отворена уста. Ако преди си мислеше, че сърцето ѝ бие, сега то заплашваше да избие от гърдите ѝ.
Нежните вибрации, които ѝ липсваха от месеци – онези, които означаваха присъствието му – погалиха голата ѝ плът и през нея премина тръпка, оставяйки в корема ѝ басейн от топлина.
Той беше точно такъв, какъвто го помнеше. Принцът-вампир, който държеше сърцето ѝ в ръцете си. И все пак колкото повече го разглеждаше, толкова повече разпознаваше чудовището, което отне живота на чичо ѝ. Очите му бяха втвърдени, по-скоро полунощни, отколкото свежото океанско синьо, което обичаше, а ъгълчетата на устните му се извиваха във враждебна усмивка.
Вълна от тъга я заля, когато Емери осъзна, че мъжът, който стоеше пред нея, не беше Огъст, който я беше държал. Но тя знаеше това. В мига, в който го видя да стои над тялото на чичо ѝ, тя знаеше, че той не е мъжът, когото бе обичала. Не защото Огъст не беше способен на убийство, а защото никога не би постъпил така с нея. Все пак част от нея се надяваше, че това няма да се окаже вярно. Че той е имал причина, освен омразата си към вещиците, за да оправдае действията си.
Сляпата надежда беше опасно нещо. Макар че тя подхранваше дните ѝ в комплекса, сега, когато очакванията ѝ се потвърдиха като нереалистични, я болеше като дявол от тамян.
Огъст беше неин враг и заплаха за детето им.
Емери сви ръце встрани, като установи, че силата на майчината любов е повече от достатъчна, за да се изправи срещу чудовището.
Огъст направи крачка напред, с пръст до бариерата, и гласът му погали кожата ѝ с позната тръпка.
– Здравей, малка вещице.
Назад към част 9 Напред към част 11
