Глава 1
Преследвани
Люлеех се на океанските вълни и сънувах, че плувам до огромен дракон, а той ми намигна лукаво. Той размаха опашка и аз излязох на повърхността. Пъшках и се мятах, нечии груби ръце ме сграбчиха, задържаха ме на място. Ревът на двигателя отстъпи място на плискането на вълните и започна нов сън. Изведнъж се озовах в гъста гора и ясно чух премереното тропане на лапи – тигър се втурна към мен през зеленината на джунглата.
Тогава започнаха кошмарите. Акули във водата, пирати на борда на Дашен, отвличането от бандитите на Локеш…
Глас настойчиво шепне отдалеч: – Събуди се, Келси!
Сънливо отворих очи и открих, че лежа на огромно легло с балдахин. Разбира се, че беше просто кошмар, помислих си с облекчение.
Светлината на вечерното слънце нахлуваше през прозореца над леглото. Прозорец с много дебело стъкло и дори с решетки, така че никой да не се качи или да излезе …
– Не! – изкрещях.
Не, изобщо не беше сън!
Трябва да си спомня всичко възможно най-скоро. И така: изпълних три задачи, освобождавайки Рен и брат му Кишан от проклятието на тигъра. За да премахнем най-накрая проклятието, трябва да намерим последния дар на Дурга. Плавахме на кораб… след това влязохме в битка с хората от Локеш. Тогава паметта ми започна да ми изневерява. Изглежда, че ме ужилиха три пъти (успокоителни стрелички!?). След това – моторна лодка … Изпускам Фаниндра с амулета във водата … и настъпва плътна тъмнина.
Сега бях затворена в непозната спалня, като затворник в клетка. Втурнах се към вратата, дръпнах дръжката за всеки случай. Тогава събрах вътрешната си енергия и вдигнах ръка, за да взривя ключалката, но не подейства. Нищичко!!! Напълно объркана, автоматично докоснах ръката си до огърлицата от черни перли на Дурга, която все още висеше на врата ми.
„Къде отиде силата ми? Къде се намирам? А къде са моите тигри – Рен и Кишан? Успя ли Фаниндра да ги намери? Какво се случи с г-н Кадам и Нилима? Идваха ли да ме спасяват? Колко още трябва да стоя тук?“
Опитах се да преценя трезво положението си. И така, все още имах огърлицата на Дурга, магическият шал все още беше завързан в бримките на дънките ми вместо колан, но златният плод на Индра го нямаше, както и лъкът и стрелите, дадени ми от Дурга. Потиснах безрадостния си кикот, когато осъзнах, че с подаръците, които ми бяха останали, мога да направя колкото си поискам платове и течности, но за какво ще ми потрябват?
Тогава си спомних още нещо и внимателно опипах малкия чип, който г-н Кадам така болезнено имплантира между пръстите ми. Чипът беше на мястото си, което даваше надежда за скорошното пристигане на спасителната експедиция. Шансът, разбира се, е малък, но е по-добре от нищо!
Главата ми се разцепваше, устата ми беше като памук. Опитах се да преглътна, но само се закашлях и се почувствах още по-зле.
-Стегни се, Келси Хейс! – мислено извиках, за да си наложа да направя трезва оценка на ситуацията. И така, извън прозореца – дървета и сняг; моята стая е на третия етаж, не по-надолу. Изглежда, че някои планини се виждат в далечината, но наистина ли е възможно да определя местоположението си по такива оскъдни знаци?
Гаденето се надигна в гърлото ми и изтичах до банята. Когато свърших, изплакнах устата си и се погледнах в огледалото. Погледна ме непозната жена – сломена, изтощена и уплашена. „Къде отиде това момиче от Орегон?“
И тогава мислите ми бяха прекъснати от натрапчив кадифен глас. Бях вцепенена. Беше гласът на моя похитител Локеш.
„Скъпа, моля, преоблечи се за вечеря. Както вече виждаш, няма да успееш да избягаш оттук и аз благоразумно взех оръжието ти. Предполагам, че е време отново да се погледнем. Имам много примамливо предложение за теб, моя скъпа Келси Хейс. Сигурен съм, че вече си узряла и си готова да приемеш съдбата си.“
Мислено претеглих възможностите си. Първо, трябва да изляза от тази стая, за да потърся възможни пътища за бягство. За момента виждам четири изхода от ситуацията: Бягам сама (може би); Рен и Кишан ме освобождават; Умирам (определено не е най-приоритетният вариант) или ставам наложница на маниак, което също не е много изкушаващо. Освен това е необходимо по някакъв начин да си върна златния плод, както лъка и стрелите. Не напразно Дурга ме предупреди, че нейните подаръци никога не трябва да попадат в грешни ръце, защото последствията ще бъдат ужасяващи. Прехапвайки устни, от цялото си сърце се надявам, че никога няма да ми се наложи да избирам между спасяването на даровете и собствения си живот.
„Ако изходът от тази килия е вечеря с дявола, така да бъде! Засега ще участвам в неговата игра, но ако ми е съдено да загубя, на Локеш също ще му струва скъпо да спечели!“
Някакво шесто чувство ми подсказваше, че ролята на треперещата пленена принцеса няма да ми донесе успех. За да победя Локеш в играта му, трябваше да се преструвам на пълна противоположност на себе си – тоест на красива, силна и уверена жена.
Претърсих гардероба си за нещо друго освен тънка черна рокля с дълбоко деколте, затова реших да поема малък риск. С тих шепот помолих Шала да ми направи нова рокля, като строго забраних да си играе с цветовете.
Когато извадих новата дреха от гардероба, я разгледах внимателно от всички страни с наслада. Шалът ми беше направил истински Лехенга-чоли тоалет, кобалтово-златно. Блузата, с къси ръкави от жакард, беше стегната на талията ми, а също толкова стегнатата пола подчертаваше извивките на тялото ми. Цветовете на Рен и Кишан ми вдъхнаха така необходимия кураж и искрено се надявах, че тази красива рокля ще ми помогне да изпълня ролята си блестящо. Шала дори беше направила за мен дълги обеци от безтегловна сапфирена копринена нишка.
Нямах време да се преоблека, преди вратата на стаята ми да се отвори и да видя на прага висок, слаб и много внушителен на вид мъж. Помолих го да ме пусне навън, но той само поклати глава и каза нещо на хинди. Бързо пъхнах шала под ръкава на чолито, събрах оскъдния си запас от индийски думи и повторих молбата си:
– Трахи! Помогнете ми!
Но мъжът просто ме изведе от стаята и ме поведе по дълъг коридор с решетъчни прозорци, дебел килим и облицовани с дърво стени.
Минахме през няколко врати, всяка от които беше охранявана от пазачи. Когато поредната врата се хлопна и заключи зад мен, изведнъж си спомних, че точно така са държали Рен в цирка: коридори и редици от врати, които защитават хората от свиреп тигър. Веднага си помислих: „Да избягам сама ще бъде много трудно, ако не и невъзможно. От друга страна, Локеш явно вярва, че не е нужно да ме охраняват много строго. Възможно е да използвам това срещу него.“
Зад последната врата се оказа сервирана маса за двама. Слуга ме отведе до стола ми и с жест ми показа да седна, след което се отдалечи.
В очакване започнах нервно да въртя ножа за масло в ръцете си. Стомахът ми кипеше от страх: просто не разбирах как мога да издържа да седя срещу Локеш. При последното ни пътуване, за да се отървем от проклятието на тигъра, трябваше да се бия с кракен и гигантска акула. Но дори тези чудовища някак си изглеждаха много по-малко опасни от злодея, пред когото сега щях да се изправя, безмилостния демон, превърнал двама от моите индийски принцове в тигри преди триста години.
-Колко мило от твоя страна, че прие поканата ми – каза Локеш, внезапно появявайки се на масата срещу мен.
Не приличаше като последния път, както си го спомнях. Беше много по-млад. Но разпознах злата хитрост, скрита в дълбините на черните му очи, така че бях нащрек. Локеш хвана ръката ми и небрежно я докосна с устните си.
– Не мисля, че имах избор – казах аз.
– И правилно. – той се усмихна и стисна ръката ми малко по-силно. – Въпреки, че не ти оставих избор какво да облечеш за вечеря, това не ти попречи да се облечеш както искаш – добави той. – Мога ли да попитам откъде имаш това чудо?
С ловко движение на ръката покрих ножа със салфетка, пуснах го на коленете си и неусетно го пъхнах в джоба на полата си. Надявайки се, Локеш да не е забелязал, изръмжах надменно.
-След като ми разкриеш източника на силата си, с удоволствие ще те науча как да създадеш гардероб от нищото!
Честно казано, почувствах се много по-уверена, след като се сдобих с някакво оръжие.
По ирония на съдбата Локеш се засмя.
-О, много е хубаво да срещнеш жена с характер! Може би този път ще ти дам тази свобода. Но не те съветвам, за в бъдеше, да изпитваш търпението ми.
Усмивката му премина в заплаха. Отблизо, Локеш приличаше повече на монголоид, отколкото на индиец. Тъмната му, късо подстригана коса беше разделена на път по средата и пригладена назад от челото му – съвсем не като тази на Рен, чиито непокорни кичури винаги падаха над очите му.
Всяко движение на магьосника беше строго пресметнато, напрегнатите гръб и рамене издаваха чудовищно ниво на самоконтрол. Просто не го познах: беше слаб и мускулест, много по-красив. Може да се каже, че беше невероятен. Но знаех, че под тази маска се крие лудост, а красивите черти са белязани с печата на злото.
Храната беше донесена и чиниите ни бързо се напълниха с ароматни индийски ястия. Слугите вършеха работата си умело и абсолютно безшумно. Побутнах чинията си с вилицата, опитвайки се напразно да събудя апетита си.
– Използваш ли магия, за да изглеждаш по-млад? – попитах внимателно.
Черните очи на магьосника помръкнаха още повече, но той се усмихна.
– О да. Не ме ли намираш за красив? Не ти ли е по-приятно да видиш пред себе си близък по възраст човек?
По ирония на съдбата той беше прав за това, но аз вдигнах рамене.
– Мразя да те виждам под каквато и да е форма. Просто се чудя – защо са всички тези трикове? Странно е, че не ме окова в мазето!
Над масата проблесна нещо ярко синьо и аз неволно вдигнах очи към тавана. Но ако е имало нещо, то вече е изчезнало. Но Локеш се намръщи и потърка пръсти.
– Предпочиташ ли да си в мазето закопчана с верига? – попита той с отвратително нахална усмивка.
– Не, просто съм любопитна. Какво направих, за да заслужа такова специално отношение?
– Заслужаваш специално отношение, защото си специална, Келси. Тази вечер, ти показа че притежаваш някои тайни сили и предпочитам да не ги потискам. – той цъкна унило с език – Не мисля, че изобщо ще ме разбереш. Не се съмнявам, че умишлено съм охулен в твоите очи. Сега, когато имаш възможността да ме опознаеш по-добре, несъмнено ще разбереш, че изобщо не е трудно да ти се харесам.
Наведох се напред, виждайки възможността да го нападна.
– Малко вероятно е Рен да се присъедини към твоите думи!
Локеш изпусна вилицата си с трясък, но бързо потисна гнева си.
– Принцът ми противоречеше във всичко и при всяка възможност. Затова се отнесох толкова… сурово с него. Но се надявам, че ти ще бъдеш по-сговорчива.
Прочистих гърлото си.
– Предполагам, че зависи какво искаш от мен.
Локеш отпи от чашата си, без да откъсва очи от мен.
– Всичко, което искам, скъпа моя, е да ти покажа какво е истински силен човек. Би било ужасна грешка от твоя страна да продължиш да подкрепяш тигрите. За разлика от теб и мен, те нямат истинска сила. Помисли – дори собственият им амулет ги прокле! Не е бил предназначен за тях от самото начало. На мен и само на мен беше съдено да сглобя всички фрагменти от амулета. Аз съм този, който е призован от амулета на Деймън!
Притиснах салфетката към устните си, за да спечеля време, докато в главата ми започна да се оформя луд план. Ако той наистина има нужда от силен противник, ще го получи. Изглежда, че е време да приложа това, което ме научиха в класа по драма! И така, първо действие: вечеря с мистериозно момиче с не по-малко мистериозни суперсили, отвратителен характер и стоманени нерви. Твоят изход, Келси Хейс…
– Както несъмнено знаеш, вече нямам фрагмента от амулета. Така че, ако очакваш да вземеш моето съкровището с ласкателство, страхувам се, че ще бъдеш сериозно разочарован.
– О, да, твоят амулет вероятно е в ръцете на твоите скъпоценни тигри сега. Надявам се да го донесат със себе си, когато дойдат тук, за да те спасят.
Малко се стъписах от тези думи, но успях бързо да се стегна.
– Какво те кара да мислиш, че ще дойдат за мен?
– Хайде, скъпа! Виждал съм как те гледат? О, ти ги завладя дори повече от моята красива Йесубай. Може да не си красива като нея, но смелостта и силата блестят в очите ти. Предполагам, че Дирен успя да издържи моите специфични методи на разпит, само защото беше толкова нетърпелив да се върне при теб. И двете ти кралски тигърчета са смазани от любов към теб. И тази любов ги прави слаби и глупави.
Нищо подобно, помислих си аз. И се усмихнах на Локеш със самодоволна мила усмивка.
– Не се ли боиш да попаднеш в същия капан? – попитах заплашително.
– Да не би да искаш да кажеш, че си примамила и двамата принцове с измама? – Локеш се намръщи – Ако да, тогава заслужаваш още повече възхищение!
Лъжата, постепенно ми даде смелост и вече не чувствах толкова голям страх, както в началото, а само като малка топка в дъното на корема ми, толкова малка, че беше съвсем поносима. Нарочно облизах бавно устните си, опитвайки се да разсея врага си. Мъдрата жена използва всички налични средства, за да постигне това, което желае.
Локеш присви очи, когато прие подаването ми.
– И какво искаш, Келси?
Засмях се гърлено по начина на нахалната Скарлет О’Хара.
– Не мислиш, че ще разкрия всичките си тайни на първата ни вечеря, нали? О, не, не съм толкова глупава… Въпреки това… все пак ти можеш да сложиш картите си на масата. Е какво искаш от мен?
– Искам да напуснеш тигрите и да станеш мой съюзник.
– Как така? – попитах, правейки всичко възможно да не трепна от отвращение.
Изведнъж почувствах странно щипене под кожата си. Усещането не беше болезнено, по-скоро интимно и много безцеремонно. Лек ветрец плъзна по голите ми ръце, галеше гърлото ми. Невидими пръсти галеха врата ми, забиваха се в косата ми, минаваха леко по ключицата ми. Локеш дори не помръдна, но знаех, че той прави това. И всячески се опитваше да не го показва.
Магьосникът се наведе над масата и се ухили многозначително.
– Скъпа моя, целта ми е двойна. Разбира се, много ми беше приятно да те отвлека от принцовете. За мен е голямо удоволствие да си представям колко са отчаяни. Но истинската ми цел е да осигуря истинско сливане между теб и мен и да го запечатам с… раждането на син.
– Син? – повторих бавно, дори когато стомахът ми скочи в гърлото ми – От мен? Прости за любопитството ми, но защо това е важно за теб сега? Не мога да повярвам, че през цялото това време Локеш-Клайд не намери Бони, а Локеш Гомес – неговата Мортиша! Толкова ли ти е писнало от любовта на майката на Йесубай, че не си потърсил нови връзки?
– Майката на Йесубай беше жалка глупачка! – изсъска Локеш – Красива, като богиня, но срамежлива пред мен, като овца. Тя не беше за мен!
– Но това все пак не ти попречи да я убиеш?
Този път Локеш дори не помисли да скрие гнева си: сини искри излезнаха от пръстите му.
– Внимавай! – предупредих го аз – Ако ми покажеш силата си, аз ще ти покажа моята и нашият очарователен разговор ще бъде безнадеждно провален.
Той затвори очи за момент, за да се овладее.
– Да предположим, че се съглася на предложението ти, споделя властта си с теб и дори ти дам наследник. Но какво ще получа в замяна? Веднъж каза, че ако ти се предам доброволно, ще спасиш живота на тигрите. Това вярно ли е? Готов ли си да удържиш думата си?
– Съжалявам, имам нужда от нещо по-сериозно от думи.
И така, време е за второто действие: „мистериозното момиче вдига шум.“ Извадих Шала от ръкава си и като държах плата в дланта си, поисках да променя цветя си. Шалът се подчини: отначало стана червен, а когато го притиснах към бузата си, веднага стана небесносин. Локеш изглеждаше омагьосан. Повдигнах вежда: и Шалът веднага започна да тъче нишките бързо през стаята, изплитайки огромна мрежа. В следващия миг се сви до размера на снежнобяла носна кърпа, която внимателно сгънах и поставих до чинията си.
– Ами ако споделя тази сила с теб? – попитах небрежно.
Но ако Локеш беше впечатлен, беше само за част от мига. Той присви черните си очи, хвърли салфетката в чинията си, изправи се и дойде при мен. Грубо извивайки китката ми, той ме вдигна рязко от стола и се ухили, когато видя как лицето ми се изкриви от ужас.
– Ще се съглася да опазя тигрите живи, ако доброволно направиш каквото искам.
Подкрепявайки думите си с дела, Локеш ме погали по бузата и прошепна горещо в ухото ми:
– Ах, Келси, кажи ми какво те забавлява? И какво – въздъхна той тежко – какво те плаши, мила?
Не отговорих. Локеш се засмя тихо, след това грубо ме придърпа към себе си и започна да ме целува жадно, хапейки болезнено устата ми. Когато най-накрая ме пусна, избърсах подутите си устни с палец и погледнах злобно Локеш.
Той се засмя щастливо в лицето ми.
– Леле, какъв отпор! Вече виждам, че ще ми доставиш голямо удоволствие, Келси.
– Радвам се, че си толкова сигурен в това! – сопнах се, страхът вече отстъпи място на гнева.
– Виждаш ли, скъпа, твоите тигри изобщо не ме интересуват, имам нужда само от техните амулети. Ако ми дадеш син и ми помогнеш да придобия властта, към която се стремя, тогава ще запазя тигрите живи. И сега, след като изслуша условията ми, ще те заведа до стаята ти, за да помислиш добре. Очаквам с нетърпение да те опозная по-добре. – добави той с усмивка, която ме накара да потръпна.
Поемайки дълбоко въздух, за да се успокоя, грабнах Шала от масата, внимателно пъхнах ръката си в джоба, където бях прибрала ножа и позволих на Локеш да ме придружи до стаята ми.
– Утре ще говорим повече за нашето партньорство. – прошепна Локеш в ухото ми – А сега, моля, върни ножа, който взе от масата.
Това ме изненада, но се опитах да не го показвам. Насила се усмихнах, извадих ножа за масло от джоба си и закачливо го поставих върху гърдите на Локеш.
– Надявам се, че няма да съдите момичето строго, че се опитва?
Струваше ми се, че думите ми го ласкаеха. Но грешах. Сграбчвайки ръката ми, Локеш грабна грубо ножа, разрязвайки с острието дланта ми. Виждайки кръвта, той вдигна разрязаната ми ръка към устните си. Потръпнах, когато той целуна ръката ми с подло удоволствие и облиза кървавите капки от устните си.
Накрая ме пусна, като ме заплаши:
– Ще следя отблизо всяко твое движение, скъпа моя. Очаквам с нетърпение нашите бъдещи… разговори.
Вратата се затвори с трясък зад мен. Като чух дрънченето на ключалката, дори се зарадвах, че ни разделят десетки дебели метални решетки.
– Завеси! – помислих си мрачно и паднах на леглото, чувствайки се изтощена. Как мога да се измъкна от тази каша?
Назад към част 2 Напред към част 4
