Глава 7
Емери вървеше под ръка с прислужницата си Далия. Тя държеше главата си високо вдигната, докато се движеше по тесните коридори на комплекса. Изглежда, всички знаеха, че е призована от вътрешния кръг. Вещиците се редяха по стените и общите помещения, сякаш за да я гледат как върви по метафоричната дъска. Нямаше как да им позволи да разберат, че е снопче нерви на ръба на паническа атака.
Бронуин беше казала, че срещата е за обсъждане на бъдещето ѝ в завета. Това не беше нещо, което заслужаваше зрители, особено толкова рано сутринта. От друга страна, мнозинството щеше да направи всичко, за да я види как се проваля в завета, което само я караше да се чувства още по-неспокойна.
Ниско ръмжене изпълни пространството около нея и Емери погледна през рамо към Ансел, който вървеше на няколко крачки зад нея. Суровият му поглед леко се смекчи, когато срещна нейния, като уверение, че ще я подкрепи, независимо какво ще се случи. Нямаше да му бъде позволено да влезе в покоите, но нямаше да се отдалечи и този факт беше единственото нещо, което я караше да поставя единия си крак пред другия.
Искаше да се срещне с вътрешния кръг, с Вишна, но я гризеше подозрението, че влиза в капан.
Далия се наведе близо и прошепна.
– Готова ли си за срещата?
– Готов ли е човек някога да бъде порицан от кръга?
– Ти не знаеш, че ще те порицаят. Те само се опитват да ти помогнат.
Емери спря да върви и вдигна вежди.
Далия ѝ се усмихна със стегната усмивка.
– Права си. Вероятно отново ще те порицаят за всички неща, които не си направила. – тя прокара ръка по предмишницата на Емери и я подкани да продължи да върви – Все пак обеща, че ще се опиташ да се впишеш по-добре.
– Както го направи ти ли? – не искаше това да излезе като атака, но намирайки се на ръба, Емери не беше способна на типичната си сдържаност – Какво трябваше да направя? Да захвърля дрехите си и да прегърна сексуалността си с всеки наличен мъж-чародей? Да седя с часове и да медитирам в очакване да се случи чудо и магията ми спонтанно да ми обясни многобройните си тайни?
Възрастната жена се засмя с половин уста.
– Ти ме разбра. Предполагам, че никоя от нас не се адаптира добре.
– Това е слабо казано. Нищо не можеше да ни подготви за дребните кучки, които живеят в този проклет комплекс. – тя заговори достатъчно силно, за да знае, че вещиците, наредени в нишите на коридора, са я чули – Поне в замъка единствената бездарна кучка, за която трябваше да се притесняваме, беше Джеси.
Далия стисна устни, потискайки смеха си.
Емери никога не беше мислила, че ще копнее за живота в замъка или за жените от Съревнованието, но това беше така. Може би не е завършила това, което е възнамерявала в замъка, като се има предвид, че убийството на Слоун остава загадка, след като Вишна заяви, че нямат нищо общо със смъртта ѝ. Но Емери беше намерила там семейство и място, на което принадлежеше. Беше на последното място, което очакваше, но това почти го правеше по-свещено. А най-хубавото е, че най-накрая бе намерила любовта, която бе търсила цял живот.
Нейната половинка.
А после беше прецакала всичко.
Връзката се разду в гърдите ѝ само при мисълта за него. Не ѝ беше станало по-лесно да мисли за Огъст. Колкото повече го правеше, толкова по-безнадеждно се чувстваше.
Тя се бореше със себе си, като си спомняше всички наивни очаквания, които имаше, когато напусна замъка. Първата седмица се надяваше, че той ще прозре какво е направила и коя е тя. Когато не го направи, тя прекара втората седмица в рационализиране. Той просто се нуждаеше от време, за да се примири с факта, че има общо наследство с неговия враг, но щеше да запомни, че тя не е те.
Точно тогава започнаха ненужните убийства на всяко от вампирските местопрестъпления.
До третата седмица тя си измисли всяко извинение в книгите, за да обясни защо е избрал да остане далеч, да се откаже от това, което можеха да имат. Тя използваше логиката, за да обясни нуждата му да убива и да сведе до минимум свидетелите. Едва на четвъртата седмица тя се пречупи и изплака всяка останала сълза за мъжа, когото обичаше. Мъжът, когото беше загубила.
Тя искаше да го забрави, да продължи напред. Но колкото и да се опитваше, или връзката с партньора, или подуването на корема ѝ я поставяха на колене и тя започваше процеса отначало.
Поне вече не продължаваше в рамките на един месец. По-често тя не усещаше диапазона от емоции в рамките на един ден. Понякога по два дни.
Те бяха партньори. Всяка фибра на съществото ѝ призоваваше да бъде близо до него. Тя искаше да го обича. Да бъде до него. Да сподели с него всеки миг от бременността си и живота на детето си. Това не означаваше, че трябва да го направи или дори че ще го направи, ако се появи възможност.
Защото колкото и да искаше Огъст, той не беше същият мъж, когото беше срещнала онази вечер в клуба. Нито пък беше принцът, с когото беше танцувала на бала. Той бе поискал всяка част от нея и макар че тя бе изиграла своята роля да го измами, той бе избрал да я смята за свой враг, макар че никога не му бе давала повод за това.
– Той ще дойде за теб.
Гласът на Далия я изтръгна от мислите ѝ и Емери бързо премести ръцете си от корема, където те разсеяно се бяха отпуснали.
– Откъде знаеш, че мисля за него?
– Представям си, че той винаги е в периферията на мислите ти, но в очите ти има този далечен поглед – такъв, какъвто според моя опит измъчва само онези, които са обичали и са загубили.
Тя мразеше сълзите, които напираха в очите ѝ, и отказваше да обърне поглед към Далия от страх, че ще се търкулнат по бузите ѝ. Не можеше да позволи на вещиците да я видят да плаче. Вместо това заздрави челюстта си и отблъсна сълзите.
– Права си, той ще дойде, но няма да е, за да ме вземе. Този кораб отплава в момента, в който напуснах замъка.
– Вещиците ще те защитят, Емери. Но трябва да им дадеш шанс.
От устата ѝ се изтръгна саркастичен смях.
– Да им дам шанс? – Емери не можеше да повярва на това, което Далия току-що каза, особено след всичко, което заветът ѝ беше направил, и след факта, че бяха вързали магията на Далия и я бяха изпратили да живее с вампирското кралско семейство.
Тя пусна ръката на Далия и се завъртя към нея, без да се интересува, че са влезли в двора, където се събираха още вещици. Гласът ѝ ставаше все по-силен с всяка дума, отразявайки яростта, която се опитваше да задържи дълбоко погребана.
– По-голямата част от вещиците тук ме смятат за предателка, а малкото, които не го правят, се държат така, сякаш чакат да се проваля. За да докажат, че съм просто жена, която се е влюбила във вампир. Безполезната наследница на обвързаните с магия, която те толерират само защото съм далечна племенница на жрицата. Те не признават ролята, която са изиграли в смъртта на сестра ми. Нито факта, че вътрешният кръг ги е излъгал за истинските отношения между вещици и вампири. Да не говорим, че са те изпратили да живееш с техните врагове.
Дворът замлъкна, а Далия се сгуши и очите ѝ намериха земята.
Емери трябваше да спре дотук, но въпреки че през нея преминаваше съжаление, шлюзовете бяха отворени. Сълзите, които се опитваше да сдържи, паднаха свободно, когато тя се обърна, вече не към Далия, а към присъстващите членове на завета.
– Не съм тук, за да бъда ваша приятелка или за да бъда приета от онези, които цял живот са ме отбягвали, отказвайки ми място в редиците си заради прегрешенията на моите предци.
– Стига. – Вишна се появи от входа, който водеше към подземните нива, където се намираше вътрешната камера. Стомахът на Емери се обърна от това колко много приличаше на Лили. За съжаление в очите на тази близначка нямаше и намек за топлина. Жреческите одежди на Вишна се развяваха зад гърба ѝ, въпреки че в двора нямаше вятър, а короната ѝ от тъмни кристали и дванайсетолъчна звезда проблясваше на слънчевата светлина. Погледът ѝ се стесни върху Емери – Предлагам ти да постъпваш внимателно, племеннице, тъй като си виновна за същото прегрешение като Лиляна. Тя предаде завета и се влюби във вампир. Тя ги защити, вместо да застане на страната на семейството си. Нейният завет. Дадох ти предимство на съмнението, тъй като не познаваше тънкостите на законите на нашия завет. Не си отделила време да се научиш, докато си била тук. Това е моя грешка, че не се уверих, че следваш плана ни, но не бъркай добротата ми със слабост.
Устата на Емери се отпусна, зашеметена. Тя нямаше представа, че Лили е била вещицата, чиито действия са довели до обвързването на целия ѝ род. Не можеше да си представи, че Лили е причината за инцидента, който е съсипал детството ѝ. И как трябваше да се примири с факта, че всичко това се е случило, защото се е влюбила във вампир? И което е по-важно, кой, по дяволите, беше вампирът? Доскоро не знаеше, че е сродница на Малкълм.
Емери отвори уста и я затвори, като се замисли дали да не пусне поредицата от злобни думи, които покриваха езика ѝ. Доверяваше се на Лили и Калъм, а ставаше ясно, че не знае нищо за тях. Единствената ѝ утеха по въпроса беше, че те щяха да направят и правеха всичко по силите си, за да защитят живота в нея, и това беше достатъчно за Емери да се довери на решенията на Лили.
Около нея се разнасяше шепот, а вещиците в двора сравняваха бележките си за това какво според тях ще се случи. За нейно нещастие, те не умееха да си шепнат.
Магията ѝ бръмчеше под кожата, реагирайки на гнева, който заливаше вените ѝ. Контролът ѝ се разклащаше и рационалната част от нея знаеше, че трябва да отстъпи на Вишна и да преразгледа всичко, което е научила, но дръзката ѝ страна разпалваше пламъка. Тя я молеше да се изправи срещу вещиците, които я бяха наранили и в един момент щяха да наранят бебето в корема ѝ заради нещо, което никога нямаше да разберат.
С ъгълчето на окото си видя как Ансел се приближава до нея. Нямаше съмнение, че той ще я последва, ако излезе от комплекса, и колкото и да ѝ се искаше да го направи, щеше да го разочарова, ако го направи. Трябваше да защити бебето си и обещанието за промяна в бъдещето. Това означаваше да преглътне гордостта си, поне за момента, и да позволи на пазителите на завета да се заемат със защитата.
Тя стисна устата си и без да хвърля поглед към Вишна, тръгна към вратата, през която беше излязла жрицата. Шепотът се засили, но Емери продължи да върви, а брадичката ѝ се отдръпна, за да държи главата си високо вдигната.
В момента, в който влязоха в сградата, Емери чу как Вишна, винаги перфектният лидер, уверява хората си, че с Емери ще се справят и че трябва да продължат да я приемат като своя наследница. Тя разказа историята на една жертва, която се е нуждаела само от любовта на един завет, за да се издигне.
Заглуши ме.
Емери стисна ръцете си толкова силно, че ноктите и разкъсаха кожата на дланите ѝ, а магията и бушуваше в нея. Сиянието на очите ѝ изпълни притъмнялото стълбище и Емери се мъчеше да запази контрол над себе си. Магията ѝ молеше да отговори на повика на истинските ѝ намерения, но Емери не можеше да се отпусне. Предупреждение прозвучаваше в съзнанието ѝ всеки път, когато емоциите ѝ я приближаваха твърде близо до претоварването на непокорната магия, която не разбираше съвсем. Знаеше само, че ще се случат лоши неща, ако попадне в нейната хватка. Все още беше вързана – не можеше да има правилен достъп до магията си – и силата ѝ щеше да се обърне срещу нея, както се беше случило в замъка.
Съмнението пропълзя през нея като змийска лоза. Как щеше да заеме позиция, когато беше безсилна?
Ансел сложи ръка на рамото ѝ и леко я стисна. Магията ѝ реагира на любезността и леко се отдръпна, като се носеше под кожата ѝ. Емери подозираше, че няма да се разсее до обичайното си бръмчене, докато не изчезне заплахата от вътрешния кръг.
Тръпка обхвана гръбнака ѝ и тя се озова пред богато украсените дъбови врати, които маркираха входа на вътрешните покои.
Вишна пристигна в малкото фоайе, а каменният ѝ поглед не издаваше нищо.
– Вътре, сега. – тя не си направи труда да спре, отвори вратата с едно махване на ръка и влезе, без да чака Емери да я последва.
Очите на Емери се стрелнаха към Ансел, който беше заел стоическа позиция до вратата. Със скръстени ръце той и се усмихна и кимна.
– Ще бъда тук, ако имаш нужда от мен.
– Благодаря ти.
Емери вдиша дълбоко в опит да защити нервите си. Уверената ѝ усмивка се закова на място и тя изправи рамене, като използва всяка частица от кралското поведение, което беше научила от времето си в замъка.
Фалшифицирай се, докато не успееш.
Тя отвори вратата и влезе в кръглата стая.
Не беше това, което очакваше.
Помещението беше приглушено, осветено от свещници, равномерно разположени по външните стени. Тя влезе към кръглия кристален олтар в центъра на помещението. Беше виждала негови снимки в библиотеката, но на живо беше много по-величествен. Говореше се, че е древен артефакт, линия за връзка със звездите и техните божества. В средата му беше издълбан кръг, в който можеха да се правят жертвоприношения с инсигниите на всяко магическо същество.
Беше зашеметяващ.
Погледът ѝ се премести от олтара към полукръглата маса, която го заобикаляше. Там седяха деветте жени от вътрешния кръг. С повечето от тях се беше срещала само мимоходом, но все пак се вгледа във всяка от тях. Някои от тях бяха нейни далечни братовчедки, дъщери на двете сестри на Лили и Вишна. Не че почитаха семейните си връзки. Те не го правеха. А повечето от тях презираха Емери за това, че изпълнява ролята на наследник, която според тях по право трябваше да им принадлежи.
Докато обхождаше с поглед всеки член, Емери се задържа на последното място, където Бронуин не искаше да срещне погледа ѝ. Нейната понякога приятелка се полюшваше нервно на стола си, което накара Емери да спре. Никога не беше виждала Бронуин да изглежда толкова неспокойна.
Вишна се спусна на средния стол, който беше леко издигнат над останалите. Устните ѝ бяха в мрачна линия.
Жрицата кимна и вляво от масата един човек избута от сенките малък телевизор.
Сърцето на Емери спря.
В края на вътрешния кръг стоеше нейната най-стара и най-добра приятелка Рен. Тя се разкъсваше между това да изтича при нея и да остане на място, както беше сигурна, че вътрешният кръг очаква от нея. Последният път, когато Емери бе видяла Рен, бе пред един клуб в Мадрид в нощта, когато на китката ѝ се появи белегът на Съревнованието.
Рен стоеше изправена, бледосините ѝ очи бяха втренчени, сякаш не беше спала от дни, и не носеше усмивката, която Емери беше свързвала с бъбривия ѝ характер.
Тогава Емери се вгледа в това, което показваше телевизорът до нея, и едва се удържа да не се сгромоляса. Беше запис от видеонаблюдението на „Монтгомъри Блус“. Тя би разпознала столовете навсякъде. Това, което не очакваше, бяха Огъст и Малкълм, застанали над мъртвото тяло на чичо ѝ Майлс.
Назад към част 7 Напред към част 9
