Глава 8
Емери стоеше замръзнала на място.
Всеки път, когато се опитваше да обработи това, което гледаше, мозъкът ѝ правеше късо съединение и тя започваше процеса отначало, а в главата ѝ се процеждаха милиони въпроси.
Опита се да си обясни, че има разумно обяснение Огъст и Малкълм да стоят над покритото с кръв тяло на чичо ѝ, но предвид неотдавнашното пренебрежение на приятеля ѝ към човешкия живот, не можеше да премине през очевидното.
Тогава се появи Рен. Емери нямаше никаква рационална представа защо тя стои в залата на вътрешния кръг. Тази част от живота ѝ се бе превърнала в далечен спомен – от който тя умишлено се дистанцираше след пристигането си в комплекса. Майлс беше брат на Ада и част от завета. Ако трябваше да бъде честна, краткият им разговор преди седмици беше по-скоро за нейното здраве, отколкото за неговото. Дори и тогава я сломи вълнението му, че най-накрая е включена в завета. Рен не заслужаваше да бъде обвързана в казуса, който представляваше свръхестественият свят.
Гърлото на Емери се размърда и тя някак си успя да проговори покрай буцата в гърлото си.
– Какво се случи?
Останалите девет вещици, седящи на полукръглата маса, погледнаха към Вишна, която взе дистанционното и изключи екрана.
– Съжалявам, Емери, но не искахме да разбереш по този начин. Рен се появи миг преди твоята малка тирада в двора.
– Глупости. – отнесеният тон на Вишна предизвика гняв, който заля вените ѝ – Простете ми, ако не ви вярвам. А сега ми кажи какво се случи с чичо ми и защо най-добрата ми приятелка стои в залата ти.
Вишна бързо се изправи и притисна ръце към масата, а уискитовите ѝ очи, толкова подобни на тези на Емери, светеха в слаб златист цвят.
– Ще се отнасяш с уважение към мен и към останалите членове на съвета. Може да си моя племенница и бъдеща наследница, но си и член на този завет.
– Дали съм? – въпросът се изплъзна, преди Емери да успее да го спре – Защото останах с впечатлението, че съм полезна само защото статутът ми се промени от вещица с магическа връзка на вещица с магическа връзка с вампирското кралско семейство.
Нередовното дишане на Емери съвпадаше с бясното биене на сърцето в гърдите ѝ. Трябваше да се овладее и да упражни приличието, което бе планирала, преди да пристъпи през вратите на залата, но Майлс и Рен бяха последните неща, които очакваше да види при влизането.
Търсеше нещо, което да я приземи, но в стая, пълна с вещици, които искаха да я видят провалена, единственото, за което можеше да се хване, беше магията ѝ или връзката с партньора. Нито едно от двете не беше надежден източник на утеха.
– Ти винаги си била член на този завет, Емери. Като близначка на член на августовския клет, сметнахме, че е най-добре да те предпазим.
– Като ме изолира от единственото семейство, което ми беше останало? Израснах, вярвайки, че съм безполезна за завета, а сега очаквате да вярвам, че съм някакъв почитан наследник? Аз съм резерва. Слоун беше убита, в което все още не съм убедена, че нямаш пръст, и тъй като тя вече не е жива, аз съм това, което ти е останало. Щяхте ли да дойдете за мен, ако не бях в Съревнованието? Или все още щях да работя на смени на бара в „Монтгомъри блус“? Ти беше моето семейство, Вишна, твоята работа беше да ме отгледаш, а ти ме остави на произвола на съдбата с жена, която се отвращаваше от мен. Така че, съжалявам ако не ти вярвам.
За трети път тази сутрин ядрото на Емери започна да се върти. Само че този път магията ѝ не се разколеба и започна да се излъчва през крайниците ѝ.
– Майлс беше мое семейство повече, отколкото ти някога ще бъдеш, и аз никога няма да спра да изисквам да знам какво се е случило с него, така че можеш да ми кажеш.
Очите на Вишна се разшириха, а от останалата част от вътрешния кръг се чуха хор от въздишки.
– Очите ти. Емери, магията ти е събудена.
Разбира се, те избраха този момент, за да заблестят. Нито за миг не се показа, когато тя седеше с часове в медитация и се опитваше да усети концентрацията на магията, която ѝ говореше. Не, тя се появи пред целия проклет вътрешен кръг и очевидно означаваше нещо.
Емери примигна, очите ѝ щяха да спрат, но ако начинът, по който цялото ѝ тяло вибрираше, беше някаква индикация, те щяха да светят, докато магията ѝ се успокои.
– Не променяй темата. Какво се случи с чичо ми и защо Рен е тук?
С въздишка Вишна се протегна и върна образа от видеонаблюдението обратно на екрана.
– Майлс беше убит снощи, след като Огъст и Малкълм се появиха, за да го разпитат.
Емери си пое дъх и светът ѝ се наклони.
– Не – прошепна тя. Това нямаше смисъл. Малкълм не би направил това. Той никога не би я наранил умишлено.
Но Огъст би го направил.
– Съжалявам, Емери. – извинението на Вишна беше куха проява на съчувствие.
– Къде е видеото? Трябва да го видя. – тя отчаяно се нуждаеше от доказателства. Без него винаги щеше да се пита дали е вярно. Държеше се за частица надежда, че вампирските принцове не са изпаднали толкова дълбоко в омраза към нея, че да ѝ отнемат последния член на онези, които смяташе за семейство.
Рен, която беше необичайно мълчалива, се приближи до Емери и хвана едната ѝ ръка.
– Изтриха видеозаписите от камерите за видеонаблюдение. Разполагам само с неподвижните изображения, които се правят периодично през нощта и се актуализират в облачната мрежа на клуба. Веднага щом разбрах кой е, се свързах с клана с информацията.
С пълни със сълзи очи Емери срещна погледа на Рен. Вътрешно тя вече знаеше отговора, но не искаше да го повярва.
– Откъде знаеш, че трябва да се свържеш със завета?
Рен погледна към Вишна, която и кимна.
– Защото аз съм вещица, също като теб, Емери. Всъщност аз съм твоя братовчедка. Майка ми беше по-малката сестра на Вишна.
Емери се задави от ридание. Целият ѝ живот беше лъжа. Дори единствената ѝ приятелка в света преди Съревнованието беше в течение на измамата. Всичко, което и бяха казали, докато растеше, беше сложна измама от страна на завета.
– Защо? – магията се стегна в гърдите ѝ, ограничавайки способността ѝ да диша. Тя изтръпна и ръцете ѝ полетяха към гърдите ѝ, като легнаха на мястото, където сърцето ѝ биеше яростно.
Очите на Рен се стрелнаха към Емери и тя прокара ръце по дължината на горната част на ръцете си.
– Трябва да се успокоиш, Емери.
Нима не знаеше, че това е най-лошото нещо, което можеш да кажеш на човек, който е изпаднал в ужас?
Тялото на Емери сякаш щеше да се пръсне. Но не по същия начин, както в замъка, когато бе погълнала магията на амулета. Този път виновна беше собствената ѝ магия и тя имаше чувството, че се е уморила от това, че е била заглушавана и подчинявана от ръцете на завета.
Рен извърна глава към вътрешния кръг.
– Какво се случва с нея? Магията ѝ се бори срещу нея, нали трябва да е свързана?
Вътрешният кръг я изгледа с широко отворени очи. Те се наклониха един към друг и нервно зашушукаха. Емери чуваше откъслечни части от разговора им, тъй като, както и всички останали вещици в комплекса, те бяха шепнещи гадове.
– Какво означава това?
– Трябва ли да бъде отвързана?
– Тя трябва да е силна.
– Възможно ли е да е тъмна?
Мощна? Тъмна? За кого, по дяволите, я смятат? Тя не беше нито едно от тези неща. Беше просто едно момиче, което не можеше да контролира магията си. Магията, която трябваше да бъде обвързана.
– Емери, поеми си дълбоко въздух. – гласът на Рен я измъкна от спиралата, после повтори – Трябва да се успокоиш.
– Да се успокоя? – от устата на Емери се изтръгна нещо средно между задушен и маниакален смях – Току-що разбрах, че целият ми живот е бил поредица от лъжи и сега вътрешният кръг ме смята за някаква странна вещица. Магията ѝ се завихри в нея, притискайки се към кожата ѝ. Тя твърде много ѝ напомняше за това как се чувстваше в стаята на Челси, преди да избухне.
Стомахът ѝ се стегна и през нея премина мъчителна болка.
Бебето.
Обхванала с ръце средата на тялото си, Емери се обърна и тръгна към вратата, надявайки се, че вътрешният кръг ще спори достатъчно дълго, за да може да избяга.
– Чакай! – извика Рен след нея, но Емери вече беше на половината път към вратата.
Емери се изтръгна от стаята и се блъсна в твърдите гърди на Ансел. От очите ѝ се изляха сълзи, докато го гледаше.
Веждите му се смръщиха от притеснение и той погледна над главата ѝ към залата.
– Какво, по дяволите, се е случило? Очите ти светят.
– Бебето!! – изпъшка тя, а тежестта на гърдите ѝ нарасна едновременно с болката в корема – Прекалено много се натоварих, то растеше цял ден, а сега магията ми се опитва да се освободи, но това вреди на бебето.
– Майната му. – Ансел се огледа, сякаш търсеше отговор.
– Трябва да я освободя, но не знам как. Това не трябваше да се случва. – думите ѝ се изсипаха от нея по-бързо, отколкото тя успя да помисли – Магията ми би трябвало да е свързана. Мислят, че съм някаква тъмна вещица. Аз дори не знаех, че има тъмни вещици, а само тъмна магия. Не мога да я спра.
– Дишай, Емери. – Ансел наклони глава и ъгълчетата на устата му се наклониха съвсем леко – Имам идея.
Той подхвана Емери в обятията си и тръгна да бяга през подземията на комплекса, като я държеше плътно до гърдите си.
Болката я прониза на вълни и тя хлипаше срещу него, а цялото ѝ тяло трепереше.
– Дръж се, Ем, почти сме там.
– Не ме наричай така. – тя стисна зъби, когато я прониза поредната порция болка.
Огъст я наричаше Ем, а той беше последният човек, за когото искаше да мисли точно в този момент. Не и когато единственото, което си представяше, беше как стои над мъртвото тяло на чичо ѝ. Не и когато се замисли за всичко, което е направил, откакто е научила, че е вещица. Толкова много искаше да повярва, че той не е това, което вещиците казваха, че е мъжът, в когото се беше влюбила в замъка, но доказателствата бяха изобличаващи и тя започна да се пита дали не са били прави.
Ансел се движеше със скорост, която тя не знаеше, че притежава. Не чак толкова бърза като на вампир, но определено нечовешка. Направиха още три завоя, преди той да отвори една врата и да я постави върху плюшена постелка за спаринг.
– Залата? – Емери се опита да се съсредоточи върху дишането си, но усети как гневът ѝ се издига до нови висоти, насочен към вълка пред нея – Идеята ти за помощ е да ме принуждаваш да тренирам? Добре ли си?
– Добре съм. И това е най-добрата идея, която имам. – Ансел ѝ се усмихна полуизвисено. – А сега ме удари.
– Какво? – трябваше да го е чула погрешно.
– Чу ме. – той пристъпи към нея и изпъчи гърди – Удари ме.
– Няма да те ударя, Ансел. – Емери направи две крачки към вратата, но се удвои, когато болка обхвана гръбнака ѝ.
– Трябва. – ръката му я хвана за горната част на ръката и той внимателно я завъртя, като я подкрепяше при това – Правим това с вълците, за да се освободят от натрупаната нужда да се сменят между пълнолунията.
– Но аз не съм вълк. – тя обгърна корема си с ръце и вдиша през болката.
– Не, не си. – Ансел разтвори крака и зае отбранителна поза – Но емоциите ти диктуват магията ти, а магията ти вреди на тялото ти. Така че ще ме удряш, докато очите ти спрат да светят.
Емери извъртя очи, отстъпвайки само защото нямаше по-добра идея.
– Добре. – тя се уравновеси и вдиша дълбоко, като и се искаше да беше облечена за някаква физическа дейност. Плътният пуловер беше идеален, но не и камизолката, която носеше под него и която прикриваше растящия ѝ корем.
Ансел наблюдаваше с напрегнат поглед как тя отдръпва юмрука си и го забива към гърдите му.
– Не е лошо за едно малко нещо – засмя се той – Направи го отново, но този път разтвори палеца си. Ще го счупиш, ако го държиш прибран в юмрука си.
Тя нагласи юмрука си и замахна още веднъж, като този път го удари в слънчевия сплит. За пореден път той не помръдна от мястото, на което стоеше.
Проклетите вълци бяха също толкова неразрушими, колкото и вампирите. Поне коремните им мускули бяха такива.
– Отново. Но този път искам да си представиш, че аз съм вещиците, които са те разгневили. Позволи на всичко това да премине в ударите ти.
Емери го удари отново. И отново. Първо с десния си юмрук, после с левия. Съсредоточи се върху всички неща, които заветът ѝ беше направил.
Лъжата за наследството ѝ.
Удар.
Да я държат изолирана и сама.
Удар.
Изпращането на Рен за нейна най-добра приятелка и лъжата за това коя е тя.
Удар.
Сълзите се стичаха по лицето ѝ, когато всеки катарзисен удар попадаше в целта. Тя не спря, докато магията ѝ вече не се разтърсваше в средната част на тялото ѝ и не вибрираше в крайниците ѝ.
– Добре. Сега се престори, че аз съм гадината, която те е наранила.
Емери изсмука накъсан дъх и се преви от смях. Ансел може и да беше друг вид, но с всеки изминал ден се отдалечаваше все повече от отбора на Огъст.
Нейната половинка беше всичко, което искаше, и всичко, което мразеше едновременно.
Беше успяла да пренебрегне отхвърлянето му. Дори бе успяла да си обясни логично убийствата му като начин за отмъщение, тъй като те бяха методични и привързани към психопатските атаки на вампирите.
Но убийството на чичо Майлс беше отмъстително. Нямаше как чичо ѝ да е замесен в някое от убийствата. Точно както нямаше причина да присъстват в Монтгомъри Блус, освен да изпратят съобщение. Послание, което имаше за цел да я нарани.
Ударите ѝ намериха стабилен ритъм и Емери направи точно това, което ѝ нареди Ансел. Тя влагаше всеки грам емоция във всеки удар.
Когато вече нямаше какво да даде, тя наведе глава и въздъхна, а тялото ѝ се отпусна с облекчение, когато осъзна, че магията ѝ отново е спокойна.
– Погледни ме, Емери.
Тя вдигна глава нагоре и срещна загрижения поглед на Ансел. Той беше облян в пот също като нея. Той протегна ръка и отметна косата ѝ от лицето ѝ, като разгледа очите ѝ.
– Няма да светиш повече.
Тялото ѝ я болеше и не се съмняваше, че след няколко часа ще се чувства гадно, но успя да се усмихне.
– Благодаря ти, Ансел.
– Казах ти, че ще те защитя по всеки възможен начин, дори и да е от самата теб. – той я придърпа към гърдите си и я прегърна, като прошепна в ухото ѝ – Имаме аудиенция.
Ансел я пусна и се премести така, че да е между нея и мястото, където Рен и Бронуин стояха до вратата.
– Добре ли си? – Рен прекоси постелките и разтвори ръце, сякаш искаше да прегърне Емери, но спря, когато Емери вдигна ръце нагоре.
Тя кимна.
– Вече съм. Ансел бързо намери начин да освободи магията ми.
Бронуин бавно последва Рен, а любопитният ѝ поглед пробяга по Емери, преди да се обърне към Ансел.
– Благодаря ти, Ансел. Емери има късмет да те има.
Ансел наведе глава, съвършен южняшки джентълмен.
– За мен е удоволствие да я защитавам.
Бронуин леко наклони глава, а веждите ѝ се сгърчиха.
– А защо точно те изпратиха да я защитаваш?
Емери смръщи вежди, завладяна от откритата враждебност на Бронуин. Може и да не бяха най-добри приятелки, но бяха поне приятелски настроени.
– Както бе съобщено на вътрешния кръг, Емери е потенциална мишена за вампирите. Вълците бяха наети да я защитават. Ансел стоеше изправен, но с лекота, която създаваше впечатлението, че не е разколебан от начина, по който Бронуин го разпитва.
– Но вълците обикновено са неутрални, нали така?
– Ние сме, но защитата на Емери е в интерес на всички.
– Бих си позволила да не се съглася. – устните на Бронуин се изкривиха сардонично, което накара Емери да настръхне. Това не беше нейна приятелка. Това беше Бронуин, която говореше от името на вътрешния кръг – Ако това, което подозирам, е вярно и тя носи детето на престолонаследника, вещиците няма да имат интерес да я пазят. Не и докато тя носи бебето.
Майната му.
Светая светих, майната му.
Това беше моментът, от който се страхуваше, откакто бе стъпила в комплекса.
Момент, който знаеше, че неизбежно ще настъпи, но се надяваше да има поне хиляда мили между себе си и вещиците, когато това се случи.
Те знаеха.
Знаеха и щяха да ѝ отнемат бебето. Не да го вземат. Нямаше никакъв шанс да оставят малкия ѝ таралеж жив. Можеха дори да убият Емери. Два заека, един камък.
Ансел изръмжа и застана изцяло пред нея, като на практика я измъкна от спиралата.
– Няма да навредиш нито на нея, нито на бебето. Освен ако не искаш да си създадеш враг от вълците.
Емери впи нокти в дланите си в маниакален опит да държи емоциите си под контрол. Болката я разсейваше от раздвижването в гърдите ѝ и ѝ позволяваше да се съсредоточи върху дишането си. Не можеше да изгуби контрол.
Минаха мигове и когато беше сигурна, че няма да започне да свети отново, тя сложи ръка на рамото на Ансел и излезе иззад него.
Запазвайки стоическото си лице, Емери посрещна погледа на Бронуин.
– Откъде знаеш?
Нямаше смисъл да лъже. Един обикновен тест за бременност щеше да разкрие истината.
– Значи е вярно? – деловата фасада на Бронуин се разколеба, но само за миг – Тръгнах след теб, защото ми пукаше какво ще се случи с теб. Мислех си, че със сигурност съм те чула погрешно, когато си говорила с вълка пред камерата, но всъщност е вярно?
Емери кимна. Разочарованието в гласа на Бронуин я потроши, но не толкова, колкото начинът, по който устните ѝ се изкривиха от отвращение. Жената пред нея беше едновременно нейна приятелка и олицетворение на мразещите вампирите вещици, които никога не биха одобрили живота, растящ в утробата ѝ.
– Как можа, Емери? – Рен я омаловажи по начин, който Емери не смяташе за възможен за най-добрата ѝ приятелка – Той е наш враг. Знам, че Ада и Майлс са те научили на нещо по-добро.
– Ти не знаеш нищо за мен и за Огъст. – измърмори Емери – Нито една от вас няма право да ме съди, когато сте били самодоволни от лъжите, които заветът разказваше. Това, което се случи в замъка, не беше планирано, но по дяволите, ако не беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало.
– Докато не уби сестра ти. – съскаше Рен, а от всяка дума капеше яд – И приятелката ти. След това те захвърли на задника ти в подземието и уби чичо ти. Какъв татко на бебето, което имаш там.
Емери отстъпи крачка назад, словесният шамар в лицето прозвуча вярно. Рен знаеше какво точно се е случило с нея, но оценката ѝ разкриваше колко малко знаят вещиците за времето, прекарано в замъка.
Бронуин постави ръка върху Рен в нещо, което Емери предположи, че е опит да я успокои.
– Няма значение какво се е случило с нея, важното сега е детето, което расте в утробата ѝ. – очите ѝ се спряха на средната част на Емери, която тя притискаше защитно – Това е гадост и ще наруши равновесието в свръхестествения свят по непредсказуем начин.
Ансел изръмжа до нея, повтаряйки точно чувствата на Емери.
Тя имаше два избора: можеше да се бори със завета, за да запази детето си, или да играе играта им с надеждата, че това ще им даде достатъчно време да избягат от града. Тя погледна към Ансел и го погледна умолително, надявайки се, че той ще ѝ се довери.
– Все още не съм решила какво ще правя с бебето. – тя се бореше с надигащата се в нея паника, като се надяваше да изглежда спокойна – Все още съм в много ранен етап на бременността и имам още няколко седмици, за да реша какво бих искала да направя. Много е вероятно моята половинка да разбере, ако прекъсна бременността, а като се има предвид убийствената му страст, подозирам, че ще бъда следващата в списъка му с убити, ако убия наследника му.
– Половинка? – присмехът се изтърколи от езика на Бронуин с лекота – Ако си току-що забременяла, това щеше да се случи точно преди да заминеш. Откъде би могъл да знае, откакто си тук? Откъде?
– Половинките са свързани с връзка. – Емери мълчаливо се молеше Вишна да държи вътрешния кръг в неведение по отношение на чифтосването, както бе замислила първоначалната вещица. От това зависеше причудливият ѝ план – Той ще усети прекратяването.
– Защо продължаваш да наричаш принца своя половинка? Вещиците нямат половинки, нито пък вампирите. Вълците са единствените, които се чифтосват за цял живот.
– Точно в това грешиш. Свободна си да попиташ жрицата за това, но основното е, че вампирите и вещиците са създадени един за друг. Огъст е моята половинка. Магията ми реагира на него, въпреки че е обвързана. Подозирам, че затова магията ми изплува на повърхността, тласкайки се срещу едното обвързване, за да завърши другото. – всъщност тя не знаеше, че това е вярно, но Емери трябваше да спечели време – Ние вече завършихме връзката – той е мой, както и аз съм негова.
Дори и той да не го вижда по този начин.
– Нищо от това не е вярно. – противопостави се Рен, никога не желаейки да отстъпи от аргумент, в който вярваше, че е права – Вещиците и вампирите са били в противоречие още от създаването си. Те трябва да са я принудили по някакъв начин. Може би защото магията ѝ е обвързана.
Бронуин остана безмълвна, като че ли обмисляше разкритото. Тя беше учен и прекарваше голяма част от времето си в проучвания в архива на Вътрешните кръгове. Именно това я беше привлякло към Емери в началото, тя винаги питаше какво чете Емери. Бронуин процъфтяваше от знанието. Ако постави под съмнение достоверността на твърденията на Емери, това можеше да им спечели известно време за бягство.
Емери продължи, подтиквайки Рен да я разпитва допълнително.
– Замисляла ли си се някога защо не можем да бъдем принудени?
Рен извъртя очи, сякаш отговорът беше очевиден.
– Защото вещиците са създали вампирите и следователно ги превъзхождат.
– И откъде знаеш това? Говорила ли си някога с някой от тях и потвърдила ли си своето превъзходство?
Рен сви рамене, но не отстъпи.
– Не, но това не означава, че не е вярно. За наша безопасност ковенът ни съветва да се пазим от вампири. Те са нецивилизовани и ще ни нападнат веднага щом разберат, че сме вещици.
– Мога да ти кажа, че те са най-далеч от нецивилизованите. Бих казала, че завета е по-нецивилизован. В общи линии това е къща на женско дружество, пълна с възбудени тийнейджъри. Дори бих казал, че вампирите са едно стъпало над тях. Те не са ме лъгали през целия ми живот.
Това беше нисък удар, но Емери не можеше да се сдържи.
– Не, те просто те изгониха, когато разбраха каква си.
Туше.
– Заслужавах си го. – каза Емери и гласът ѝ се пречупи – Аз бях лъжливото копеле в тази ситуация.
Рен свъси вежди – израз, който Емери знаеше, че означава, че очаква от нея подробности, но тя мълчеше. Нямаше намерение да преразказва историята си с Рен, не и пред Бронуин и определено не и когато най-добрата ѝ приятелка изглежда поставяше верността си към вещиците пред приятелството им.
– Няма значение. – намеси се Бронуин – Ще отнеса тази информация на вътрешния кръг и ще решим какво ще стане с теб и детето ти. Докато не бъде взето решение, ще останеш в комплекса, затворена в стаята си.
Емери кимна в знак на съгласие и наблюдаваше как Бронуин и Рен се обърнаха с глава към вратата.
Рен погледна през рамо към Емери и разочаровано поклати глава, след което отново застана в крачка зад Бронуин.
Емери въздъхна тежко, когато останаха само тя и Ансел.
– Няма да останем тук, нали?
Тя вдигна поглед към вълка, който се извисяваше до нея.
– Не. Няма да им позволим да ни отнемат надеждата.
Назад към част 8 Напред към част 10
