Глава 15
Карнон винаги е вземал само жените. Сега, след като Дез го уби, изчезванията са спрели. Документът в ръката ми го казва.
Но мъжете …
– Значи мислиш, че зад това стои повече от един човек? – Гледам Дез от другата страна на масата, смаяна. – Но… защо? И как?
Дез прокарва ръка през бялата си руса коса, а мускулите на ръцете му пулсират.
– Работя върху това.
Точно тогава Малаки влиза в стаята, крачките му са дълги и мощни, изглеждащ досущ като пират с лепенка на окото и изпити бузи.
Той пуска голям восъчен лист на масата.
– Покана за слънцестоенето – третата, която изпратиха, за протокола. – Набръчква носа си. – Уф, каква е тази миризма? – Казва той и се намръщва към чиниите с индийска храна, разпръснати по масата.
Наистина ли току-що презря вечерята ми?
Дез се обляга на стола си и кръстосва ръце на гърдите си.
– Тази година няма да ходим на Слънцестоенето.
Малаки сяда, а пред него се появяват чиния и чашка. Миг по-късно той посяга към подноса със самоса.
– Наистина? – Казвам му подигравателно, като повдигам вежди. Допреди миг той мразеше вечерята ми, а сега е на път да я изяде. – Това е начинът, по който ще изиграеш това?
Той ме поглежда объркано, докато добавя самосата в чинията си. Обръщайки вниманието си към Дез, той казва:
– Това е наистина лоша идея.
Дез вдига рамо.
– Последният път, когато Кали посети друго кралство, беше нечий затворник.
– И тогава ти уби краля на това кралство, – казва Малаки гладко. – Мисля, че всички знаят, че не бива да се гаврят с половинката ти.
– Няма да отидем – повтаря Дез.
– Да си с половинка не означава, че спираш да бъдеш крал.
– Внимавай. – Думите на Дез прорязват помещението като камшик, а силата му се носи по тях.
Малаки сяда обратно на мястото си и навежда глава.
– Извинявай, кралю мой.
Тялото на Търговеца сякаш се отпуска, а силата, сгъстила въздуха преди миг, сега се отдръпва.
– Loi du royaume – казва Дез тихо.
Устата на Малаки става мрачна.
– Знам.
Поглеждам между двамата мъже. Досега донякъде успявах да следя разговора, но сега ме изгубиха.
– Какво е това? – Питам. – Тази фраза, която току-що каза.
Дез кимва към приятеля си.
– Кажи и, Малаки. Ако тя трябва да отиде и да се подложи на Слънцестоенето, защото ти смяташ, че това е добра идея, тогава ѝ кажи какво ще трябва да пожертва.
Малаки въздъхва, след което насочва вниманието си към мен.
– Знаеш ли човешката поговорка: „Когато си в Рим, прави каквото правят римляните“?
Примигвам към него.
– Ти наистина знаеш тази фраза? – Той не ми прилича на фея, която се подвизава на Земята.
– Знаеш ли я? – Настоява той.
Поглеждам от него към Дез и колебливо кимам.
– Това е законът тук, в другия свят.
Все още не разбирам.
– Когато е в Нощното царство – обяснява Малаки – една фея трябва да спазва техните закони. Тук Дез не иска да напускаш Нощното кралство, защото и двамата ще бъдете подчинени на законите на друго феерично кралство.
– В общи линии така е и на Земята – казвам аз, объркана защо това е проблем.
– Кралство Флора поробва хора – намесва се Дез.
А. И в това се крие истинският проблем…
БУМ!
Стаята се разтърсва от вълната на магията, която ни залива, и ме хвърля обратно на мястото ми. Чиниите и приборите ни дрънчат на масата, няколко от тях падат от ръба и се разбиват на пода. В далечината чувам приглушени въздишки.
Тримата се поглеждаме един друг.
Какво, по дяволите…
Изведнъж се раздвижихме, а столът ми се преобърна зад мен в бързината да разбера какво се случва. Малаки, Дез и аз бързаме да излезем от стаята, а вечерята, изчезналите мъже и робовладелските кралства са забравени.
Навън в залите феите се разбягват, опитвайки се да намерят убежище. Един от дворцовите офицери тича към нас, като се покланя набързо на Дез.
– Има нарушение на сигурността, – обяснява той, а гласът му е задъхан. – Един от порталите не работи – нещо е преминало през него и го е срутило.
– Събери стотина от най-добрите ми войници и ги накарай да ни посрещнат във въздуха.
Щом Дез дава заповедта, офицерът тръгва, бягайки обратно по пътя, по който е дошъл.
Започваме да се движим отново. Вместо да сляза на главния етаж на двореца, аз следвам Дез и Малаки на един от балконите на замъка.
Очите ми се стрелкат по хоризонта, търсейки нещо, каквото и да е, което да обясни тази силна вълна от магия. Беше ми толкова позната…
Дез откъсва поглед от хоризонта, за да ме погледне. Устните му се разтварят и съм почти сигурна, че точно тук ми казва да се върна вътре.
Вместо това той затваря устата си и свива челюстта си. Пристъпва към мен и ме стиска за врата.
– Искаш ли да се присъединиш към мен? – Пита той.
– Винаги. – Това не е толкова мисъл, колкото инстинкт. Там, където отива моят приятел, отивам и аз.
– Дезмънд… – Малаки протестира.
– Това ще бъде опасно, – предупреждава ме той, без да обръща внимание на приятеля си. – Всеки от нас може да умре. Все още ли си сигурна?
Сърцето ми се разтуптява като лудо. Дали някога съм си мислела, че любовта на Дез ще бъде задушаваща? Че ще ме притиска като одеяло за сигурност? Защото това не е задушаващо и не е приютяващо. Тя е опасна и всепоглъщаща и точно сега оставя вкус в устата ми като кръв и дим.
– Сигурна съм.
Зад нас Малаки вдига ръце.
Дез кимва към мен, лицето му е мрачно.
– Следвай примера ми и се пази. Това е заповед.
Крилете му се разтварят зад него, разцъфтяват като някакво изкривено, бодливо цвете. В отговор моите собствени крила се разтварят широко.
С изблик на магия той скача в нощния въздух, а крилата му го издигат нагоре. Моето собствено излитане не е толкова грациозно, но няколко секунди по-късно и аз съм във въздуха, следвайки Краля на нощта, с Малаки зад гърба ми.
Не виждам какво е предизвикало суматохата, докато Малаки, Дез и аз не се присъединяваме към войниците на Дез.
Далеч под плаващия остров Сомния, на основната суша, която съставлява Другия свят, се разгръща огромно огнено кълбо, от което вече се издигат гъсти, мастилени кълба дим.
Колкото повече се приближаваме, около нас се носят люспи от тлееща пепел. Примигвам към пламъците, докато димът изгаря очите ми.
Веждите ми се набръчкват.
Точно в центъра на ада, точно там, където предполагах, че топлината ще е най-голяма и огънят ще гори най-ярко, има почерняла пътека, която пламъците не смеят да докоснат.
Един от пазачите посочва нещо по изпепелената пътека и аз проследявам пръста му. Там, сред овъглената земя, се намират нещо, което изглежда като две фигури.
Едва когато сме на около стотина метра от земята, разпознавам едната от тях.
Е, добре ме прецака.
Темперанс „Темпер“ Дарлинг, моята най-добра приятелка и колежка, марширува сред пламъците, сякаш ги контролира, влачейки със себе си една много уплашена на вид фея. Тъмните ѝ очи светят като въглени, а от тях изскачат електрически светкавици.
О-о.
Тя официално е загубила контрол над силата си. Виждала съм я така само още два пъти и нито един от тях не е завършил добре.
Около мен усещам как магията на феите се натрупва във въздуха. Не знам дали всичко идва от Дез, или войниците му също допринасят за това, но хвърлянето на сила върху Темпер, когато тя е в това състояние, води само до едно – разрушение.
Поглеждам към Дез, който изучава Темпер. На лицето му няма никакво разпознаване, а и защо да има? Въпреки всичко, което съм му разказвала за нея, той всъщност не е срещал Темпер на живо.
Понякога предполагам, че моята половинка е всемогъща и непогрешима, че знае всичко и всички във всеки един момент. Че нищо не може да му се изплъзне.
Но може и очевидно е така.
Той започва да дава знак на хората си, които коригират позициите си, телата им са напрегнати и готови.
Ако не направя нещо сега, те ще подпалят приятеля ми и това ще свърши зле за всички.
Стигайки до прибързано решение, прибирам крилата си близо до гърба си. Тялото ми се потапя, започвайки да се гмурка към земята.
– Спри! – изкрещява някой зад мен.
Няма как да спра.
Поглеждам през рамо. Очите ми срещат тези на Дез и за миг само се гледаме. Точно сега нито следвам примера му, нито се пазя, както ми е заръчал. Той има всички основания да използва магията си, за да ме спре по пътя, но не го прави.
Тази малка проява на вяра укрепва собствената ми смелост.
Няма как да му съобщя, че тази жена всъщност е най-добрата ми приятелка или че може би съм единствената, която може да спаси ситуацията, преди някой да пострада. Единственото, което мога да направя, е да кимна на Дез.
Знам какво правя, ще го накарам да разбере.
Въпреки че не може да прочете мислите ми, мисля, че трябва да ги разбере от лицето ми. Той ме гледа още миг, а после вдига юмрук. В отговор войниците му остават неподвижни, а телата им са все така уравновесени.
Това е всичко, което имам време да забележа, преди да се обърна отново напред.
Под мен Темпер се взира в групата ни, а обикновено топлите ѝ очи са чужди и мехурчета, когато попадат в моите.
Това е Темпер, от която се страхуваха хората в нашето общежитие, и тук е силата, която ги плаши.
Ужасяващата реалност на нейното съществуване, тази, в която се взира всяка сутрин, когато се събужда, и тази, за която затваря очи всяка вечер, е, че е способна на това клане. Способна е на него и една част от нея го желае.
Съществува съблазнителна сила, която тя може да използва, и тя я примамва винаги, когато може. През повечето дни тя и казва да се маха.
Днес тя ѝ се е отдала.
Знам какво се чудят войниците, които гледат надолу към Темпер. Това е същият въпрос, който е измъчвал много от нашите клиенти.
Какво е тя?
Взирам се в приятелката си през мъглата, а топлинните вълни карат формата ѝ да блести и да се огъва. Има само един вид свръхестествено, чиято магия е толкова мощна, толкова плашеща, толкова опияняваща – Магьосница.
Назад към част 14 Напред към част 16
