Глава 15
Седнала на свободното си столче зад бара, се взирах в лаптопа си, а отвратителният бял уебсайт на МагиПол запълваше екрана, отворен за списък с наградите на студената Демоника. Мислите ми се въртяха непрекъснато, а в стомаха ми бълбукаше тревога.
Нямаше никаква вест от Зак.
Никаква вест от Кай.
Само още три нощи до пълнолунието, в които щях да си говоря с Етеран, независимо дали исках или не.
Разговорът ми с Езра се въртеше в главата ми – сърцераздирателна история за двама тийнейджъри демонични магове. Той се беше научил да се контролира. Тя не го беше направила и това я убило. Това беше най-сбърканото нещо, което някога бях чувала. Колкото и да ми се искаше да разбера какви болни копелета превръщат четиринайсетгодишни в демонични магове, не можех да се отърва от другите коментари на Езра.
Чувствам се така, сякаш се давя, сякаш изчезвам.
Остават само страхът и яростта.
Етеран може и да го преживее, но аз няма да го преживея.
Само веднъж бях виждала Езра наистина да губи контрол над емоциите си. Беше в къщата на Аарон, по време на първото посещение на Зак. Бях изпаднала в истерия и крещях, а Езра беше разбил рамката на вратата.
Ето защо Аарон и Кай толкова много защитаваха Езра. Ето защо страхът и гневът му бяха толкова опасни. Това не беше просто възможност за Етеран да се промъкне на мястото на шофьора. Беше много по-лошо от това. Етеран изглеждаше логичен, дори разумен, но емоционалната обратна връзка, която Езра беше описал, този срив на всякакъв контрол, който можеше да впримчи и демон, и маг…
– Алооо? Тори?
Изтръпнах и погледът ми се вдигна нагоре.
Синър стоеше на бара срещу мен, а веждите ѝ бяха смъкнати от загриженост.
– Добре ли си?
Усмихнах се вяло, докато се отърсвах от притеснението си. Новият цвят на косата ѝ все още беше шокиращ – сребристо лилаво-сив, който подчертаваше светлия ѝ тен, а драматичният вид беше подчертан от опушен грим.
Изглеждаше загадъчна и прекрасна, но моментът на преобразяването ѝ ме притесняваше. Напоследък не бях виждала и нито един от ярките ѝ топове или вихрени поли. Днешният ѝ пуловер беше дълъг и много черен, съчетан с топли черни панталони и високи ботуши до коляното, които не бях виждала преди.
Тя се плъзна на един стол.
– Какво става?
Почти казах „нищо“, но размислих.
– Не мога да вляза в него.
– Хм. – Тя подпря брадичката си на ръката си. – Имаш ли нещо общо с тази тълпа тази вечер?
Огледах се наоколо. В кръчмата беше оживено. Не е необичайно за петък вечер, но снощното нападение срещу рицарите на Пандора беше изкарало повече от половината гилдия навън. Всички разговаряха, но клюките бяха подплатени с тревога. Да се обединят силите на мошеници, за да нападнат една гилдия, беше нещо нечувано.
Към тълпата се прибави и екипът на „Окото на Один“, който работеше с нашите момчета, за да разгадае тайната на затишието на престъпленията. Иза и Аарон седяха начело на група маси и събираха бележки за това, което всички бяха научили след нападението на рицарите от Пандора.
Всичко изглеждаше погрешно без Кай там, хладнокръвен, компетентен и умен.
Синър се наведе настрани, като постави лицето си в полезрението ми.
– Отново се отдръпваш.
– Съжалявам.
– Съжалявам? Какво, нямаш нахален отговор? Чувстваш ли се зле с времето? Имаш ли нужда от отвара за жизненост?
Не, освен ако Зак не ми я направи. Всяка друга отвара за жизненост, която бях опитвала, имаше вкус на задник.
– Просто съм уморена. Бяха дълги няколко дни. – Бях заспала отново след закуската, но дори и да бях спала до три, това не беше излекувало умората ми. Отърсих се от самовглъбената си летаргия и се съсредоточих върху нея. – Какво става с теб? Добре ли си?
– Разбира се. Добре съм.
Намръщих се безпомощно. Трябваше ли направо да я попитам дали е променила външния си вид в отговор на събитията по Коледа? Наведох се през бара и намалих гласа си.
– Искам да кажа, как си, наистина? Спиш ли добре и така нататък?
Погледът ѝ падна. Тя дръпна кичур сребриста коса.
– В по-голямата си част, да. Добре съм. Аарон също ме проверяваше.
Проверяваше? Доколкото можех да разбера, влюбването ѝ в него не беше изчезнало след завръщането ни от академията – макар че като бивше момиче на Аарон не бях в позиция да питам никой от тях за това.
– Ако искаш да поговорим, аз съм тук. – Усмихнах се окуражително. – По всяко време, само кажи думата.
– Благодаря, Тори. И аз също съм тук за теб, нали знаеш. Можеш да ми разкажеш какво се е случило с Езра.
Устата ми се отвори.
– Какво? Кой каза, че нещо се е случило?
Тя кимна, сякаш бях потвърдила подозренията ѝ.
– Каза ли му какво чувстваш? – Тя стисна устни, боядисани в наситено червено, за да подхождат на новата ѝ визия. – Ти го целуна, нали?
Очите ми се присвиха.
Още едно кимване, докато тя се бореше с усмивката си.
– Кога се случи това?
Обмислях дали да не излъжа, докато езикът ми не почерня, после промълвих:
– Онзи глупав имел ни хвана на коледното парти.
– О, Боже мой! Нямах представа. Какво… – Развълнуваната светлина в очите ѝ угасна, когато тя огледа кръчмата без Езра. Той беше на горния етаж, оставайки извън полезрението, докато митиците от „Окото на Один“ бяха в гилдията. – Вие двамата не се срещате, нали?
– Не. – Поех си дълбоко дъх. – Той иска да бъдем приятели. Мисля, че…
– Мислиш?
– Това каза той. Може би… но както и да се чувства, не иска да бъдем нещо повече от приятели. – Освен, нали знаеш, онази супер гореща сесия с целуване тази сутрин.
– Съжалявам – каза Синър тихо.
Отпуснах се.
– Да.
– Е, поне…
Сабрина се втурна гневно към бара, издърпа един стол и падна на него.
– Имаш ли нещо против да се присъединя към теб?
– Ами… – Започнах.
Тя блъсна чантата си върху плота.
– Толкова ми е писнало от Роуз!
Синър и аз погледнахме покрай нея. В другия край на кръчмата възрастната гадателка се беше навела над масата, на която пиеха Линдън, Брайс, Тей и Гуен. Тя пъхна бледо кристално кълбо под носа на Линдън и заговори категорично.
– Тя просто не иска да млъкне – изръмжа Сабрина, загребвайки с пръсти през грижливо подредената си руса коса. – Очевидно преди няколко седмици е направила невероятен сеанс за Робин Пейдж и продължава да говори как е истински изразител на съдбата, за разлика от някои млади и неопитни гадатели.
Превърнах изражението си в съчувствие.
– Това е просто грубо.
– Много е пресилена – съгласи се Синър.
– Благодаря ти. – Възмущението на Сабрина се стопи и чертите ѝ се смекчиха в обичайното ѝ добродушно настроение. – Много съжалявам, че се намесих. Какво прекъснах?
По дяволите, дали това момиче някога е било в лошо настроение за повече от пет минути? Трябва да си водя записки.
– Нищо – отговорих в същия момент, в който Синър каза: – Проблеми с момчетата.
– Чии момчешки проблеми?
– На Синър – казах аз, а Синър отговори:
– На Тори.
Челото на Сабрина се набръчка от объркване.
– И на двете? … Едно и също момче?
– Не – отговорихме едновременно.
– О – въздъхна Сабрина. – Това е добре. Щеше да е ужасно, ако беше влюбена и в Езра, Синър.
Челюстта ми падна за втори път.
– Ти влюбена ли си в Езра?
– Разбира се, че не – каза тя спокойно. – Ти си.
Не знаех какво да кажа. Нямах нищо. Мозък. Бръмчене. Празнота.
Малката усмивка на Сабрина избледня, докато изучаваше лицето ми.
– Тя не знае ли? – Попита тя Синър.
– Мисля, че е изненадана, че знаеш – сухо отвърна Синър.
– О. – Сабрина бръкна с ръка в чантата си и извади снопче коприна. Разгъвайки го, тя разкри черно-златната колода таро. – Не си ли спомняш, Тори? Последното ти четене? Най-неочакваната карта…
Притиснала пръсти към най-горната карта, тя я смъкна и я обърна.
Стомахът ми падна. Дяволът. Рогат звярът, който държи във вериги мъж и жена, а аз виждах Езра и мен толкова ясно на тази илюстрация. Вече дори имах име за демона.
– Изкушение – обяви Сабрина. – Увлечение. Пристрастяване. Ти си влюбена в Езра.
– Не съм… не съм в… – Опитах се да се успокоя. – Аз просто… Той е… – Свих се на стола си, раменете ми се свиха навътре. – Не знам.
– Тори… – Сабрина отново докосна тестето, после обърна картата. На лицето ѝ беше страстно преплетена гола двойка, а името в долната част гласеше „Влюбените“. – Да се влюбиш винаги е малко страшно, но трябва да се направиш уязвим. В противен случай как ще отвориш сърцето си за него?
– Но…
– Помниш ли първото си четене? Шестте чаши? Обърнатият отшелник? Осемте меча? И… – Тя обърна следващата карта от тестето. – Рицарят на меча. Миналото и страховете ти все още те задържат.
Загледах се в илюстрацията на брониран рицар върху картата.
– Как си спомняш всичко това?
– Аз съм гадателка – отговори тя просто. – Тори, каза ли му какво чувстваш?
– Не.
Тя докосна тестето още веднъж и сърцето ми падна. По някакъв начин знаех каква ще бъде следващата карта. Беше се появила още при първото ми четене и оттогава ме преследваше, като ме предупреждаваше отново и отново за това, което предстои.
Тя обърна картата и показа мрачния жътвар и неговия кървав косер. Смърт. Картата на трансформацията… на необратимия край.
– Мисля, че трябва да му кажеш скоро – прошепна тя.
Гледах тази безмилостна карта на смъртта и ми се искаше да повърна. Какво правех тук, работех редовната си смяна, получавах безсмислената си заплата, докато животът на Езра изтичаше? Оставаха ми дни до пълнолунието. Все още не знаех нищо. Трябваше ми…
– Съжалявам, че ви прекъсвам, дами. – Кавери се намести в пространството между Сабрина и Синър. – Тори, мога ли да си поръчам едно бурбини?
– Разбира се – отговорих автоматично.
Докато посягах под плота за коктейлна чаша, младата вещица опря стройно бедро на бара.
– Какво мислите вие трите за всичко това?
– За какво? – Попита Синър учтиво.
– Атаките. Видяхте ли кадрите от участъка в Лос Анджелис вчера? – Тя поклати глава. – Едно филмово студио, управлявано от гилдията, трябваше да си припише заслугата за него, като се преструваше, че това е рекламен трик, но слуховете се разнасят. А сега и рицарите от Пандора? Това е страшно.
Занимавах се с наливането на бърбън в шейкър, като целенасочено държах устата си затворена.
– Но те не са свързани – каза Синър. – Какво общо има участък в Лос Анджелис с гилдия във Ванкувър?
– Не знам, но това е прекалено голямо съвпадение. А като добавиш и новината, че Призракът е друид, ами…
– Как е свързан с нещо? – Попита Синър с разочарование.
– Онези хора от „Окото на Один“ казват, че друид е нападнал сградата на МагиПолицията – неспокойно се замисли Сабрина. – Един от тях провери регистрите на участъка. Двама друиди са били регистрирани само преди няколко часа.
– Разбира се, че е бил друид. – Кавери подсмръкна. – Една вещица би трябвало да знае по-добре, отколкото да приеме толкова силна магия от феи.
Ако приемем, че фея би предложила на вещица нещо толкова силно, в което се съмнявах.
– Хей, Кавери – казах рязко, докато добавях половин унция ликьор към бърбъна, прасковената горчилка и леда. – Никога не съм разбирал – каква е разликата между вещица и друид?
– Ред и хаос.
– Можеш ли да бъдеш по-конкретна?
Тя прибра кичур дълга кафява коса зад ухото си.
– Повечето хора ще ти кажат, че единствената разлика е в силата. Ще кажат, че друидът е точно като вещицата, но с всички циферблати на Спиритала, завъртяни до десет. Те могат да усещат енергиите по-лесно, да виждат по-добре феи и феени магии, да се свързват с феи по-пряко и така нататък.
– Но това не е вярно? – Попитах, докато прецеждах напитката ѝ в коктейлната чаша и добавях стръкче мента.
– Така е, но във всеки клас има различни нива на сила. Благодаря ти – добави тя, докато ѝ подавах питието. – Това, което наистина ни разделя, не е колко сила имаме, а как я използваме. Вещиците възстановяват реда в природния свят чрез ритуали. По същия начин, по който ползвателите на Аркана изграждат заклинания, за да насочват арканските енергии, ние използваме ритуали, за да насочваме и оформяме енергиите на природния свят.
Тя отпи дълга глътка.
– Друидите прескачат ритуала и преминават направо към директно манипулиране на енергиите. Те могат да го правят, защото са по-могъщи, но без структурата на ритуала е все едно да се опитваш да задържиш вода в голите си ръце. Те по-скоро създават хаос, отколкото да го намаляват.
Спомних си за дивата, жестока магия, която се разливаше от Зак, докато той беше потънал в скръб. Да, разбирах откъде идва Кавери.
– Взаимодействията им с феи са същите – добави тя. – Ние използваме ритуал, за да формализираме размяната на услуги и магии. Това прави всичко просто и ясно. Докато друидите просто… позволяват на феите да ги заобикалят.
Или може би друидите не го допускат толкова, колкото не могат да спрат феите да идват за „пиршеството“, както се бе изразил Еко. Плъховата тъмна фея, с която Зак се бе опитал да се договори миналата есен, направо го бе облизала. Той беше вкусна малка друидска хапка и без могъщ защитник като Лалакай щеше да бъде изложен на всеки гаден феиски задник, който искаше да си хапне.
Тя ще го притежава до последния му ден – беше ми казал Еко. Или пък той ме беше предупредил?
С трясък срещата на „Окото на Один“/“Врана и чук“ се разтури. Митиците стояха, протягаха се и разговаряха. Аарон, все още в дълбока дискусия с Андрю, се отправи нагоре, докато Иза се отлепи от стола си и се запъти към бара.
Тя се усмихна пресилено, когато се присъедини към нашата малка група.
– Ех, Тори, говорила ли си с Кай днес?
Замръзнах.
– Е… не. Питала ли си Аарон?
Какаовите ѝ очи се замъглиха.
– Той каза, че Кай е имал спешен случай в семейството. – Тя погледна към другите жени, които се правеха, че не слушат – лошо – след което се наведе по-близо. – Той добре ли е, Тори?
Отворих уста, после я затворих.
– Мога ли да ти донеса нещо за пиене, Иза?
Очите ѝ се свиха.
– Искам отговори, а не питие. Ти криеш нещо. И ти, и Аарон.
Помръднах.
– Нека първо ти донеса питие, а после можем да поговорим за Кай. – Неясно. Наистина смътно.
– Едно мартини, моля – каза тя, твърда и ядосана.
– Имаш го.
Реших да я разглезя – след като не можех да ѝ дам истински отговори – обърнах се към рафтовете с висококачествен алкохол. Зад гърба ми звънецат на кръчмата иззвъня. Митиците „Окото на Один“ са на път да излязат, предположих, докато разглеждах възможностите си. Къде беше стоката, която бях дала на Шейн Давила? О, чакай, това беше в хладилника. Да. Дали да използвам джин вместо него? Хм …
Задната част на шията ми настръхна и аз се намръщих. Ушите ми бръмчаха във внезапната тишина.
В кръчмата беше настъпила мъртва тишина. Чух как дъхът ми се заклещи в гърлото, когато адреналинът ми се покачи. С бутилка джин в ръка се завъртях.
Кръчмата не се беше изпразнила изведнъж, нито пък магическа сила ме беше телепортирала в тихо измерение. Всички бяха точно там, където бяха, разпръснати около масите или стоящи на групички. Синър, Сабрина, Кавери и Иза бяха все още събрани до моето място.
Всички те бяха там, мълчаливи и омагьосани от мъжа, който стоеше на две крачки от тях и чакаше да го забележа.
Не е обикновен мъж.
Друид.
Друид-измамник.
Друид-не измамник на име Зак – и той стоеше в гилдията ми пред очите на всички!
Назад към част 14 Напред към част 16
