БАНЯН
По дяволите.
Гадно, гадно, гадно.
Внимателно издърпах ръката си изпод главата на Вайълет и се измъкнах изпод завивките. Навлякох чифт панталони и бутнах плъзгащата се врата колкото се може по-тихо.
Нощта беше студена по кожата ми и по раменете и ръцете ми преминаха бързи тръпки. Луната беше пълна и обливаше света в сребриста светлина, като фокусираше всичко, въпреки че в кампуса не гореше нито една лампа.
Беше мъртва нощ, време, в което всичко е възможно и магията се разраства.
Превърнах се във формата на дракон и безшумно излетях. Само с няколко плясъка на крилата си се издигнах достатъчно високо, за да отпадне задушаващото усещане за Брейтън, и бях свободен.
Но дори и на тази височина я усещах. Тя все още спеше и беше в мир. Ако бях някъде по света, можех да я намеря отново. Вайълет се беше отпечатала върху мен, не само свързана с мен чрез връзката, която сексът ни беше създал, но и запечатана в душата ми чрез партньорската връзка.
Усетих го в момента, в който се случи. Трябваше да е просто секс – начин да се освободя от мъката след посещението на баща ми. Но с Вайълет това не можеше да бъде просто секс. Тя беше всичко.
Просто не исках да повярвам, че това, което бях почувствал с нея, беше връзката между партньорите.
Какво щеше да каже баща ми за това? Той искаше да се оженя за някоя, която ще има добро политическо влияние – някоя с правилната кръвна линия, с правилния социален статус, някоя, с която би могъл да се гордее.
Не ме интересуваше брак без любов, какъвто той имаше с майка ми. Баща ми щеше да е вбесен, че съм намерила съдбовната си половинка… под формата на обикновена жена, която иска да стане адвокат.
Идеята, че Вайълет е моята съдбовна половинка, ме ужасяваше. Сега бяхме обвързани. Бяхме заклещени един в друг, всеки от нас беше половината от едно цяло. Ако след това тя реши да ме напусне, това няма да ме боли така, както ме болеше, когато предишните ми приятелки ме бяха прецакали.
Това щеше да ме унищожи.
Болка се стрелна в гърдите ми. Дали беше сърдечен удар?
Не, драконите-обръщачи не получават инфаркти. Беше просто пристъп на паника. Чувстваше се също толкова сериозно и беше много по-жалко.
Изстрелях се напред, летейки в дадена посока, без да мисля. Плавах във въздуха, вятърът беше хладен по люспите ми, а топлината на силата ми ме сгряваше отвътре. Ако тя се събуди сега и открие, че ме няма, ще може да ме проследи по същия начин, по който аз знаех къде е тя. Все още можех да я усетя, пулс там долу, в Брейтън. Сякаш част от сърцето ми беше изтръгната и то все още беше там, биеше в леглото ми. Пулсовете ни бяха в синхрон един с друг, нейното сърце пулсираше в унисон с моето.
А аз не можех да го направя.
Не бях готов за обвързване. Не бях готов да опитам отново. Да се влюбя в нея, да се опитам да я спечеля, беше едно нещо. Но да го направя наистина? Завинаги?
Баща ми щеше да намрази идеята, че няма да може да се пребори с партньорската връзка, която бяхме създали. Коя беше тя? Тя не беше някой, с когото бих могъл да бъда. Тя нямаше какво да предложи. Тя нямаше влиятелни връзки. Може и да беше позволила на магията ми да се развие до невероятно ново ниво, но това не означаваше, че има какво друго да донесе. Една кралица трябваше да бъде много повече от източник на власт.
В противен случай баща ми щеше дълго и упорито да търси своята съдбовна половинка, вместо да се ожени за майка ми. Той щеше да иска същото за мен. Просто чувах гласа му. Политиката, ето къде се крие истинската сила.
Опитах се да се отърся от страха, който сякаш ме преследваше. Летях все по-бързо и по-бързо и по-бързо, позволявайки на магията си да ме задвижва напред, отблъсквайки се все по-далеч и по-далеч от Вайълет. Но независимо колко далеч летях, когато осъзнах къде се намирам, бях близо до Брейтън. Бях го обиколил – макар и адски широк кръг – и се озовах точно там, където беше тя.
Защото не можех да се отдалеча от нея. Тя ме привличаше като магнитна сила и аз исках да бъда с нея.
Накрая се предадох и се спуснах на земята. Промъкнах се обратно през вратата, не си направих труда да си сложа панталони и пропълзях в леглото. Когато свих тялото си около нейното, тя въздъхна.
– Студено ти е – промълви тя.
Тя плъзна ръката си върху моята и преплете пръстите ни, преди да заспи отново.
Пуснах целувка на рамото ѝ и се опитах да успокоя бурята в мен. Но страхът се разрастваше и аз не знаех как да го спра.
На следващия ден се върнахме към обичайната си работа. Вайълет имаше ранни уроци и си тръгна веднага след закуска. Аз останах по-късно. След обяд имах само едно обучение – останалата част от деня ми беше запълнена със свободни часове.
Когато тя си тръгна, Аякс и Джори ми се усмихнаха.
– Какво? – Попитах.
– Тя е навсякъде около теб, човече. – Удариха се с юмрук Аякс и Джори.
Трудно беше да се повярва, че преди няколко дни трябваше да прекратя една неприятна кавга. Бяха точно като братя в отношения на любов и омраза.
Поклатих глава.
– Тя почти не ми говори.
– Не така – каза Джори и извъртя очи. – Миришеш като нея. Ароматът ти също е навсякъде по нея. Сега никой мъж не би я докоснал от страх да не би престолонаследникът да му откъсне главата.
От гърлото ми се изтръгна ръмжене. Ако някой докоснеше Вайълет сега, щеше да се случи точно това.
Моя.
– Майната му – казах аз.
– Сега, след като си я изкарал от главата си, можеш да се върнеш към ролята на Банян – каза Аякс.
Намръщих се.
– Какво, по дяволите, трябва да означава това?
– Нищо от тези глупости. Сериозно, човече, прекалено дълго си бил мекушав.
– Извинявай? – Попитах, като свих очи.
Аякс сви рамене.
– Казвам го, както е.
– Значи според теб трябва да продължа напред, след като я прецаках?
– Не беше ли това идеята? – Попита Джори. – За това направи всичко това.
Поклатих глава.
– Първо, ако отново заговориш за нея, сякаш не е нищо друго освен парче задник, и ще ти откъсна главата. Второ, да ти го начукам, Аякс.
Аякс повдигна вежди, а устата на Джори се закръгли в о на изненада.
– Какво, по дяволите, правиш! – Изкрещя Аякс. – Да ме чукаш? Майната ти!
– Ти беше този, който ми каза да не се страхувам от това, което изпитвам към нея, да го направя!
– Да, за да можеш да получиш секса, който искаш, без да се стресираш, че всички ще те помислят за лигльо, че си паднал толкова ниско.
Задъхах се.
– Не мога да повярвам, че току-що каза това.
Аякс изглеждаше истински объркан.
– Не беше ли това причината?
Избухнах, а гневът ми се надигна на повърхността като приливна вълна. Тя затанцува по кожата ми и аз избухнах в трескава пот.
– Не – изръмжах през стиснати зъби.
Свих ръцете си в юмруци. Исках да избия зъбите на Аякс. Исках да го накарам да кърви. Гневът ми беше живо нещо, чудовище точно под повърхността. Сега, когато Вайълет я нямаше, се чувствах почти още по-зле. Бях изменчив и толкова близо до това да си изпусна нервите.
Джори сигурно го беше доловил. Той се наведе напред, сложил ръце на масата.
– Слушай, човече, ако мислиш, че тя е човек, който ти харесва, това е добре. Тя просто не е в твоя стил, така че разбирам защо Аякс си помисли…
– Мога да говоря сам за себе си, благодаря ти – захапа Аякс. Той обърна очи към мен. – Не ми казвай, че наистина си падаш по нея.
– Добре – казах аз. – Няма да ти го кажа. Но заговори отново за нея и ще разбереш, че драконът ми е много по-малко снизходителен отпреди.
Изправих се толкова бързо, че столът ми падна назад, и изхвръкнах от стаята. Преди да изляза от къщата, чух как Джори изсвири през зъби.
Да ги еба, че са толкова повърхностни и си мислят, че няма значение какво съм направил с Вайълет. Да ги еба за това, че се държат така, сякаш им пука. Майната им на всички, че очакваха да съм безсърдечен пич, а аз изобщо не бях такъв.
Разбира се, това не беше тяхна грешка. Беше моя. Това беше образът, който бях създал, за да повярват всички.
Беше им по-лесно да ме виждат по този начин, отколкото да бъда отхвърлян от баща ми отново и отново и да се разпадам заради това. Това беше просто жалко. Ако се опитвах достатъчно дълго и упорито да не ми пука, вярвах в това.
Поне преди вярвах. Всичко се беше променило.
Дали проклетата връзка с партньора беше променила всичко? Или пък Вайълет?
Нахлух в залата, където ме чакаше треньорът ми по магия Дънкан. Личната ми сесия с треньора беше всичко, което имах днес, но това беше добре. Така или иначе това беше всичко, от което се нуждаех.
– Точно навреме – каза той. – Днес имаме спаринг.
– Добре – отговорих аз. – Надявам се, че здравната ти застраховка е актуална.
– Какво? – Попита Дънкан.
Нападнах, преди да успея да кажа нещо друго. Гневът ме подгони, оживях и въпреки че не се преоразих, драконът взе надмощие. Нападнах енергично, като ритах и удрях и хвърлях огън по Дънкан.
Той беше висок и слаб, но беше силен. Все пак го бях хванал неподготвен с атаката си и той се мъчеше да влезе в крачка с мен. Опитваше се да блокира настъплението ми, да се пребори с магията ми.
Обгърнах го в огнено кълбо и пробих през пламъците, удряйки всичко и навсякъде, където можех.
Дънкан потуши огъня ми с водната си магия, но трудно успяваше да се справи с ударите ми, които се сипеха върху него в бърза последователност. Няколко пъти го удрях в лицето, в корема. Ритах го в ребрата, в бедрото, в коляното.
– Банян, спри! – Изпъшка той.
Ударих го още три пъти, преди да го чуя.
Дънкан падна на земята, носът му кървеше, окото му почерня. Той изохка и сложи ръка на страната си.
– Мисля, че си ми счупил ребрата – изсумтя той със стисната челюст.
– Извинявай – изсъсках аз, все още врящ. – Съжалявам.
Загледах се в треньора, който се свиваше на земята от болка. Бях направил това.
Обхвана ме чувство за вина. Откъде, по дяволите, беше дошло това? Беше нещо ново; обикновено не изпитвах угризения за това, което правех. Да носиш вина заедно с всичко останало…
Но се чувствах зле, че съм наранил Дънкан. Не исках да го наранявам, просто исках да се отърва от звяра в мен, чудовището, което се хранеше с мозайката от нещастия, която беше животът ми.
Коленичих до фитнес треньора и сложих ръцете си на гърдите му като гребла на количка за катастрофи. Пулсирах магията си през ръцете си. Силата, която отприщих, когато го направих, беше много по-силна от всичко, което бях усещал досега. За нула време тялото на Дънкан засия. Пред очите ми кръвта по устните му изсъхна и изчезна, отокът около окото му спадна, а грозното лилаво, което се разрасна с удара, бавно изчезна, докато сякаш никога не го е имало.
Очите на Дънкан бяха широки като моите, когато издърпах ръцете си от него и паднах назад. Оттеглих се назад, но нямаше как да се измъкна от собствената си сила.
– Банян, какво направи? – Попита Дънкан.
Той побутна и опипа страната си, за да провери дали няма счупени ребра. Докосна лицето си, изучавайки пръстите, по които трябваше да има кръв, която не беше там.
– Нищо – отвърнах с пресипнал глас. – Нищо не съм направил.
– Намерил си своята партньорка ли?
Взирах се в него.
– Този вид сила, увеличаването, това не се случва просто на всеки, освен ако не намери своята половинка. Твоята борба беше по-силна от всичко, което съм усещал досега. Не можех да те спра.
Дънкан беше един от най-могъщите феи в училището. Имаше причина, поради която той беше назначен да обучава по-напредналите ученици, които умееха да владеят магията си по начин, който по-малко могъщите обучители невинаги можеха да овладеят.
Поклатих глава.
– Не. Не е така. Не мога… Не съм го направила. Тя не ми е партньорка. – Колкото повече говорех, толкова по-висок ставаше гласът ми, а гневът отстъпваше място на страха, който се опитваше да пробие през цялото време. Избърсах челото си с обратната страна на ръката си и отново поклатих глава. – Не мога да направя това.
– Банян, всичко е наред – каза Дънкан. – Просто трябва да знаеш с какво работиш. Това не е нещо лошо.
– Това е много лошо нещо! – Извиках. – Мислиш ли, че баща ми ще приеме половинка, която е толкова ниско в хранителната верига, че може и изобщо да не е в нея? Искам да кажа, че тя е силна, разбира се, и е страхотна. Наистина е страхотна. Но единственото, което баща ми ще види, когато я погледне, е една фея, която не е достатъчно добра. Без значение какво казва връзката.
Паниката в мен растеше, като наковалня върху гърдите ми, стискайки гърлото ми.
– Банян, дишай – нареди Дънкан.
Принудих се да всмуквам въздух през носа си и да го изпускам през устата си. Ако не регулирах дишането си, щях да започна да хипервентилирам.
– Слушай ме – каза Дънкан. – Баща ти може и да е крал, но все пак е просто една фея като всички нас. Дори великият крал Рехан не може да се пребори с партньорската връзка. Ти просто направи това, което трябва да направиш. Следвай сърцето си и остави това нещо да бъде такова, каквото е.
Кимнах. Нямах избор, нали? Не беше като да можем да отменим връзката. В самата си същност знаех, че не бих искал, дори и да можех.
Вайълет беше моят човек. Другата половина на това уравнение. Тя ме правеше цялостен.
– Да опитаме отново – каза Дънкан, стана на крака и ми помогна да се изправя. – Трябва да преразгледаме тренировъчните ти сесии, ако силата ти е такава. Нека да го направим бавно.
– Ами ако пак те нараня? – Попитах. Никога не съм се страхувала от себе си и от това, което мога да направя.
– Няма да се случи – увери ме той. – Стъпка по стъпка.
Кимнах и когато той ми каза какво да направя, го направих. Но умът ми се въртеше. Физическите упражнения не ми помогнаха. Продължавах да мисля за Вайълет и баща ми. Ако сега той си мислеше, че съм разочарование, имах изненада за него. Цял живот ме беше подготвял за крал, а сега това.
Трябва да е знаел какво означава да намериш съдбовен партньор. Но това да се случи на мен? И това да е Вайълет? Никой не беше готов за това – най-малко баща ми.
Какво щеше да означава това за бъдещето ми? Какво щеше да означава това за ролята ми на крал? И какво щеше да каже баща ми, когато разбере?
Не трябваше да се притеснявам толкова за нещо, което трябваше да е естествено. Намирането на съдбовен партньор беше нещо хубаво.
И това, което изпитвах към Вайълет, това, което чувствах, когато бях около нея, не можеше да бъде лошо. Беше правилно.
Но ако беше така, защо тогава всичко останало беше толкова погрешно?
Назад към част 19 Напред към част 21