Глава 10
Не буквално.
Очните ми ябълки всъщност не се втечниха и не потекоха по бузите ми като разтопена лава, но със сигурност се почувствах така, когато агонизиращо ярката светлина ме заслепи и паднах на колене.
Отворих горящите си очи, по бузите ми се стичаха сълзи, достойни за аниме, и виждах само светли петна и размазани форми. Най-близкото до мен петно изстена с гласа на Лиена и аз затърсих за рамото ѝ.
След още няколко мига зрението ми се фокусира по-добре, но трябваше да мигна отново, защото чифт облечени в черни дънки крака стояха тревожно близо, а това нямаше никакъв смисъл.
– Кои сте вие двамата?
Ах, Секси-гласът на Призрака. Само че той не звучеше толкова „дрънчащ разказвач на аудиокниги“, когато бях сигурен, че въпросът му се превежда като: „Колко безмилостно трябва да убия тези снобарски непознати?“
Още едно мигване доведе до пълно фокусиране на истинския Призрак – стоеше над мен и Лиена, където се бяхме сгромолясали след ослепителната атака. Размахващият скиптър Фалшив призрак беше изчезнал. Мъртвецът обаче все още се беше преобърнал на стола си.
– МПД – промълвих аз, надявайки се, че може да се поколебае да зареже агентите. Отблъснах се от коленете си и приклекнах, като избърсах с ръкава на сакото си по лицето. – Не правете глупости.
Докато говорех, Лиена прошепна:
– „Ori te formo cupolam“.
Познатата водна бариера на нейния куб оживя около нас, образувайки защитен купол. Призракът се отдръпна от щита.
Лиена се изправи на крака и придърпа полите на роклята си надолу, докато се изправяше пред най-търсения мошеник във Ванкувър.
– Закария Андрий, поставяме ви под арест.
За един болезнено дълъг миг той замълча – после се засмя. По гръбнака ми премина тръпка на страх.
Призракът вдигна облечена в ръкавица ръка и отметна качулката си назад. Когато тя падна върху раменете му, от лицето му се отделиха сенки. На живо гадината изглеждаше още по-добре – тъмна брада загрубяваше силната му челюст, късата му коса беше разрошена, а зелените му очи преливаха от сила – и студено забавление.
– Добре – изръмжа той. – Вие, двете кученца, не изглеждате кой знае колко добре, но ще ви дам предимството на съмнението.
Кученца? Той не можеше да бъде много по-голям от мен, не с повече от четири или пет години.
Закачи пръст под яката на ризата си, изваждайки плетеница от кожени връзки, държащи ярко оцветени кристали, и аз забравих да се обидя, тъй като в мен се разнесе тревога.
Устните му се раздвижиха и по него се разля червен блясък. Още едно заклинание, още един блясък.
Боже мой. Той обличаше магическата си броня. Ужасяващият, непобедим, никога досега неарестуван Призрак се готвеше да се бие с нас.
– Ех… – заекнах аз. – Чакай. Партньорката ми беше малко прибързана, когато каза…
Той сграбчи трети кристал.
– „Ori ne fiat.“
Сребърна светлина избухна върху пръстите му. Той вдигна ръка, светлината се превърна в извиващо се кълбо и хвърли магията в щита на Лиена от упор.
Щитът се разтвори със съскащо съскане.
Жълтото сияние проблясваше над ръката му, докато той размахваше ръката си. Светещ камшик от кехлибарена светлина се заби в гърдите ми и ме запрати в стената. Лиена се блъсна в нея до мен.
Докато се спотайвах, с блокирани бели дробове, се насочих към съзнанието му и хвърлих в него елементарна деформация на „Фанхаус“, разбивайки възприятието му за стаята на дузина изкривени фрагменти.
Той отстъпи крачка назад, а по чертите му се появи изненада. Лиена завъртя кубчето си.
– Ори те формо куспидес – изпъшка тя.
Мастилените ракети от куба на Лиена се стрелнаха към него. Кехлибарена светлина разцъфна над ръката му и пред него се образува полупрозрачен щит. Атаката ѝ проби големи дупки в щита, но не успя да достигне тялото му.
Той не виждаше достатъчно добре, за да знае, че атаката идва; беше активирал щита по рефлекс.
Другата му ръка се стрелна към колана му с алхимични играчки. Отчаяно изкривих още повече деформацията на „Фанхаус“, разбивайки огледалните отломки на възприятието му на все по-малки парчета.
Той хвърли едно шишенце на пода. От счупеното стъкло се издигна сивожълт дим, а аз притиснах с ръка носа и устата си – но беше твърде късно.
Горчивият привкус на газа покри езика ми и за миг в стомаха ми закипя главозамайващо гадене, докато светът ми се превръщаше в най-лошото преживяване на всички времена в Six Flags. Подът се свлече под краката ми, сякаш стоях на невидимо влакче в увеселителен парк, а до мен Лиена падна на ръце и колене.
Една ръка ме хвана за предната част на ризата и ме блъсна обратно в стената. Заедно със синевата болка усетих, че по гърба ми се разкъсва шев. Задъхах се, като се мъчех да фокусирам лицето на Призрака, докато зрението ми се разклащаше.
– Приличен опит – каза той със сух сарказъм. – Може би с няколко години практика ще имаш шанс.
Ръката му се отвори и аз се плъзнах по стената, приземявайки се по задник. Няколко копчета от ризата ми паднаха в скута ми. Това копеле беше съсипало единствената ми хубава риза. През изтощителния световъртеж го видях да се обръща. Той се отдалечаваше.
Дали нямаше да ни убие?
Използвайки един стол, за да се изправи на колене, Лиена измърмори заклинание и хвърли зашеметяващо топче. То прелетя и се удари в ъгъла. Не можех да я виня, че пропусна това хвърляне.
Заобикаляйки мебелите и стареца, когото беше убил, Призракът се запъти към изхода в далечния край на стаята. Той се опитваше да избяга.
Стиснах челюст, събрах концентрация и насочих изкривяване към вратата. Когато той посегна към дръжката, цялата врата изчезна, заменена от непокътнат златен тапет.
Той се спря, после обърна глава. Зелените му очи срещнаха моите.
– Съжалявам – казах задъхано, като се опитвах да не повръщам и се заричах никога повече да не поглеждам към влакче в увеселителен парк. – Искаше ли да си тръгнеш? Ето, вземи една врата.
Тя се появи отново пред него.
– Какво ще кажеш за още една? Колкото повече, толкова повече.
До първата врата се отвори втора. После трета. След това четвърта, пета и шеста, докато цялата стена се изпълни с еднакви врати.
Призракът се отдръпна назад, оглеждайки новоизградената стена, след което хвана дръжката на оригиналната врата и я отвори – разкривайки златни тапети.
Знаейки какво ще опита следващия път, аз натиснах ръка в стената зад мен, концентрирайки се върху усещането.
Призракът докосна деформацията на стената, а аз проектирах усещането за масивно дърво в съзнанието му. Въпреки че виждах ръката му да виси пред коридора отвъд отворената врата, той усещаше тази стена.
Пусна ръката си, замахна да затвори вратата, а аз набързо потиснах звука от затръшването ѝ, което още повече обърка усещането му за това кое е реално и кое не.
Той погледна вратата още веднъж, след което се обърна, а зловещо живият му поглед се спря върху мен.
Ах. По дяволите.
– Симпатичен трик – изръмжа той, заобикаляйки мебелните препятствия. – Но глупав.
Съсредоточих се върху въртящото се в главата и стомаха усещане, което отварата му ми беше причинила, и психически я хвърлих към него. Усещането, че подът се свлича, го удари и той залитна настрани, като се хвана за един стол. Лиена трескаво ровеше в чантата си, вероятно търсейки още едно зашеметяващо топче. Едно зашеметяващо топче би било идеално точно сега – при условие че не беше прекалено замаяна, за да уцели целта си.
– Добре, малки агенти. – Призракът извади флакон от колана си и го вдигна. – Можете да умрете от тази отрова. Тя ще убие и двама ви за около трийсет секунди и ще накара сегашния ви дискомфорт да се чувства като в рая. Или…
Колебливото ми зрение трепна по-странно – и пред мен се материализира тъмна фигура. Мозъкът ми не можеше да осмисли рошавата форма с ярки рубинени очи, докато устните ѝ не се отдръпнаха, разкривайки влажни зъби. Тогава тя изръмжа и мозъкът ми го разбра: вълк.
Огромен, ръмжащ, убийствено изглеждащ вълк фея с ужасяващо големи зъби се хвърли към мен. Отдръпнах се назад, като едва успях да запазя движението на няколкото врати. Кучешките зъби се забиха в гърдите ми, като уловиха предната част на ризата ми. Още разкъсващи звуци.
Гърбът ми се удари в стената, а вълкът стоеше над мен, като от зъбите му висеше парче от скъпата ми риза. Наблизо се чу второ ръмжене и аз зърнах друг истински страшен вълк да ръмжи в лицето на Лиена. Тя беше замръзнала с ръка в чантата си, загледана в блестящите му очи на метър от нея.
– Или можеш да нахраниш моите варги – хладнокръвно завърши Призракът. – Освен ако по някакъв начин не ти хрумне трета алтернатива.
Трета възможност… като да му позволи да избяга?
Отвратителният ефект от последната отвара на Призрака отминаваше, което с нищо не намаляваше ужаса, който кръвожадните му какавиди вдъхваха в мен, но се осмелих да отклоня поглед от тях към господаря. Въпреки всички разсейващи фактори не можех да не забележа, че той вече можеше да ни е убил. За прочут убиец той проявяваше адска сдържаност.
Съдейки обаче по банкното, но арктическо нетърпение в очите му, нямаше да се колебае още дълго.
– Имате пет секунди – изрече той.
По дяволите.
– Три секунди.
Пренебрегвайки заплахата от ръмжащия в лицето ми вълк, впрегнах цялата си психическа енергия.
– Времето ти е…
Той прекъсна, когато наслоих нещо ново върху многовратата халюцинаторна бомба. В полукръг пред лицето му плуваха шест раздути снимки от случаите на изчезнали хора, които Лиена и аз разследвахме. Снимките се смениха и показаха още шест жертви. После още шест, и още шест, докато не му показах всичките тридесет и шест. Тридесет и двама тийнейджъри, трима възрастни и момчето, което беше отвлечено пред Аркана История – снимката беше на гривната му.
Веждите на Призрака се свлякоха, докато фокусът му преминаваше от лице на лице, и когато оставих деформацията да изчезне, той се обърна към мен.
– Какво, по дяволите, беше това?
– Според полицията това са всички хора, които Призракът е отвлякъл.
Широко отвореният поглед на Лиена мълчаливо ме попита какво правя – но дори аз не бях сигурен какво правя. Единственото, което знаех, беше, че една дума ми беше останала в съзнанието, откакто Фалшивият призрак я беше измънкал.
– Ти си спасил нейния чирак.
– Спасих.
– Някои от тях са твои жертви – казах му аз. – Някои от тях не са.
– Защо мислиш така?
– Че Фалшивият призрак отвлича хора и те оставя да поемеш вината.
Той сякаш се замисли дали да го отрече, после изръмжа:
– Казваш това, сякаш трябва да ме интересува.
– Не те ли интересува? Можеше да ни убиеш, но не го направи. Явно не си пълният психопат-убиец, за какъвто те представя наградата ти. Имаш си граници, които не обичаш да прекрачваш, нали? Предполагам, че трафикът на хора е една от тях.
Призракът беше обвинил Фалшивия призрак, че работи за Варвара Николаева, а една от големите ѝ приумици беше трафикът на хора. Лошата кръв между тях можеше да е по-дълбока от лична неприязън.
– Защо той има проблем с трафика на хора? – Изсъска ми Лиена. – Той е и похитител на деца.
– Той преследва онзи фалшив Призрак – изсъсках в отговор аз.
– Това не го прави добър човек! – Този път тя забрави да прошепне. – Той е престъпник!
– Както и аз, помниш ли?
Устата ѝ се затвори, а ниското ръмжене на вълците феи изпълни стаята.
Погледнах обратно към Призрака.
– Само отговори на един въпрос. Отвлече ли вчера сутринта един тийнейджър близо до Аркана История?
Той ме изучаваше, живите му зелени очи бяха студени и пронизващи.
– Искам само да спася детето – казах тихо. – Това е всичко, човече.
Устата му се изтъни.
– Не съм бил близо до него. Бях зает с издирването на онзи гадняр и приятелите му, преди да се разпръснат твърде далеч.
Повярвах му. Не бях сигурен защо, но ми повярваха.
– Тогава Фалшивият призрак е похитителят. Ако и ти го преследваш, можем да си помогнем взаимно…
– Аз не „помагам“ на никого – прекъсна ме Призракът. – Особено не на полицията.
Погледнах към варга в лицето ми, после обратно към мошеника.
– Значи си… самотен вълк? – Толкова се изкушавах да използвам силите си, за да добавя ба-дум-ци, и въпреки съвсем реалната опасност, в която се намирахме, не можах да се сдържа и добавих с най-добрия си английски акцент: – „Луд е този, който вярва в кротостта на вълка“.
– Много смешно, Шекспир – изръмжа Призракът. – Аз не работя с комици, нито с глупаци.
Задръжте гореща секунда. Дали страшният мошеник беше разпознал цитата ми от „Крал Лир“? Дали се шегуваше в отговор на мен, като споменаваше глупака? Как може този човек да е буквално бог на мъжеството и начетеността?
Престореното ми влюбване в неговата нечестива, брадясала хубост може би току-що се бе изместило по-близо до реалността.
Разтърсвайки се, бързо отвърнах:
– Ами да работиш с хора, които разполагат с информация, от която се нуждаеш? Сега, когато този фалшив Призрак знае, че го търсиш, няма да е лесно да го намериш отново. Ние знаем неща за него, които ти не знаеш.
Друидът си пое дълбоко, безмълвно дъх. Ако е обмислял предложението ми – и съответно е обмислял да не ни превръща във вълчи кибрит – неговите кучешки приятелчета не знаеха за това. Те останаха неудобно близо до него.
– Познаваме жертвите му – добавих аз и получих още един яростен предупредителен поглед от Лиена, който пренебрегнах. – Местата на престъпленията, достъп до базите данни на полицията и поверителни информатори. И цял апартамент, пълен с доказателства.
Изражението на Призрака беше неразгадаемо, но после, без да има някаква видима насока от господаря им, двамата варги отпуснаха ръмжащите си муцуни и се оттеглиха. Около тях се завихриха сенки и те изчезнаха от погледа също толкова страховито, колкото се бяха появили.
Вдишах дълбоко за първи път, откакто бе започнала цялата конфронтация.
– Размяна на информация – изръмжа Призракът. – Това е всичко. От другата страна на моста, южно от Пасифик, голямата жилищна сграда в строеж. Срещаме се на западния вход след двайсет минути. Ако някой освен вас двамата стъпи на територията на имота, ще ви убия и двамата.
Бързо кимнах с глава.
– А ако информацията ви е безполезна – добави той, докато вдигаше качулката си и преминаваше към вратата – ще ви използвам за храна на моите варги.
Вратата се отвори, после се затвори с трясък след него и аз се отпуснах назад към стената, като най-накрая оставих фалшивата врата да си отиде – но умореният ми мозък не се сети, докато Лиена не заговори.
– Той използва другата врата.
Измореното ми сиво вещество се въртеше вяло, съсредоточено повече върху стария мъртвец, с когото ни беше изоставил Призракът. Погледнах от далечната врата, която бях замаскирал – която водеше към тесен коридор – към по-близката врата, тази, през която бяхме влезли. Тази, която водеше обратно към центъра на престъпниците.
Не искаше ли Призракът да мине през другата врата?
Изправих се на крака.
– Защо…
Прекъсна ме гръмотевичен трясък, а от стаята, в която беше влязъл Призракът, отекнаха писъци.
Назад към част 10 Напред към част 12
