Глава 26
Гласът на Онър се чуваше шепнешком.
– Майко? – Вампирите бяха плодовити до около двестагодишна възраст, а децата, които раждаха или родили до този момент, бяха смъртни. Но Джиана беше поне на четиристотин години.
Именно Дмитрий реши въпроса как едно дете на Джиана е могло да оцелее, за да извърши такива зверства.
– Джиана е била млад вампир, все още под договор, когато е родила Амос. Синът ѝ е бил превърнат на базата на собствените му заслуги. Той е високоинтелигентен, бил е предназначен за Кулата.
Кръвта ѝ потече ледено, дори когато по-ранното ѝ подозрение, че Джиана е надарена актриса, умря бързо – майчината любов не е нищо рационално.
– Моля те, кажи ми, че той не е там.
Дмитрий докосна косата ѝ, ласката беше неочаквано нежен.
– Не.
– Винаги ли е бил такъв… – Тя преглътна термина, който искаше да използва, при кухата празнота в очите на Джиана.
– Амос е бил… променен по начин, по който не е трябвало да бъде, когато е бил направен.
Джиана се засмя кухо.
– Той полудя, Дмитрий. Както правят някои, тези, за които никога не говорим. – Отмятайки назад гъстата си черна коса, прошарена с фини кафяви и червени нишки, движението ѝ беше отривисто, тя се втренчи в Онър, а в погледа ѝ се появи внезапен, силен гняв. – Знаеш ли това, ловецо? Малка част от създадените полудяват по време на трансформацията.
Като всеки ловец и Онър беше чувала слуховете, но за първи път някой ги потвърждаваше.
– Ако това е вярно, бих предположила, че ангелите ще са елиминирали проблема. – Ангелската раса не притежаваше власт, защото играеше мило.
Гневът на Джиана избледня толкова бързо, колкото се беше събудил, а пронизваща болка издълба дълбоки бразди около тези сочни устни.
– Лудостта на Амос не беше нещо смело. Беше тиха, пълзяща поквара. Той беше на сто години, преди да започне да показва първите признаци, на двеста, преди да не мога повече да ги отричам. – Тя избърса бузите си за втори път, сякаш не осъзнавайки, че робата ѝ се е разтворила в горната част, за да разкрие вътрешните извивки на гърдите ѝ, високи и стегнати. – Когато той достигна триста, знаех, че нищо не може да се направи. Посветих се на това да ограничавам ексцесиите му, за да не доведат до екзекуция.
За изненада на Онър Дмитрий премина от другата страна, за да хукне към Джиана, и взе дългите, фини ръце на жената в своите.
– Той е твой син. Ти го защити. Но той знае, че това, което прави, е грешно, и избира да продължи да го прави.
Истински психопат, помисли си Онър, спомняйки си как Амос ѝ се беше скарал, след като я беше ударил в стомаха.
– „Не биваше да ме ядосваш.“ – Ръката я погали по гърба в имитация на грижа. – „Не те доведох тук, за да те нараня.“ – Устните му по челюстта ѝ, по гърлото ѝ. – „Така че бъди послушно животинче и прави каквото ти кажа“.
Вместо това тя захапа ухото му, достатъчно силно, почти да откъсне парче от него. Той я удари толкова силно за това, че тя загуби съзнание… и се събуди, за да открие, че кърви.
– Това е лудостта. – Дрезгавият глас на Джиана проряза ужасяващия спомен, а тонът ѝ беше молба. – Това е, което го движи.
Онър не беше толкова сигурна. Амос ѝ се бе сторил хладнокръвно интелигентен, човек, който – както бе казал Дмитрий – е избрал да се наслаждава на садистичните си пориви, вместо да се опитва да се бори с тях. Не само това, но и съзнателно е подхранвал болестта у другите.
– С него е било разговаряно, когато са станали ясни наклонностите му – гласът на Дмитрий беше по-мек, отколкото Онър някога го е чувала – като му е било отправено както предупреждение, така и предложение за помощ. Той избра да си тръгне.
Долната устна на Джиана потрепери и после тя падна в ръцете на Дмитрий, а виковете ѝ бяха толкова първични, че цялото ѝ тяло се разтресе, сякаш костите ѝ щяха да се разпаднат на парчета. Собственото сърце на Онър се разкъса, очите ѝ горяха от майчинско съчувствие.
Тя беше майка, разбираше какво е да трябва да направиш всичко по силите си, за да защитиш детето си.
Онър примигна, като физически изтръгна от главата си този страшно познат глас. Познат, но не неин – тя никога не беше раждала дете, никога не беше отглеждала живот в утробата си. И все пак емоционалната ѝ реакция към болката на Джиана беше толкова дълбока, че нямаше как да не се разкъса от нея, дори да знаеше, че дълбочината на разбирането ѝ е невъзможна.
Широките рамене на Дмитрий бяха стабилни като скала в погледа ѝ, докато държеше Джиана, и тя знаеше. Тя знаеше. Дмитрий е имал дете. Не, това беше грешно. Той имал деца. Неспокойна от тази почти гневна мисловна поправка, тя потърка слепоочието си, но мисълта се затвърди, изглеждаше толкова много правилна, че не можеше да я отмине.
– Къде е той, Джиана? – Попита Дмитрий, след като хлиповете на Джиана стихнаха до болезнена тишина.
Прекрасната вампирка поклати глава, а косата ѝ се плъзна по лицето, докато се отдръпваше.
– Не съм го виждала от три седмици. Той е правил това и преди, изчезвал е. Но винаги се свързваше с мен, за да ми каже къде се намира. Този път има само мълчание. – Очите ѝ се насочиха към плика. – С изключение на това. Той дойде преди пет дни.
Колкото и да беше ужасно, Онър можеше да разбере майчинските инстинкти на Джиана, които надделяваха над всичко останало – дори когато се сблъскваше със злокобната реалност на злото на сина си. Имаше обаче едно нещо, което нямаше никакъв смисъл за нея.
– Защо си в уединение? – Толкова много, че вампирът трябваше да се храни от наркоманите с кръв. – От тази покана изглежда, че той иска да те зарадва, а не да те нарани.
– Да. – Стегната усмивка. – Ненавиждам това, да проституирам, за да остана жива.
Отговорът ѝ отново нямаше никакъв смисъл – със сигурност Джиана имаше достатъчно контакти, за да може да уреди нещо по-приемливо. О.
– Наказваш себе си.
Джиана се усмихна разтреперано.
– Помолих го да спре – намериха те толкова скоро след това, че вярвах, че е изиграл някаква роля за това. После дойде картичката… – Тя придърпа краищата на робата си, разтворила се над гърдите ѝ. Думите ѝ изчезнаха, докато очите ѝ се отдалечиха. – Предполагам, че човек винаги се надява. Напук на всичко.
Косата на Дмитрий блестеше копринена и приятна за докосване на слънчевата светлина, когато застанаха на стълбите на грациозния дом на Джиана.
– Джуел Уан – каза му тя – може да ти е дала името на Джиана, но ти знаеше, че това не може да е тя. – Той се бе отнесъл учтиво към другия вампир още от секундата, в която пристигнаха.
Когато той не каза нищо, тя стисна ръката си върху ръката му.
– Откога подозираш Амос?
Тъмните му очи я приковаха на място, без да ѝ кажат нищо.
– Каква полза щеше да имаш, ако знаеше кого имам предвид?
– Престани да ме защитаваш! Нямам нужда повече от това!
Изражението на Дмитрий се промени, а камъкът се превърна в пронизваща стрела.
– Кога съм те защитавал?
– Какво?
– „Знам, че винаги ще се грижиш за мен.“
Тя притисна ръце към слепоочията си.
– Този глас. – Толкова дълбоко в нея.
– Онър? – Ръката на Дмитрий върху долната част на гърба ѝ, дъхът му повдигаше къдравите кичури коса по слепоочието ѝ, когато се наведе близо. – Кажи ми какво не е наред.
– Не, нищо не е – каза тя, защото да даде друг отговор би означавало да признае звуковата халюцинация. – Просто… ехо от сън. – Проникване в будния ѝ живот. – Трябваше да ми кажеш.
– Аз съм почти на хиляда години. – Ръката му се движеше с бавни, кръгови движения по гърба ѝ, но думите му бяха толкова пресметливо сурови, колкото нежно беше докосването му. – Толкова си млада, че чак е смешно. Нямаш нито силата, нито правото да поставяш под въпрос решенията ми.
С тези думи той отхвърли ангажимента, който бяха поели един към друг. Може би той не го възприемаше като такова, но тя не можеше да бъде с мъж, който очаква да поддържа тази пропаст от разстояние между тях.
– Знаеш ли как да намеря Амос? – Попита тя, като остави настрана болката, която изпитваше, макар че тя беше сурова и нежна. Да се откажеше не беше вариант. Въпреки това се нуждаеше от време, за да се прегрупира, да седне и да разбере дали Дмитрий някога щеше да бъде готов за такава връзка, от каквато се нуждаеше тя.
Мисълта, че отговорът може да е „не“… предизвикваше съкрушителна чернота в душата ѝ.
– Вече проверих обичайните му места и дупки за криене. – Погледът му се задържа върху лицето ѝ, сякаш четеше самите ѝ мисли, но за щастие това беше една от способностите, които не притежаваше. – В крайна сметка ще се появи на повърхността. Междувременно моите хора ще продължат да наблюдават тази къща – той винаги е имал нездрава привързаност към майка си.
– Да. – Никой нормален син не би си помислил да покани майка си да се включи в сексуална игра, да се опита да я задоволи с избора си на жертви. – Какво ще правиш с нея?
– Това зависи от теб. Ти си жертвата.
– Не, Дмитрий, аз съм оцеляла.
– Да. – Без колебание. – Но обезщетението все още е твое.
– Тази жена ще се самонаказва до края на много дългия си живот. Остави я.
– Ще поговоря с нея. – Той се обърна, за да тръгне към входа. – Идваш ли?
– Не, мисля, че ще остана тук. – Но тя не го направи. Слязла на алеята веднага щом той изчезна вътре, тя седна на ръба на фонтана. Водата падаше в успокояваща звукова каскада зад нея, вятърът я галеше по бузата, докато се опитваше да разбере ирационалната дълбочина на мъката си. Винаги е знаела, че Дмитрий никога няма да бъде човек в какъвто и да е смисъл.
„Той не е моят Дмитрий.“
Отново онзи глас, от толкова дълбоко в нея. Сякаш идваше от самата ѝ душа. Този път, вместо да се бори с него, тя се вслуша.
„Винаги толкова силен, толкова защитен. Но никога не нараняваше. Не и към мен. Никога.“
Който и да беше този плод на въображението ѝ, помисли си Онър, тя наистина живееше в свят на фантазии. Дмитрий не беше ничий рицар в блестящи доспехи и ако я остъргваше до кървава суровост да признае това, то тя можеше да вини само себе си. Защото Дмитрий никога не я беше лъгал, никога не се беше преструвал на нещо, което не е.
– „Не се заблуждавай за мен, Онър. Човешката част от мен умря много отдавна.“
– Къде отиваме? – Попита тя, когато ферарито се отдалечи от имението на Джиана.
– Ейнджъл Енклейв – Джана има къща там. – Думите му бяха хладни, практични и тя се зачуди дали той изобщо разбира как е повредил крехкото нещо между тях. – Стои празна, но от известно време имам хора, които я наблюдават. Мисля обаче, че е време да надникна вътре.
Още едно нещо, което не ѝ беше казал. Поредната илюстрация на факта, че макар да оценяваше уменията ѝ в някои области, когато ставаше въпрос за отношение към нея като към равна… Но тогава идеята беше смешна, нали? Тя беше живяла само двадесет и девет години спрямо неговите векове, беше смъртна спрямо него могъщ вампир.
Въпреки това никоя от логиките нямаше значение и тя не се доближаваше до разбирането или овладяването на бурната дълбочина на емоциите си до момента, в който Дмитрий навлезе дълбоко в анклава на ангелите, изключително селище покрай скалите, които прегръщаха Хъдсън. В повечето случаи къщите бяха толкова отдалечени от пътя, че имаше чувството, че шофират през необитаема земя, а дърветата от двете страни на пътя бяха древни чудовища, които почти закриваха небето.
Когато Дмитрий спря, беше пред портите, пазени от вампир, когото Онър не познаваше. Слизайки от колата и отивайки до богато украсените метални порти, тя ги бутна и ги отвори, докато Дмитрий говореше на пазача. Вътре тя видя, че пътят е сравнително кратък – въпреки че портите изчезнаха от погледа ѝ, когато, вървейки сама напред, тя зави зад ъгъла. Беше изключително изкушаващо да продължи да върви, да види това, което можеше да се окаже леговището на чудовището, което я беше измъчвало, но това не беше като с Джуел Уан. Тя все още можеше да мисли, разбираше, че да влезе без подкрепление би било глупаво.
– Онър.
Обърна се и видя Дмитрий, който вървеше към нея – и изведнъж язовирната стена се скъса.
– Имам пълното право – каза тя, като за първи път спомена странната принуда между тях.
Дори не мигна.
„Упорит, винаги толкова упорит. Толкова е сигурен, че е прав.“
В това отношение тя се съгласи с гласа в ума си.
Вятърът шепнеше бавно и леко през дърветата, през косата на Дмитрий, докато тя стоеше и чакаше отговор от вампира, свикнал да не се обяснява на никого. Пръстите ѝ се разтвориха и тя се озова на мястото, където скъси разстоянието помежду им, за да погали ръката си през тази гъста тъмна коприна. Това беше интимен акт, за който не искаше разрешение, макар че той беше човек, когото никой не би докоснал без покана.
Той не я спря, като вдигна собствения си пръст, за да проследи линията на челюстта ѝ.
– Искаш от мен да се държа като човек – каза той след дълъг, тих момент, недокоснат от времето. – Аз не съм човек, не съм бил такъв от много време.
– А ти – каза тя, като задържа пръстите си на тила му – се опитваш да ме накараш да повярвам, че нямаш способност за истински емоции, когато познавам друго. – Сърцето на Дмитрий не беше мъртво, душата му не беше безвъзвратно опетнена, в това тя беше сигурна.
Плъзгайки свободната си ръка надолу към долната част на гърба ѝ, той я придърпа по-близо.
– Коя си ти, Онър Сейнт Никълъс? – Това беше странен въпрос, но на него Дмитрий трябваше да получи отговор. Тъй като тази смъртна, нейният аромат беше на диви цветя от планински склон, изгубен във времето.
Призрачните изумруденозелени езера се срещнаха с неговите, докато тя поклащаше глава.
– Не знам.
Отговорът ѝ имаше смисъл за него, макар да беше невъзможен.
– Ела. Да разгледаме тази къща.
– Мислех, че вече си го направил.
– Накарах хората си да я прегледат, но може би е време за по-задълбочено проучване с всичко останало, което знаем.
Вървейки до него, Онър беше едновременно грация и пищна женска красота. Но тя имаше и дълбока жила на сила, която добре и истински се беше събудила… и това го опияняваше. Искаше му се да протегне ръка, да я докосне отново, неутолимата нужда далеч надхвърляше обикновената похот. Това обаче трябваше да почака – желанието му да влезе в къщата, да прогони Амос от земята, беше пулс срещу кожата му.
Той отключи входната врата и я бутна. Отначало нямаше нищо, само леко мухлясалата миризма на къща, която е била затворена за известно време. След това долови най-гнусната миризма, тази на разлагаща се плът.
Онър остана неподвижна до него, с пистолета си в ръка.
– Вътре има нещо мъртво.
– Достатъчно дълго, за да се е разложило. – Което означаваше, че или Амос някак си се е промъкнал обратно покрай охраната и е оставил ужасяващо съобщение, или се случва нещо друго.
– И все пак не е било толкова отдавна, че другите, които са дошли тук, да имат причина да бъдат подозрителни.
– Дмитрий.
Следвайки посоката на вдигнатата ръка на Онър, той видя, че тя сочи към телевизора с плосък екран на стената. Индикаторът за захранване беше мъртъв. А когато Онър щракна ключа за осветлението, нищо не се случи.
– Електричеството е спряно. Може би изгорял предпазител.
– Това е по-старо жилище – каза Дмитрий, следвайки смрадливия аромат. – Случват се такива неща.
Ранната миризма ги отведе не в мазе, както наполовина очакваше, а в голяма стая в задната част на къщата. Нямаше ключалка, нищо, което да отличава вратата от другите по коридора.
– Боже. – Онър вдигна ръка над устата и носа си, когато той бутна тази врата – миризмата тук беше отвратителна, толкова концентрирана, че приличаше на супа.
Самата стая беше гола, с изключение на дървена етажерка, на която се намираха няколко книги и списания, и едно кресло, което изглеждаше така, сякаш е било прогонено тук, защото е било твърде очукано за основните жилищни помещения. До него седеше малка масичка с обгорели белези, на която имаше кристална чаша и бутилка, пълна с тъмночервена течност. Килимът на пода беше износен.
Беше онова изтъркано, удобно кресло, което човек може да си създаде, за да се отдаде на спокойствие… само че ако се вгледаш внимателно, става ясно, че креслото е наклонено към определен участък от стената. Обикновено нямаше да има нищо, което да го отличава от останалата част на помещението – причината, поради която хората му го бяха пропуснали, но точно сега изпод този участък се процеждаше вода, за да напои килима.
– Хладилник – прошепна Онър. – Там има хладилник.
Назад към част 27 Напред към част 29
