Глава 4
Ейдън Арчър беше романтик.
Не бях очаквала това.
След като ми обясни плана си в кафенето вчера, се бях надявала да устоя. Джоан и Райли се обичаха. Може и да са ужасни в общуването, но след десетилетие брак щяха да се научат. Надявам се.
– Това е хубав киносалон. – Огледах фоайето, преструвайки се, че възприемам всичко, а всъщност търсех Ейдън.
Бяхме си разменили телефонните номера. След това, докато Джоан беше на работа, се бяхме срещнали по-рано днес, за да обсъдим операция „Помирение“.
Тя беше основна. Да съберем Джоан и Райли на едно и също място и да се надяваме, те да говорят, а не да се карат. Оставаха ми три дни в „Каламити“ и щяхме да използваме и трите, ако се наложи.
Тази вечер щяхме да бъдем в киното. Не беше голямо място. Фоайето беше достатъчно голямо, за да побере касата за билети, малък концесионен щанд и помещение за разбъркване между двата киносалона.
– Сладко е, нали? – Усмихна се Джоан.
– Супер сладко. – О, моя прекрасна Джоан. Напълно забравила, че безсрамно я предавам.
Това беше за нейно собствено добро.
– Добра идея за филма – каза тя. – Отдавна не съм била тук.
– Ти и Райли не сте ходили на кино?
– Не. – Тя се намръщи при споменаването на името му. – Не и откакто имаме Кларънс. Той не искаше да оставя кученцето само вкъщи.
Бедният, сладък, невинен Кларънс беше причината семейството му да се разпадне. Райли обсипваше кучето си с обич, когато трябваше да разпространи това внимание и към съпругата си.
И Джоан бе започнала да ревнува. Това беше нещо, което тя никога нямаше да признае, особено защото беше купила кучето. Беше твърде упорита, за да каже на Райли да спре да разглезва кучето и да си спомни, че е женен.
– Трябва ли да намерим места? – Попита тя.
От Ейдън и Райли нямаше и следа, което означаваше, че са в салона. Перфектно.
– Ами… какво ще кажеш за хапване?
– Камък, ножица, хартия за това кой трябва да чака на опашката.
– Добре. – Скрих усмивката си. Тя правеше това твърде лесно.
В колежа с Джоан винаги играехме на камък, ножица, хартия за това кой ще получи яденето. Навиците и не се бяха променили. Тя винаги избираше камъка.
– Едно. Две. Три. Стреляй – казах аз, усмихвайки се на нейната предсказуемост. -Хартията покрива камъка.
– По дяволите, – промълви тя. – Добре, какво искаш?
– Пуканки. Диетична кола. Да разделим ли някакви бонбони?
– Разбира се. Какви?
– Изненадай ме. – Взех палтото от ръката ѝ и се запътих към салона, като сканирах всеки ред, докато вървях.
И те бяха там.
Точно както бяхме планирали, Ейдън седеше в средата на залата, а Райли беше до него. Също по план аз заех столовете точно зад тях. Ако те бяха заети, щях да седна пред тях.
Светлините бяха приглушени и предварителните прожекции започнаха, когато се настаних на стола. Ейдън не погледна назад и не каза нито дума, но там имаше разбиране. Той седна малко по-изправен. Прочисти гърлото си, сякаш усещаше аурата ми в стаята и електричеството между нас.
Пускаха третата предпремиера, когато Джоан се промъкна по реда, приклякайки, за да не закрива екрана от хората зад нас. Театърът не беше препълнен, но беше достатъчно оживен, за да предпази Джоан и Райли от крещяща свада.
В неделя Джоан беше върнала Кларънс на Райли, но се беше уверила, че той не е там, когато прибираше кучето в кошарата му. Освен с текстови съобщения, те не бяха разговаряли от крещящия мач по време на медиацията.
Целта тази вечер не беше, за да позволи на Райли и Джоан да говорят. Не, не. Говоренето беше лошо. Планът за тази вечер беше точно обратното. Искахме те да се видят. Да знаят, че са на една ръка разстояние. И че нямат друг избор, освен да седят там и да търпят.
Филмът беше идеалната възможност, защото те не можеха да си нанасят удари.
Джоан се усмихна, все още безпомощна към заобикалящата я среда, и се свлече на мястото си. Тя ми подаде кенчето и ми подаде кофата с пуканки.
– Това са страхотни места – какво, по дяволите?
Тя беше забелязала задната част на главата на Райли.
– Какво? – Престорих се на невинна.
– Какво? – Изсъска тя, като посочи с пръст съпруга си. – Как не си ги забелязала?
– Кого?
Тя отново посочи, а очите и бяха изпъкнали.
– О. – Извиках. – Съжалявам. Гледах телефона си.
Изражението и се промени.
– Ти ме убиваш.
– Имате ли нещо против да не говорите? – Обърна се Ейдън. – Опитваме се да гледаме филм.
– Ти. – Вдигнах парче пуканки от кофата и го хвърлих в главата му. Не беше част от действието, но въпреки това беше забавно.
– Аз. – Той пъхна зрънцето в устата си и се усмихна, докато дъвчеше.
Райли се обърна и за кратък миг лицето му светна от радост. След това то уни.
– Здравей.
– Здравей, – промърмори тя.
– Може би трябва да си тръгнем – предложих аз, след което затаих дъх. Кажи „не“. Кажи „не“. Кажи „не“.
– Не – каза Джоан. Боже, обичах упоритата си приятелка. Нямаше как да позволи на Райли да я изгони от киното. – Вече платихме цяло състояние, а аз искам да видя това. Ако им е неудобно, могат да си тръгнат.
Райли се пресегна да се изправи, но Ейдън метна ръка на облегалките на седалките и кръстоса единия си глезен върху коляното.
– Не ми е неудобно. А на теб, Райли?
Един въпрос и той щеше да натика Райли в ъгъла.
– Съвсем не. – Райли се върна на мястото си, хвърли последен поглед към Джоан, после се обърна към екрана.
В продължение на два часа той седеше скован като дъска. Джоан използва нервната си енергия, за да погълне цялата кофа пуканки и кутия фъстъчени M&M’s, докато аз се мъчех да се съсредоточа върху шоуто.
Погледът ми все се отклоняваше към разрошената коса на Ейдън. Може и да изглеждаше разхвърляна, но беше толкова копринено мека, че трябваше да седна на ръцете си, за да не се изкуша да я докосна. Беше невъзможно да се концентрирам върху каквото и да било, когато той беше толкова близо.
Ейдън беше единственият, който изглеждаше незасегнат от близостта ни. Нито веднъж не се обърна, за да го погледна. Нито веднъж не се премести или не се размърда. Наслаждаваше се на филма, а когато той свърши, се изправи и ми се усмихна с ослепителната си усмивка.
– Добър филм.
Устата ми пресъхна, когато той протегна ръце над главата си. Тениската, с която беше облечен, се издигаше нагоре по ребрата му, показвайки намек за набраздените коремни мускули под нея. Коланът на дънките му се намираше ниско на V мястото над бедрата му.
Ейдън се наведе, за да вдигне палтото, което беше паднало на пода, и само с това движение ме накара да слюноотделям. Мускулестото, изваяно дупе, което ме беше вкарало в тази бъркотия, беше точно там за мое удоволствие.
– Хайде, Лола.
Примигнах, откъсвайки поглед от вкусния задник на Ейдън.
Джоан беше сложила ръце на хълбоците си, палтото и беше облечено, а боклукът от пуканките и бонбоните – готов за кофата за боклук.
– Съжалявам. – Вдигнах се на крак и побързах да събера палтото и чантата си, след което я последвах, докато бързаше по пътеката.
Тя не хвърли на Райли нито един поглед. Нито един. Беше издържала на филма, но това беше границата.
По дяволите.
Това щеше ли да се получи? Да, те бяха прекарали два часа в една стая, но не бяхме постигнали нищо.
Преди Джоан да ни избута през вратата, хвърлих последен поглед през рамо към Ейдън. Сякаш знаеше страховете, които се въртяха в главата ми, той ми кимна успокоително.
Надявам се, че знаеш какво правиш, Арчър.
– Това не се получава – прошепнах аз.
– По дяволите. – Ейдън прокара ръка през косата си, като накара краищата и да стърчат под всякакъв ъгъл. – Тези двамата са адски упорити.
Бяхме преминали от Джоан, която крещеше на Райли в стаята за медиация, до напрегнатия и неловък филм, в който тя се взираше с кинжали във врата му. Сега по време на вечерята цареше мълчание. Пълна и абсолютна тишина. Тя дори не ми говореше.
Беше толкова зле, че накрая избягах от масата ни и от бумтящото стържене на вилицата и ножа и, за да отида до тоалетната. Ейдън, който не се остави знакът за женската тоалетна да го спре, се промъкна след мен. За щастие в кабинките нямаше други дами.
– Може би трябваше да изберем друг ресторант, – каза Ейдън.
Оставаха ни само две нощи, а с Джоан бяхме решили да отидем в най-луксозния ресторант в Каламити. Предполагаше се, че това ще бъде празник не само за моето посещение, но и за предстоящия и развод.
Всъщност това беше мое предложение, защото Ейдън беше завлякъл тук и Райли.
В момента, в който влязоха през вратата, Джоан беше замълчала.
Райли, от друга страна, беше решил да играе по обратния начин. Той се засмя. Разговаряше с другите посетители. Шегуваше се с Ейдън на тяхната маса, която се намираше на две от нашата. Райли даваше толкова много вид, че се забавлява, че беше ясно, че човекът е нещастен.
И всеки път, когато гласът му се носеше из стаята и попадаше в ушите на Джоан, тя потъваше малко по-дълбоко в себе си.
Мъченията не бяха това, което исках за моята приятелка.
– Ще си тръгнем – казах аз. – Не мога да я накарам да седи и да търпи това. Тя е нещастна.
– Както и Райли. – Ейдън затвори очи и си пое дълбоко дъх. – Той се преструва.
– Може би трябва да отменим утре вечер.
Предполагаше се, че ще завлечем приятелите си в „Джейнс“, местния бар. След като два поредни дни се виждахме, с Ейдън се надявахме, че ще започнат разговор. Че ще осъзнаят колко много си липсват един на друг.
И че след няколко питиета ще се отърсят от задръжките си и ще се впуснат направо в секса за сдобряване.
Това беше мечта. Глупава мечта. Джоан и Райли бяха разделени от цели светове. Може би те вече бяха приели това, което ние с Ейдън още не бяхме.
Те бяха приключили.
Нашите интриги само ги нараняваха и двамата.
– Това не мина така, както очаквах – казах аз.
– Аз също. – Ейдън въздъхна. – Не се отказвам, но…
– Отново това висящо но.
Той се усмихна.
– Трябваше да се предам още веднъж.
В тоалетната настъпи тишина, неловка и дълга. Погледнах кошчето за боклук, препълнено с хартиени кърпи. Капките вода, които съхнеха до двете мивки. Защо не можех просто да се сбогувам и да си тръгна? Защо имах чувството, че ще пропусна нещо, когато си тръгна оттук?
– Е, опитахме – казах аз, удължавайки неизбежното.
– Аз… – Той потърка тила си.
– Благодаря за опита…
Вратата се отвори и вътре влезе една жена. Челюстта и падна, когато забеляза Ейдън.
– О, ъ… – Тя провери вратата, за да провери дали е в правилната баня.
– Съжалявам. Аз съм от поддръжката. – Усмихна и се Ейдън, докато лъжата се отронваше от езика му. – Тоалетната е счупена и не искаш да влизаш тук. – Той се почеса по носа, докато я извеждаше навън. След това, щом тя си тръгна, той затръшна вратата и завъртя ключалката. – До къде бяхме?
– Аз си тръгвах. Време е да сложа край на тази ужасна идея.
– Ужасна? – Челюстта му се сви. – Не беше ужасно. И ти беше точно толкова част от нея, колкото и аз.
– Аз се съгласих, но това беше твоя идея. Ти се обърна към мен, помниш ли? Трябваше да знам, че с Джоан няма да се получи. Тя е твърде упорита. А ти трябваше да знаеш, че Райли…
Стомахът ми падна. Чакай. Току-що попаднах в още един от капаните на този човек ли? Отново ли ме измами?
– Райли, какво? – Попита Ейдън.
– Знаеше, че няма да се съберат отново, нали?
– А?
– Това ли беше поредният ти трик? Може би си мислеше, че ще смекчиш Джоан, а после, когато дойде време да се върнат в стаята за посредничество, тя ще бъде по-склонна да отстъпи на Райли. – О. Боже. Мой. Как не се бях сетила за това? – Така беше, нали? Винаги е ставало дума за спечелване на развода. За да получиш Кларънс.
– За какво говориш?
Втренчих се в него.
– Не мога да ти повярвам. Наистина ли победата е толкова важна? Тя е човек. Тя е красива, прекрасна личност с разбито сърце, защото клиентът ти – забих пръст в гърдите му – е изневеряващ задник.
– Райли не изневерява.
– Емоционално той изневери. Предал е доверието и.
Челюстта на Ейдън спадна.
– Ти сериозно ли говориш?
О, да. Бях сериозна. Очите ми се стесниха.
– Стой далеч от мен. Стой далеч от Джоан.
Ейдън поклати глава, зашеметен.
– Наистина ли мислиш, че ще нараня Джоан, за да получи Райли кучето при развода?
– Да. – Може би.
Той изохка. По лицето му премина светкавица на болка и аз разбрах, че съм разбрала всичко погрешно. В рамките на трийсет секунди бях изопачила действията му в главата си и се държах като глупачка. Какво не беше наред с мен? Наистина ли бях станала толкова цинична? В работата си виждах много лоши хора, хора, които нараняват деца. Но това не означаваше, че всеки възрастен е чудовище. Със сигурност не и мъжът, който стоеше пред мен.
– Ейдън, аз съм…
Той не ми даде време да се извиня. Той завъртя ключалката на вратата и изчезна за миг.
Когато се върнах в трапезарията, масата им беше празна.
***
– Имам нужда от маргарита.
Бях станала от дивана, преди Джоан да довърши изречението си.
– Брилянтна идея.
Тя се засмя и също се изправи.
– Тогава отиваме при Джейн.
При Джейн. Отворих уста да я спра, но преглътнах думите си. В Каламити Джейн беше барът, в който с Ейдън бяхме планирали да организираме третият опит за събиране на Джоан и Райли. Последното нещо, което исках, преди да си тръгна сутринта, беше да призная на приятелката си, че с Ейдън сме заговорничили срещу нея.
Но той все пак нямаше да доведе Райли, нали? Съмнявах се, че Ейдън иска да ме погледне отново след обвиненията ми в тоалетната снощи.
Затова, когато ме изкара през вратата, не протестирах. Това е Джейн.
Петнайсет минути по-късно, след като решихме, че е излишно да се гримираме, бяхме на една маса с две маргарити. В бара съотношението между мъжете и жените беше три към едно, а съотношението между табелките с бира и мъжете – десет към едно. Беше тъмно и имаше слаба миризма на дим. Барманката, която Джоан ми съобщи, че е и собственик, изглеждаше така, сякаш би се чувствала добре във времената, когато каубоите са връзвали конете си за стълбовете отпред и са решавали споровете с пистолети вместо с адвокати.
Наистина нямаше нищо по-хубаво от малък градски бар в Монтана.
– Наздраве. – Вдигнах чашата си. – За новия ти статус на свободен човек.
– Наздраве. – Тя долепи чашата си до моята и отпихме по една дълга глътка. – Иска ми се да не си тръгваш. Имам чувството, че току-що си дошла тук.
– Знам. – Седмицата беше минала твърде бързо.
Джоан трябваше да работи цяла седмица и въпреки че бях направила всичко възможно да изчистя календара си, прекарвах времето си в поддържане на електронната поща и приемане на случайни обаждания. Бях изостанала с един случай и когато се върнех у дома, трябваше да се мъча да наваксам. За съжаление, като се прибави и срещата ми в кафенето с Ейдън, за да си поиграем на сватовници, седмицата се беше оказала пълна с разсейвания.
А именно, едно красиво разсейване.
Мъж, когото се съмнявах, че някога ще видя отново.
– Следващия път може би ще ми дойдеш на гости за една седмица – казах аз.
– Ще ми хареса. Отдавна не съм била в Порт-ноооо. Не отново – изстена тя, а погледът и се отправи покрай рамото ми към вратата.
– Какво? – Извиках и сърцето ми спря.
Ейдън се усмихваше, докато влизаше през вратата. Зад него Райли се смееше. Двамата влязоха в бара, наметнаха якетата си и потропнаха с ботушите си, докато сканираха помещението.
Смехът на Райли заглъхна и двамата мъже пребледняха, когато ни забелязаха на една маса.
– Защо? – Прошепна Джоан. – Защо не мога да го избегна?
Обърнах се към масата и я дарих с тъжна усмивка.
– Малък град. Разбира се, че ще се сблъскаш с човека, когото не искаш да виждаш. Но това е нещо повече от това. Аз, хм… имам едно признание. По-добре да си вземем по още едно питие.
Тя се подчини, докато и обяснявах, че с Ейдън сме измислили план, с който да се опитаме да наложим помирение. Болката по лицето и ме накара да се почувствам като кака на Кларънс.
– Защо ще го правиш? – Попита тя.
– Защото те обичам. – Протегнах ръка през масата и покрих ръката и с моята. – И защото ти обичаш Райли, а Райли обича теб. Това е лудост, Джоан. Ти го наказваш. И себе си. Този мъж те обича толкова много. Няма как да е имал емоционална афера. Ти си единствената жена, която той вижда.
– Той е казал на онази жена за нас. За мен. Имаш ли представа колко унизително е това, че целият град знае, че не мога да забременея?
– Райли не трябваше да го прави. Имаш право да се ядосваш. Но подозирам, че е било, защото се е чувствал също толкова изгубен, колкото и ти.
За кратък миг си помислих, че думите ми са потънали в съзнанието. После погледът и се втвърди, а тя изтръгна ключовете си от масата и се изстреля от стола си.
– Джоан. – Опитах се да я спра, но тя вече крачеше към вратата. – По дяволите.
Бързайки да събера чантата и палтото си, аз се изправих с размах и пуснах на масата малко пари, за да платим сметката си. Когато се обърнах, готова да спринтирам след най-добрата си приятелка, се блъснах в стената.
– Уф.
– Съжалявам. – Ръцете на Ейдън стигнаха до бицепсите ми и ме стабилизираха. После ме пусна, сякаш ръцете му горяха, и направи една крачка встрани.
– Трябва да тръгвам. Трябва да хвана Джоан.
– Райли тича след нея.
Погледнах покрай него тъкмо навреме, за да видя как вратата се затваря и мястото, където беше стоял Райли, е празно.
– О.
– Казах му за… нали знаеш. Той беше ядосан. Каза ми, че му дължа няколко питиета в бара. Не мислех, че ще дойдеш.
– И аз не мислех, че ще бъдеш тук. Току-що казах на Джоан, защо изглежда не може да избегне Райли. Тя не е много доволна от мен.
– Виждам това. – Той се отдръпна с още една крачка. – Пази се.
– Ейдън. – Протегнах се към него, докосвайки ръката му, за да го накарам да спре. – За това, което казах в тоалетната вчера, съжалявам.
– Ти не мислиш много за мен, нали?
– Не, напротив. За човек, когото не познавам много добре, се страхувам да призная, че може би мисля прекалено много. Истината е, че тръгнах да търся причина да не ти се доверя, за да мога, когато си тръгна оттук, да забравя за теб. Само че не знам дали някога ще забравя за теб.
Думите излязоха от устата ми, преди да успея да обмисля последиците. Картите ми бяха на масата, но нямаше как да ги скрия.
Харесвах Ейдън. Много го харесвах.
И това ме плашеше до смърт.
– По-добре да тръгвам и да проверя какво става с Джоан – казах аз, докато той стоеше безмълвен. – Ако вече не ме е зарязала тук. До къщата и има дълъг път в студа. Каламити има ли Uber?
Той поклати глава.
– Благодаря. – Изправих гръбнака си и протегнах ръка. – Приятно ми беше да се запознаем, Ейдън Арчър.
Ръката му обгърна моята, но погледът му беше този, който ме държеше в плен.
– Същото е и за мен, Лола Дженингс.
Ейдън Арчър.
Неочаквана изненада. Мъж, когото нямаше да забравя дълго, дълго време.
Приближих се, като се изправих на пръсти, за да притисна целувка към бузата му.
– Довиждане.
– Довиждане.
Сърцето ми се свиваше в гърлото с всяка стъпка към вратата. Това беше за добро. Беше време да се върна в Портланд и да продължа нормалния си живот.
Затова не погледнах назад.
Докато той не извика името ми.
– Лола, почакай.
Назад към част 4 Напред към част 6
