Глава 17
Червеният Рум се върна – но този път имах съюзници от различен калибър.
Иззад паркираните коли на най-близката улица се разнесе дълбоко животинско ръмжене, последвано от викове на изненада – и болка. Звучеше, сякаш Зак беше довел със себе си своите варги. Светлините пламнаха, когато нападателите ни разгърнаха защитна магия.
Зак сви ръцете си и около китките му се завъртя жълта магия.
– Е, Кай? Искаш ли да ме прикриеш, или да си пазя гърба?
Къси метателни ножове се появиха в ръцете на Кай изпод якето му.
– Ще те прикрия.
Без повече дискусии двамата се отправиха към паркираните коли, където се криеха разбойниците, а сега бяха притиснати между ръмжащи варги и двама крайно недоволни митици.
Останах на мястото си, дишайки тежко. Безполезен малък човек. Измъкнах Дама Пика от джоба си, погледнах загадъчната усмивка на боядисания крал и се надявах Зак да не убие някого. Магиполицията не препоръчваше да се намират трупове по улиците.
Мисълта едва беше минала през ума ми, когато металът изскърца. Паркирана кола се обърна настрани, после се преобърна на покрива си, принуждавайки Кай и Зак да се махнат от пътя.
Мъж с размерите на викинг на стероиди стоеше в новата пролука и размахваше огромните си ръце. От двете му страни се носеха две топки за боулинг.
Преглъщайки, се отказах от противопоставянето си на труповете. Каквото и да трябваше да направят Кай и Зак, за да оцелеят от телекинетик в режим „Хълк“, аз нямах нищо против.
Сребрист проблясък – люспест корем, който запълни зрението ми. Феята, която вече не е орбита, се носеше във въздуха, обърната към мен с разперени маломерни криле. Примигнах. Откъде се беше появила тази фея? Бях оставила кълбото в чантата си, а чантата си бях оставила в хола на Аарон, преди Кай и аз да тръгнем на обиколка.
Фуксиевите очи на феята се спряха на нещо зад мен.
Завъртях се към стъпалата, които се спускаха към потъналия площад. Две фигури бяха приклекнали в сенките, а оръжията им бяха насочени към гърдите ми.
Малките лапи на феята докоснаха раменете ми, хладни и мразовити, а след това дългата ѝ опашка се завъртя около мен като спиралите на змия. Стисна ме и през мен премина хладна магия. Зрението ми се замъгли в диви вълнички.
Поп-поп-поп!
Оръжията стреляха, но аз усещах само как силата на феята се разпилява в тялото ми. Мъжете изпразниха оръжията си, но нищо не ме докосна.
Опашката на феята се отпусна, а после съществото изчезна от погледа. Зрението ми се успокои.
Мъжете прибраха празните си оръжия и тръгнаха нагоре по стъпалата. Огледах се рязко наоколо. Съществото фея го нямаше, а Зак и Кай бяха заети да се борят с Телекинетичния Хълк, както и с неизвестен брой главорези. Глупости. Бях сама.
Завъртях се на пета, изтичах към входа на галерията и се скрих зад една широка бетонна колона. Стиснах Дама Пика и зачаках. Стъпките се приближиха и чух как двамата мошеници се разделиха, за да ме заобиколят. Едва дишайки, се заслушах.
Близо до мен вляво се чуха стъпки.
Изскочих с протегната карта.
– Ори…
Усмихнатият мошеник се скри, без заклинание в ръка или магия в ход. По дяволите, грешен човек! Завъртях се в другата посока…
– „Ori tacitus esto!“
Бяла светкавица ме заслепи и аз се спънах назад, псувайки яростно – или опитвайки се да го направя.
Устните ми се движеха, но от устата ми не излизаше никакъв звук. Паникьосана, се опитах да изкрещя – нито звук. Това заклинание беше заглушило гласа ми!
Набитият магьосник с обемисти артефакти, закачени на колана му, заобиколи колоната. Отстъпих неудържимо, стискайки безполезната си карта. Дори не можех да извикам помощ. Надничайки, двамата мошеници ме последваха.
– Предай се и няма да пострадаш – предложи единият.
Да, точно така. Тъй като не можех да кажа това, му обърнах гръб.
– Можеш ли да я удържиш? – Попита магьосникът другия човек.
– Вероятно, но изглежда, че може да ме ухапе. Просто използвай едно заклинание.
По дяволите, точно аз щях да ги ухапя. Щях да ги ударя и с юмрук. Може би трябва да започна с това.
Магьосникът взе тесен метален талисман от колана си.
– „Ori decidas…“
Един умен човек би избягал. Или да отбягва. Или да се скрие.
Аз се хвърлих към него и го хванах за китката. Очите му се разшириха, но той не можа да спре последната част от заклинанието си, докато аз извивах артефакта към втория мошеник.
– „…astris.“
Въздухът се развълнува и нещастният съучастник на магьосника се преобърна назад с искрици, покрили тялото му, сякаш се беше търкулнал във вана с блясък. Уау. Изящно.
– Ти… – изръмжа магьосникът.
Ударих го в носа. Главата му се отметна назад и от нея се изтръгна болезнено хъркане. Да, вземи го! Също така, ау. Горките ми кокалчета.
Той ме избута назад и измъкна още един артефакт.
– „Импелио!“
Дръпнах се и невидимото заклинание улови рамото ми, като ме накара да се завъртя. Взрив и силно метално хрущене предупредиха, че останалата част от магическата сила се е ударила в нещо друго освен в чупливата ми плът. Приземих се по задник, като изкъртих зъбите си и почти отхапах езика си.
– „Ори…“ – започна магьосникът.
Наведох се назад и забих крака си в слабините му. Хлипайки, той се измъкна от обсега ми и отново запрати новия си артефакт към мен.
– „Ори…“ – изпъшка той.
Ръка в ръкавица притисна устата му. Появила се от нищото, Зак издърпа магьосника, а после го блъсна в най-близката колона. Мошеникът се сгромоляса на земята, а неизползваният талисман се удари в бетона.
– Ранена ли си? – Попита ме Зак.
Опитах се да кажа не, но не можах да издам нито звук. Имитирайки реч, жестикулирах безпомощно с устата си.
– Заглушително заклинание? – Досети се той. – Ще отшуми след няколко минути.
Можеше ли да звучи по-малко загрижен? Тук нямах глас! Беше ужасно!
На улицата касапницата беше впечатляваща – две преобърнати коли, няколко димящи кратера и три разбити улични лампи. Злодеите не се виждаха никъде, така че предположих, че друидът и електромагьосникът успешно са ги прогонили. Както винаги, Зак изглеждаше невредим, без големите жълти пръски по гърба му.
Кай се присъедини към нас, а намазаното му с отвара яке висеше от едната му ръка и капеше жълта слуз на земята.
– Добре ли си, Тори?
Кимнах. Мълчаливо.
– Трябва да тръгнем преди…
Примигнах на замръзналото му изражение, после проследих погледа му. Той се взираше в лъскавия си черен мотоциклет, който лежеше на страната си. Ах. Онзи металически хрущящ звук. Моторът му.
С болката на изгубен баща в очите си Кай вдигна мотоциклета си, докато Зак и аз чакахме на почтително разстояние. Под гумите блестеше кървава локва, а аз усещах миризмата на бензин. Първата ни жертва.
Кай въздъхна скръбно.
– Ръбът на сеялката проби резервоара за бензин.
И така… това означаваше, че няма да се приберем вкъщи с него. Предпазливо прочистих гърлото си – и от гласните ми струни се разнесе истински шум. Отново можех да говоря!
Потискайки желанието си да изкрещя, промълвих сериозно:
– Съжалявам, Кай. Можеш да го поправиш, нали?
Качулката на Зак се обърна към мен.
– Гласът ти се върна.
– Не звучи толкова разочаровано. – Побутнах ръката му. – Ти шофираше ли? Можем ли да се качим с теб?
Въздишката му беше също толкова болезнена, колкото и тази на Кай.
– Добре.
– Благодаря. Ти си най-добрият.
– Мислех, че съм гаден приятел? Прецени. – Той се обърна към улицата. – Донеси мотора. Не искаш да го оставяш тук.
Друидът, човекът, магьосникът и мотоциклетът си проправиха път по тротоара, като последният остави след себе си ужасяваща следа от телесна течност. Вървяхме в странно мълчание, подминавайки безкрайни редици от лъскави БМВ-та и мерцедеси.
Зак ни преведе през една миризлива алея и ни отведе на тиха еднопосочна улица с паркинг. Пъхна ръка в джоба на палтото си и извади комплект ключове. Ключодържателят издаде звуков сигнал и в отговор светнаха чифт задни светлини.
Спрях и погледнах към автомобила, после към друида, после отново към автомобила.
– Това е твоето? Това?
Той продължи да върви.
– Защо си толкова обидена?
Посочих, сякаш не можеше да го види. Повдигнатият пикап се извисяваше над близките коли, а големите му гуми с дълбок протектор жадуваха да сплескат по-нискостоящите превозни средства. Калта около подкосите на колелата пръскаше тъмносинята боя.
– Но това е камион. – Втурнах се да го настигна, а Кай вървеше след него с мотора си. – Помислих си, че ще караш Приус или нещо подобно. Знаеш ли, чудовище, което не харчи газ.
– Това е дизел, а не газ. – Той спусна задната врата. – Тори, помисли си къде живея.
Почесах се по лицето, представяйки си планинската долина.
– Добре.
– А сега си представи, че се опитваш да караш кола там. През зимата.
Лицето ми се изкриви още повече, след което се отпусна победено.
– Добре. Камионът има смисъл.
Зак се качи на задната врата и двамата с Кай вдигнаха мотоциклета на подреденото легло. Зак го сложи настрани, после отвори металната кутия зад кабината и извади тресчотки, за да го завърже.
– Това ми се струва притеснително нормално – коментирах на никого, докато той работеше, – а също и много ненормално.
Кай поклати глава и хвърли изцапаното си с отвара яке в леглото на камиона до мотора си.
Зак скочи и затвори задната врата, след което ми подаде парцал.
– Можеш ли да избършеш тази гадост от гърба ми?
Взех кърпата, застанах зад него и започнах да бърша отварата, засъхваща по черната кожа.
– Можеш просто да си свалиш палтото – предложих, знаейки, че той никога няма да го направи. – Или то крие всичките ти страшни отвари?
Със свободната си ръка потупах чистото парче кожа, за да видя дали мога да усетя колана му с флакони.
– Знам, че харесваш задника ми, Тори, но можеш ли да се въздържиш?
Задъхах се, лицето ми почервеня и отказах да погледна в посока на Кай.
– Това жълто вещество просто се размазва наоколо и не искам да го имам по ръцете си.
– Добре. Хвърли кърпата в кутията.
Докато хвърлях парцала през задната врата, чух цип и се завъртях обратно. Зак беше разкопчал палтото си и аз изтръпнах, когато той смъкна качулката си и се измъкна от кожата. Близката улична лампа хвърляше прекрасни сенки върху несправедливо красивото му лице.
Неестествено ярките му зелени очи се обърнаха към отпуснатия поглед на Кай, мълчаливо дръзвайки магът да коментира, и напрежението сгъсти въздуха, докато едва дишах. Кай, мъдро, не каза нищо.
Зак хвърли палтото си в кутията, после свали ръкавиците си. Прегледах новооткритото му облекло. За моя изненада той носеше различен колан. Широката кожа обикаляше бедрата му, като имаше вградени прорези, които държаха шест флакона с епруветки точно над дупето му. Стиснах устни. Той наистина имаше хубаво дупе.
Четири грубо издялани кристала висяха на връзки около врата му, опирайки се на тъмна тениска. На мускулестите му ръце се виждаха татуировки с пера, които се спускаха от раменете му, а кръгове маркираха вътрешната част на предмишниците му, всеки от които беше изпълнен с цветни руни – дарове на сила от феи, които той познаваше. Преди месец единият кръг беше празен, но сега…
Посочих.
– Имаш нов.
– Качвай се в камиона, Тори. – Той отиде до страната на шофьора, качи се и хлопна вратата.
Мръщейки се, погледнах към Кай. Зашеметеното му изражение ме накара да се почувствам по-добре от първоначалния си срив при вида на лицето на Зак. Макар че, ако трябва да бъда честна, Кай вероятно се чувстваше отпаднал по други причини.
– Очите му са страшни, нали? – Прошепнах подигравателно.
– Тори… – Лазерен фокус надделя над шока на Кай. Той отвори уста, после сякаш преосмисли всичко, което искаше да каже. – Хайде да вървим.
Той отвори пътническата врата и аз се изправих – в този камион нямаше парапет. Кабината беше просторна, но нямаше задна седалка, а само една дълга пейка. Натъпках се на средното място, докато Кай се качи на пътническата седалка и затвори вратата.
Зак вкара ключа в запалването.
– Закопчайте коланите.
Извъртях очи.
– Не искаш да получиш глоба?
– Не искам дебелата ти глава да мине през предното стъкло. Накъде?
Докато давах указания за пътя до дома на Аарон, се захванах с колана си. Седалката щеше да е удобна за двама едри мъже, но беше тясна за трима души. Двигателят заработи с ръмжене и аз се притиснах близо до Кай, за да не допусна лакътя на Зак, докато той насочваше чудовищния камион към пътя.
Още неловко мълчание. Прехапах устните си, борейки се с желанието да говоря. Не можех да попитам. Не и сега. Не и тук. Трябва да изчакам. Трябва да… бъда… търпелива.
– Имаш годеница? – Избухнах.
– Тори – изръмжа предупредително Кай.
– Съжалявам. Просто не можах да се сдържа. – Стиснах ръцете си. – Моля те, обясни ми, преди да умра от любопитство.
– Умирай от ненаситно любопитство – промълви Зак, когато камионът спря на червен светофар.
– Излизай – изръмжах аз и се обърнах към Кай. – Как можеш да се срещаш с толкова много жени и да си обвързан? Как можеш да си обвързан, ако не си говорил с нея от години?
Кай сгъна ръце и замълча. Въздъхнах.
– Уговорен брак – каза Зак с вещина. – Често срещана практика в семейството.
– Откъде знаеш това?
Той се усмихна.
– Преди няколко години ми предложиха ръката на някоя си Фуми Ямада, ако се присъединя към гилдията им и спра да обърквам бизнес сделките им. Тя беше прекрасна, но трябваше да откажа.
– Хм. – Погледнах Кай. – Това ли е за теб?
Той не помръдна цяла минута, после кимна кратко.
– Уредено при раждането. Напуснах семейството преди седем години, но ангажиментът все още е в сила.
– Но… всъщност не бихте се оженили…?
– Не. Никога. – Челюстта му се изпъна и аз проклех, че чувам как зъбите му скърцат. – Но докато тя не се омъжи за някой друг, аз съм технически недостъпен.
Зает. Кай, който се срещаше с безкрайна орда красиви жени, но никога не стигна до връзка с някоя от тях, се смяташе за недостъпен. Не разбирах как годежът, уреден от семейство, което е изоставил преди години, може да повлияе на романтичните му решения сега, но годеницата му трябваше да е причината той никога да не се среща сериозно с някого.
Макар че защо просто не се срещаше с никого, както Езра, ме объркваше. Дали това беше отвличане на вниманието? Голям среден пръст към семейството му? Лесен секс? Кой знаеше, но това не беше въпрос, който не можех да задам пред Зак. Все пак имах някаква представа за границите.
Случайно плеснах с ръце.
– Това е точно като пътуване! Трябва да спрем в някоя автогара.
– Изгубила ли си ума си? – Попита Зак.
– Възможно е. Случвало ли ти се е да бъдеш толкова уморен, че да надминеш умората и вместо това да се замаяш?
Той притисна сексапилната си уста в плоска линия.
– Отварите са в чантата ми зад седалката. Ще ги извадя веднага щом спрем.
– Какво си ѝ давал? – Попита Кай рязко.
– Дозирах я с отвара за магически буфер, насочена към блокиране на магията на феите, и отвара за жизненост, променена за човешката издръжливост. Може да се наложи да коригирам силата. Властелинът на феите изчерпва силите ѝ.
– Ти си алхимик – промълви Кай. – Не бяхме сигурни.
– Той е най-добрият алхимик на западното крайбрежие. – Дали не бях промълвила? Когато и двамата ме погледнаха, реших, че сигурно е така. Побутнах Зак в ръката. – Гледай си пътя.
– Ще бъда откровен, Кай, – каза Зак, като върна вниманието си към шофирането. – Тя няма да преживее това дълго. Не знам как някой би могъл. Мога само да предположа, че частта от ритуала, която би защитила получателя на връзката, липсва. В противен случай вещицата на Червения Рум също щеше да е мъртва.
Кай погълна това в мълчание.
– Паркирай тук.
Зак спря до къщата на Аарон и направи безупречно успоредно паркиране между два седана. Не ревнувах. В никакъв случай.
Кай се наведе около мен, за да изучи друида.
– Тори може да ти изпрати копия на ритуала, но мисля, че ще е по-ефективно да разгледаш гримоара. – Дълга пауза. – Трябва да влезеш вътре.
– Уау – издишах аз. – Току-що покани големия лош Призрак в дома си.
– За да могат приятелите ти магове да ме нападнат от засада? – Каза Зак, игнорирайки бълнуването ми. Той се подпря с лакът на волана. – Ще пропусна.
– Остави ме да се справя с тях. – Тъмният поглед на Кай се стрелна към мен. – Нямаме време за губене. Ако съм научил нещо от семейството си, то е, че враговете с една и съща цел са най-добрите съюзници.
– Само докато целта е постигната. – Зак потърка тила си. – Да видя гримоара лично би било по-полезно.
Кай кимна. Загледах се мълчаливо, без да мога да повярвам.
– Не правете грешката да мислите, че не мога да се защитя от магове – предупреди Зак. – Ти не можеш да видиш феите ми, но те могат да видят теб.
– Ще имам това предвид. – Кай отвори вратата си и се измъкна.
Зак се намръщи към мен, после отвори вратата си и също изскочи навън.
Седях сама на седалката и примигвах тъпо към светещите прозорци на къщата на Аарон. След това се втурнах в движение, като измъкнах изтощения си задник от камиона.
Маговете ми и най-голямата ми тайна щяха да се сблъскат и знаех, че ще стане грозно.
Назад към част 17 Напред към част 19
