АНЕТ МАРИ – Тъмни изкуства и едно Дайкири ЧАСТ 9

Глава 8

– Здравей?
Разтърках си очите, докато думата звучеше в ушите ми.
– Алоооо? – Повтори сухият, саркастичен глас. Пръстът се заби в челото ми. – Събуди се, червенокоске.
С усилие отворих очи. Ослепителна слънчева светлина ме заслепи, после над мен се появи глава, която блокираше отблясъците. Тънките вежди се извисяваха над синьо-сивите очи на младото лице, а небрежният брюнетски бретон беше заплетен над челото в момчешки стил.
– Надин? – Избързах. Или се опитах да го направя. Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че единственото, което успях да направя, беше да се задавя.
– Ей, не се плаши. – Надин се изправи, сложила ръце на тесните си бедра. – Виктория, нали?
Примигнах многократно, мозъкът ми се опитваше да навакса. Бях в хоризонтално положение, с възглавница под главата си. Над мен беше… горната половина на двуетажно легло? А до леглото беше изчезналото момиче, което отчаяно се опитвах да намеря.
Надин стоеше точно тук и чакаше да проговоря.
Ами, по дяволите. Бях отвлечена. Това беше единственото обяснение.
Надин щракна с пръсти в лицето ми и аз премигнах. С широко отворени очи я зяпнах. Тя изглеждаше… добре. Нямаше синини, изгаряния или порязвания. Чиста, с измита коса, със здравословен розов оттенък на бузите.
– Името ти Виктория ли е? – Попита отново Надин.
Преглътнах, за да върна малко влага в устата си.
– Наричай ме Тори.
– Аз съм Надин. – Тя ми направи бавна оценка, която не беше особено приятелска. В очите ѝ се криеше предпазливост. – Готова ли си да започнем?
– Започвам… какво?
– Ако си тук, значи си дошла да работиш. Не се допускат безделници. – Като ми направи жест да стана, тя се отдръпна от койката. – Не си мислеше, че ще се возиш безплатно, нали?
Измъкнах се от леглото, дрехите ми от вехтошарския магазин бяха измачкани, и тайно пъхнах ръка в задния си джоб. Пръстите ми докоснаха ръба на Дама Пика.
– Къде е тук? – Попитах.
Тя ме изгледа, сякаш бях опасно животно.
– Ти избра това.
Това не беше въпрос, но аз все пак кимнах.
– Да.
– Тогава не се оплаквай. Никой не харесва оплаквачите. – Тя придърпа синята си тениска надолу, въпреки че беше с три размера по-голяма и висеше покрай бедрата ѝ. – Още един съвет. Всеки тук си има история и тя не е твоя работа.
Отворих уста, после я затворих. Преди да кажа каквото и да било – преди да разкрия, че съм тук, за да ѝ помогна – имах нужда от информация. Като се започне от това къде се намирам, кои са „всички“ и дали Призракът е наблизо.
– Хайде. – Тя ми махна с ръка. – Вече си пропуснала закуската.
Запътих се след нея на клатещи се крака и огледах стаята – малка, с две спретнати двуетажни легла, с гладко разстлани закърпени одеяла. В ъгъла стоеше обикновен скрин с четири чекмеджета. Това беше всичко, но хей, поне не беше подземие.
Надин посочи скрина, докато минаваше покрай него.
– Третото чекмедже е твое. Можеш да си избереш дрехи от кошчето.
Последвах я в един коридор с дървени стени. Въздухът миришеше на шкаф с подправки – билки, подправки и сушени зелени неща.
Влязохме в огромна кухня. Плотове от месарски блок, стар газов котлон, значително по-нов хладилник с промишлени размери и огромен остров, който се простираше по дължината на стаята. Край далечната стена имаше здрави рафтове, а върху тях бяха подредени бутилки, флакони и стъклени буркани, пълни с всевъзможни вещества.
На острова двама души стояха над кошници, пълни с прясно откъснати растения. Човекът беше със смугъл тен, къса черна коса и подстригана брада, млад, но далеч по-близо до трийсетте, отколкото до двайсетте. Момичето беше на моята възраст, косата ѝ беше сплетена на плитки, а по бузите ѝ имаше разпръснати лунички, почти невидими на фона на дълбоката ѝ бронзова кожа.
Надин наклони глава към тях.
– Това са Омар и Нехия.
Двойката вдигна поглед от работата си, а неусмихнатите им лица ме накараха да се замисля. Веждите на Омар се смръщиха, а Нехия гледаше с празен поглед. Помахах с половин сърце, докато следвах Надин през вратата навън, навън, на слънце.
Присвих очи, за да се фокусирам, а после спрях.
– Проблем? – Надин звучеше почти самодоволно.
Преглътнах и промълвих:
– Просто, не мисля, че вече сме в Канзас.
Планините са красиви. Обичам планините. Никога през живота ми гледката на планини не е предизвиквала арктически страх, който да ме разтърси.
Стоях в долина, заобиколена от величествени върхове. По склоновете се изкачваха гори, а тучни тревни площи, осеяни с дървета, изпълваха котловината на долината, пресечена от криволичеща река. Когато се завъртях в бавен, ужасен кръг, не видях нищо друго освен ливада и планина. Дървената колиба, от която бях излязла, беше единственото жилище.
Имаше плевня, навес и няколко други стопански постройки. Огромна градина. Оградено пасище. Нямаше гараж. Никакви превозни средства. Нямаше дори път. Защо, по дяволите, нямаше път?
– Значи това е новото попълнение?
Острият глас проряза замаяността ми и най-сетне забелязах хората, разпръснати из имота – две момчета, които излизаха от плевнята, жена, коленичила в градината, по-далечни фигури на пасището, където пасяха коне, кози, овце и шепа крави.
Една жена спря пред мен с кошница с билки под една ръка. В средата на трийсетте, руса коса с къси фалшиви кичури, загоряла кожа и стройно тяло на човек, който прекарва целия ден в работа навън. Строгият ѝ поглед ме обходи от главата до петите.
– Мършава – коментира тя. – Очаквай да натрупаш мускули, Виктория. Вдигането на бали сено в продължение на няколко седмици ще те тонизира.
– Ех. – Не знаех какво да кажа. Нито една дума не изникна в главата ми. Обикновено безмълвието не беше проблем за мен, но точно сега? Бях безмълвна.
– Тя се казва Тори – съобщи Надин на жената. – Тори, това е Морган. Тя командва винаги, когато той не е тук, така че прави каквото ти каже, или ще ти наръга задника.
Като познавач на хитростта почти се усмихнах – само че Надин не се усмихваше. Не се усмихваше и Морган. Бяха смъртно сериозни.
Изкашлях се неловко.
– Кой е „той“?
Очите на Морган се свиха.
– Той е този, който те доведе тук. Ако искаш да останеш, тогава ще свършиш своя дял от работата. Ако не го направиш, ще отговаряш пред него.
Отново имаше тази дума. Работа. Какво представляваше това място? Лагер за избрани роби?
Надигнах се и срещнах скрежния поглед на Морган със своя.
– Слушай, не знам как останалите от вас са се озовали тук, но аз нямам никаква представа къде се намирам, какво е това място или кой е той, освен един страшен пич в черно. Така че какво ще кажете да ми дадете истинско обяснение вместо цялата тази неясна враждебност?
Морган подаде кошницата си на Надин, след което се изправи пред мен.
– Ако искаш отговори, ще трябва да ги заслужиш. Може би не си чула Надин, но аз командвам тук и ще говориш с мен с уважение.
– Ако искаш уважение – отвърнах аз, като държах на позицията си, – ще трябва да го заслужиш.
Тя ме хвана за китката и ме дръпна напред, докато извиваше ръката ми – основна маневра за хвърляне на бойно изкуство. Старите ми тренировки по таекуондо се задействаха и аз разчупих хватката ѝ. Юмрукът ми се откъсна и я удари в гръдната кост.
Тя отново ме хвана за китката и този път нямах възможност да се защитя, преди да ме прехвърли през рамо. Ударих се в земята, хриптейки.
Въздухът затрептя, после над мен се появи фигура – озъбени зъби в котешка муцуна. Огромна бяла котка приклекна над мен, ръмжейки в лицето ми. Задуших се, парализирана.
Морган се приближи, навеждайки се над мен и гигантската котка.
– Тори, запознай се с Ниари, моята пазителка. Тя не обича, когато хората се опитват да ме ударят.
Извитите кучешки зъби на котката се оказаха на сантиметри от носа ми. Морган изплези език и котката вдигна глава. С елегантно безгрижие котешкото чудовище скочи от мен и седна до господарката си. Жълтите му очи, лишени от зеници, блестяха като кристали.
Бавно седнах, приковала вниманието си към котката, докато маймунският ми мозък ми крещеше да бягам. Съществото приличаше на бяла пантера и може би щях да повярвам, че е екзотичен албинос, ако не бяха неестествените очи и двете му опашки, чиито върхове слабо светеха с магия. Дали беше фея?
– Ти друид ли си? – Попитах предпазливо.
– Аз съм вещица, – поправи Морган. – Новият ти господар обаче е друид, така че очаквай да срещнеш много фейри наоколо. И честно предупреждение, момиче. По-добре ги уважавай, иначе няма да доживееш да се поучиш от грешките си.
В мен се надигна отвращение и трябваше да се боря, за да го задържа далеч от лицето си. Новият ти господар.
Засрами се. Това. Са. Глупости.
Никой не беше мой господар, дори друидът на тъмните изкуства, който беше надхитрил Кай и беше избегнал най-добрите митици на „Врана и чук“. Умът ми се завъртя, докато се опитвах да си припомня всичко, което Кавери, Езра и Аарон бяха споменали за друидите. Не много, освен че вещиците не ги харесваха, а Морган изглежда беше изключение от това правило.
Що се отнася до Призрака, единственото, което знаех за него, беше, че е мошеник, който отвлича тийнейджъри и чиито жертви никога повече не са виждани. Е, аз бях на път да разваля перфектния му рекорд.
Изправих се на крака и се избърсах, готова за втория рунд.
– И така?
Устните на Морган се свиха.
– Надин ще ти покаже всичко, за да знаеш къде е всичко. След обяд ще можеш да започнеш в обора. Може да ти се стори, че преживяването е поучително. – С последна подигравка тя се отдалечи, а фаената пантера я последва в плавна прозявка.
Както ми беше заръчано, Надин ме разведе. И ако преди се страхувах, сега се страхувах и бях напълно объркана.
Нямаше подземия. Никакви уреди за мъчения. Няма смъртни ями, пълни с трупове на жертвите на Призрака. Нямаше стенещи роби, приковани към стените с изрязани от главите им очи. Добре, може би въображението ми беше избягало, но нищо на това място не подсказваше, че то принадлежи на прочут мошеник на тъмните изкуства.
Е, почти нищо.
Странни черни фигури се спотайваха сред дърветата, а очите им улавяха светлината, когато се приближаваха твърде близо до слънчевата поляна. Двойка огромни, космати вълци се излежаваха на пасището и пазеха добитъка с кристално ясни червени очи. Рафтовете в кухнята бяха отрупани с отвари, прахове и страховито светещи отрови.
Имаше и „алхимична градина“, в която ми беше забранено да влизам – макар че Надин ми каза, че мога да не се подчиня на тази заповед, ако искам да умра от ужасна смърт. Някои растения бяха смъртоносни при допир.
Екскурзоводът ми обаче едва ли щеше да признае тези неща. Надин ми показа зеленчуковата градина, ябълковата градина и ягодоплодните храсти край дърветата. Разгледах фермата – обор за добитъка, кошари с тлъсти прасета, лежащи в калта, и кокошарник, покрит с пера. Вътре в къщата тя ми показа банята, кухнята, трапезарията и малка дневна с рафт за книги от пода до тавана. В мазето имаше още няколко стаи с двуетажни легла и още две бани.
Посочи ми и стълбите към второто ниво, със затворена врата отгоре, и ми каза да стоя настрана. Второто ниво било неговият личен етаж и ако се кача там, ще се върна на основното ниво като труп.
Слушах мълчаливо описанията ѝ. Отначало се опитах да я въвлека в разговор – опитах се да разбера истинските ѝ мисли за това място. Докато не знаех, че няма веднага да избяга при Призрака и да ме издаде, не можех да разкрия статута си на неин евентуален спасител. Но с всеки мой въпрос Надин ставаше все по-враждебна, докато не се отказах.
Другите работници в странната ферма на Призрака бяха също толкова отблъскващи. Срещнах няколко тийнейджъри на възрастта на Надин, няколко младежи като мен и Терънс – възрастен мъж с тъмна кожа, очила със златни рамки и тихо намръщено лице. Той беше третият по ред след Морган и Призрака. И накрая, но не на последно място, се разминахме с едно слабо момиче с къдрава черна коса, не по-голямо от дванайсет години. Призракът също нямаше никакви задръжки да краде малки деца. Хилядолетният поглед на детето ме смрази до кости.
Общо взето, имаше десет отвлечени като мен, двама възрастни, които ги държаха в подчинение, и мистериозният „господар“ на къщата.
Обядът беше мрачен. На дългата дървена маса за хранене бяха сложени огромна салата, твърдо сварени яйца и меки кифлички, поднесени с домашно масло. Напълних чинията си и седнах на една пейка, а единайсетте митици заобикаляха масата, докато се хранеха мълчаливо. Не видях и следа от Призрака.
Искаше ми се да намразя храната си. Исках да изрева за робската храна, насилието и гладуващите беззащитни затворници. Но… по дяволите, беше прекалено вкусно. Салатата можеше да бъде само от прясно набрани зеленчуци от градината, яйцата – от кокошките в кокошарниците, кифличките и маслото – направени от нулата в същата тази кухня. Погълнах чинията си, изчаках, докато повечето хора свършат, и отново натоварих чинията си.
Никой не каза нищо за втората ми порция. Всъщност никой не каза нищо, а аз почувствах подозрителни погледи върху себе си и реших, че причината за мълчанието е моето присъствие. Не искаха да говорят пред мен. Страхуваха се да говорят. Можех да усетя страха и враждебността във въздуха.
От какво точно се страхуваха? Че ще ги нападна? Или че ще им навлека неприятности с Призрака? Нима той им беше забранил да говорят с мен? Каквото и да беше, виждах, че дори и в отсъствието си, Призракът ги управляваше с железен юмрук, изкован от ужас.
След обяд за първи път опитах от робството. И имаше вкус на гадост. Буквално.
Всяко животно във фермата какавидираше. Обилно. Първата ми работа беше да го почистя. Кравешки изпражнения. Конски изпражнения. Кози и овчи изпражнения. Свински, пилешки и по някаква глупава причина заешки изпражнения. Защо зайци? Призракът жертвал ли е тяхната пухкава прелест в ритуалите си за тъмни изкуства?
Изръмжах, докато изгребвах вонящата тор от обора. Това беше глупаво. Толкова глупаво. Бях отвлечен затворник! Къде беше моята влажна подземна килия? Защо не можех да мрънкам във вериги, вместо да се ровя в лайна в обора?
С болки в гърба и мехури по ръцете спрях в сенчестия вход на обора, за да си поема дъх. Ниското слънце пламтеше над западните върхове и аз примижах с копнеж към него. Тази долина можеше да се намира на разстояние от час до стотици километри от града, а единственото, което знаех със сигурност, беше, че на запад се намира океанът. Домът беше натам.
Домът. За моя изненада думата не ми навяваше мисли за апартамента на Джъстин или за новото ми жилище в мазето. Извика ми се образът на слабо осветената кръчма „Врана и Чук“. Моят бар, застлан със столове, бутилките с алкохол, подредени точно така, както ги харесвах.
Потръпнах, но затиснах надигащия се страх. Не можех да се пречупя, колкото и безнадеждно да изглеждаше това.
Мислех, че базата на Призрака ще бъде в града – някъде, където ще имам шанс да избягам. Но в средата на нищото? Малко ранчо в отдалечена долина без път? Фермата беше предимно самодостатъчна – от огромните градини до слънчевите панели на покрива на колибата. Но тя не беше достатъчно голяма, за да отглежда храна за всички животни. Някой беше доставил бали сено.
Щях да намеря начин да избягам, който не включваше преходи през планинската пустош. Да копаеш лайна беше по-добре, отколкото да те изяде мечка… макар и не много.
Очите ми се стрелнаха към пасището, където бях видяла двойката вълци, но те бяха изчезнали. Докато сенките се простираха по тучната трева, избърсах потта от челото си. Ще разбера това. Ще успея да се върна.
– Вече се бавиш?
Скочих, лопатата изпадна от ръцете ми и се строполи на пода. Надин се беше появила зад ъгъла на плевнята, с празна кофа в едната ръка.
– Почти е време за вечеря – каза ми тя категорично. – Прибери си нещата и се върни в къщата.
Тя изчезна в сенчестия хамбар. Върнах лопатата на мястото ѝ и зачаках на слънчевата пътека, наблюдавайки как останалите се отправят към къщата.
Минута по-късно Надин излезе и спря.
– Какво правиш?
– Чакам те?
– Защо?
– Защо не?
Очите ѝ се свиха.
– Ние не сме приятелки.
Уау, грубо.
– Толкова ли съм неприятна?
– Ти си нова – каза тя обвинително.
– И? Аз съм тук, също като теб.
Тя сгъна ръце и ме погледна със същия оценяващ поглед – студения, недружелюбен.
– Когато той те попита защо си дошла при него, какво каза?
– Казах… че искам нов живот.
– И тогава той ти даде възможност да избираш.
Кимнах, изненадана, че Призрака следва един и същ сценарий за всяко отвличане.
– Знаеше ли, че подписваше договор за това?
– Поискала си нов живот, както всички останали, и си го получила. Ако не ти харесва, няма да се задържиш дълго.
Въпреки слънчевата светлина през мен премина хлад. Не бях сигурна как да тълкувам тона ѝ, но думите звучаха предупредително. Може би трябва да симулирам повече ентусиазъм за изгребване на говна.
С високо вдигната брадичка тя мина покрай мен. Вървях след нея и дъвчех долната си устна. Призракът преследваше уязвими млади митици, които нямаше къде да отидат, и ги води тук, за да… работят тежък труд във фермата му? Защо друид на тъмните изкуства изобщо имаше нужда от ферма? Сигурно имаше по-лесни начини да се изхранва.
Това, което особено ме притесняваше, беше защо Призракът трябваше да продължава да отвлича хора. Къщата беше почти напълно снабдена с работници. Ако те бяха затворници, които не можеха да си тръгнат, Призракът би трябвало да е готов. Какво се беше случило с работниците, че трябваше да продължава да ги замества?
Нервните въпроси все още се въртяха в ума ми, когато Надин спря. Забавих ход, като сканирах пътя напред. Последните няколко отцепници, тръгнали към къщата, също бяха спрели и всички бяха вперили поглед през долината към сенчестия източен склон.
– Какво е това? – Попитах.
Надин посочи.
– Той се върна.
Кожата ми настръхна и погледнах отново.
Той излезе от сенките, които се простираха от гората – тъмна фигура в същото дълго палто, което беше носил при отвличането ми, с вдигната качулка. Четири черни вълка трополяха по петите му, петият беше отстрани. Дори от другия край на долината можех да разбера, че е сложил ръка на раменете му.
Да, беше толкова огромен, че този, висок човек, можеше небрежно да сложи ръка на гърба му.
Надин се втурна в движение, стъпките ѝ бяха трескави. Забързах след нея, а стомахът ми се сви. Щеше ли да ни накаже, ако стигне пръв до къщата? Не разбирах как трябваше да се случи всичко това. Никой не ми беше обяснил нищо.
Стигнахме първи до хижата. Надин събу обувките си и ги запрати на рафта до вратата. Свалих гумените ботуши, които носех за чистене на лайна, с облекчение, че маратонките ми бяха пощадени. Трябваше да ги използвам добре снощи, като избягам по дяволите от Призрака.
Докато се изправях, вратата се отвори. Призракът стоеше на прага. Вълците му бяха изчезнали, но страхът все още се носеше по гърба ми. Въпреки че сенките изпълваха качулката му, скривайки лицето му, усетих очите му върху мен и сърцето ми подскочи.
Той скъси разстоянието между нас, а след това мина покрай мен. Прекоси площадката пред къщата, изкачи се по стълбището, изчезна в стаята на върха и затвори вратата с тихо щракване.
Обгърнах се с ръце, наведох глава и побързах да отида до банята, за да се измия преди вечерята. Призрака беше в къщата и усещах разликата във въздуха.
Господарят си беше у дома.

Назад към част 8                                                                      Напред към част 10

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *