Джанин Фрост-Първа капка малиново-книга 1-част 38

Глава 36

Пик усети вибрацията в джоба си дори през вятъра, който развяваше дрехите му. Той измъкна мобилния си телефон и надеждата му подскочи, когато видя номера на обаждането.
– Денис! – Извика той, докато отговаряше на обаждането. – Къде си?
На заден план се чу ужасен, смразяващ Боунсте вой, преди Спейд да чуе слабия глас на Натаниел.
– Бързай. Не мога да и помогна. Дори не мога да кажа коя е тя…
– Къде е тя? – Избухна Спейд. Щеше да убие тази гнила гад, ако нещо се беше случило с нея. Щеше да изтръгне плътта от Боунсте му…
– Под един от двата търговски кея във Vieux Port, Марсилия. Бързай.
Пик прокле, докато затваряше слушалката. До Марсилия имаше повече от час и половина път, дори и с най-бързата си скорост. Можеше ли Денис да задържи демона толкова дълго?
Той насочи тялото си като куршум на север, дори докато набираше номера на Криспин. Той вдигна още на първото позвъняване.
– Тя е под един от двата търговски кея във Vieux Port, Марсилия. Демонът е там. Къде си ти?
– Все още съм в Ла Кондамин, на почти два часа път – отвърна Криспин с нескрито разочарование.
А Менчерес беше още по-далеч, в Генуа.
– Пристигай там колкото можеш по-бързо – каза Пик и затвори слушалката.
Той насочи цялата си енергия не към тялото си, а към една точка на югозапад в далечината. Трябваше да е там. Не тук, а там. Сега. Денис имаше нужда от него. Върви по-бързо.
В съзнанието му се появиха миговете на сгърченото тяло на Жизелда в дъното на оврага – косата и беше почервеняла от кръвта, лицето и беше замръзнало от болка, а тялото и все още беше по-топло от снега наоколо. Тя беше умряла само няколко часа преди той да пристигне в този ден. Съзнанието колко малко време е минало между пристигането му и смъртта и го преследваше повече от век, но сега щеше ли да изгуби Денис само с няколко минути?
Той нямаше да се провали. Не можеше. Отиди. По-бързо.
Земята под него се размиваше в нищото. Единствено водната шир на хоризонта имаше значение и го примамваше с шепота: Тя е тук. Ако се концентрираше достатъчно, му се струваше, че почти усеща Денис, че усеща вкуса на борбата и срещу демона като киселина на езика си.
Отиди. По-бързо.
Времето минаваше. Тъмната вода в далечината се превърна в нещо повече от мъгливо петно ниско в небето. Сградите по морския бряг кристализираха и се превърнаха в нещо повече от деформирани, неясни буци. След още няколко минути той успя да различи забележителността базилика със златната статуя на Дева Мария, която сякаш надничаше от Марсилия. Той промени леко посоката, за да се насочи към Vieux Port. Вече не оставаше много време. Хайде, Денис. Продължавай да се бориш.
Няколко минути по-късно се появиха очертанията на кейовете. Пик рационализира още повече тялото си, опитвайки се да избегне и най-малкото съпротивление на вятъра, а капацитетът на силата му бе в зенита си. Все още не можеше да види какво има под кейовете. Все още не беше под правилния ъгъл, все още беше твърде високо…
Пик се спусна толкова ниско, колкото можеше да слезе, без да рискува да се блъсне в някоя от конструкциите между него и целта му. Дори и с ревящия вятър, първият вой достигна до острия му слух. Звучаха като крясъци на прокълнати. Дали това бяха звуците на Денис, който все още се бореше с демона, или на Раум, който се хилеше за победата си?
Отиди.
БЪРЗО.
В следващите няколко секунди, които сякаш се разтеглиха като изкривяване на времето, той забеляза подножието на кейовете. Звуците дойдоха от най-близкия до него. Спейд се съсредоточи върху него, виждайки мъжка буца, която трябваше да е Натаниел, да лежи на пясъка. Но пред него във водата, дълбока до коленете, две форми се сблъскаха в жестока битка.
Две форми. Сърцето на Спейд сякаш се взриви в гърдите му. Денис все още беше жива.
И все пак знаеше, че силите му намаляват. Загубата на кръв от битката, съчетана с изразходването на цялата му сила, за да я достигне толкова бързо, караше Спейд да се чувства почти замаян от настъпващата слабост. Беше пристигнал навреме, за да се пребори с демона, но не му беше останала почти никаква енергия.
Всичко, което трябва да направя, е да го задържа, докато Криспин дойде – мрачно си помисли Спейд. Трябваше само да задържи Денис жива толкова дълго. Можеше да го направи. В крайна сметка демонът можеше да няма сребро.
Фигурите, вкопчени в смъртоносна схватка, ставаха все по ясни с всяка изминала секунда. Спейд никога не беше виждал демона преди, но дори и на такова разстояние беше очевидно, че нито един от двамата не е в човешки образ. Две еднакво ужасяващи чудовища се блъскаха едно в друго в прибоя.
Умно момиче – мисълта премина през съзнанието му. Денис сигурно е завлякла демона в солената вода, знаейки как ще го нарани. Още няколко секунди показаха, че едно от съществата държи блед, костелив нож. Спейд не можеше да определи кое е Денис. Едното от съществата имаше луковични мускули, огромна, деформирана глава и мощно тяло, покрито с кожа, която сякаш беше покрита с мехури. Другото беше също толкова голямо, с вид, който сякаш произлизаше от най-гротескната версия на гроба.
Пик се насочи към тях, като премести ръцете си отпред, за да изправи юмруците си в права линия. В ожесточението на битката им никой от двамата не забеляза приближаването му. В ушите му прозвучаха ръмженето и воят на яростта им, а единият от тях вече му беше много познат.
Той се вряза с цялата си скорост в огромното същество с мехурчеста кожа, като го отблъсна от другото. Удари и двамата в мекия пясъчен насип, покривайки съществото с морска вода и собственото си тяло. Огромният удар зашемети и Пик, но той принуди тялото си да се извие, задържайки съществото върху себе си. Ръцете му се увиха около борещата се фигура, борейки се да задържат главата и в заключено положение. Съществото се поклащаше и мяташе толкова силно, че Спейд знаеше, че ако не го пусне скоро, ръцете му ще бъдат изтръгнати от гнездата.
– Денис, сега! – Опита се да изкрещи той, но солената вода и пясъкът напълниха устата му. Цялата му глава беше под вода. Тя не можеше да го чуе, а може би беше твърде далеч психически, за да разбере.
Ноктите на съществото се впиха в ръката, която Пик бе закрепил около врата му, и я разкъсаха. Дърпаха. Болката и натискът се натрупваха в тялото на Спейд, но той не се пусна. Щеше да се наложи да го разкъса на парчета, преди да пусне това чудовище обратно при Денис…
В ушите на Пик се разнесе писък, непоносим дори в пашкула от вода и пясък. После това надигащо се, мятащо се в хватката му същество започна да се тресе, ноктите му вече не се впиваха в Пик, а се изплъзваха. Морето сякаш кипеше около него, пяната замъгляваше и малкото зрение, което имаше, докато не видя нищо друго освен пенещо се бяло. И тогава двайсеткилометровото същество отгоре му започна да се свива… докато не се отдръпна и в кожата му не се впиха свежи нокти.
Спейд позволи на другото същество да го издърпа нагоре, без да отблъсква чудовищните ръце, които го бяха сграбчили. Той примигна, опитвайки се да се освободи от пясъка в погледа си, но все още можеше да различи бързо разлагащото се тяло в краката си. Очните му ями бяха почернели, а от едната все още стърчеше костен нож. След това Спейд се обърна обратно към грамадната форма на голямото, хищно зомби, което навеждаше глава към него.
– Дръпни се, не знаеш дали това е тя! – Изкрещя Натаниел.
– Да, знам – отвърна Спейд, като нежно хвана изкривените ръце и пренебрегна игличките болка от все още забитите в него нокти. – Всичко е наред, скъпа. Вече можеш да спреш. Погледни го. Ти го направи. Той си отиде.
И тя го направи, колкото и невероятно да беше това. Прекрасна, смела, нежна Денис. Убиец на демони.
Тези нокти се измъкнаха от ръцете му и тази зверска глава се отпусна, гледайки надолу, сякаш засрамена. Спейд не се поколеба. Придърпа я в прегръдката си, като отбеляза с ирония, че във формата, която беше избрала, изтръгната направо от онази ужасна новогодишна нощ, сега бяха на еднакъв ръст.
– Всичко е наред, скъпа – повтори той и я погали. – Всичко е свършено. Вече можеш да се върнеш при мен, Денис, върни се…
През няколкото минути, които бяха нужни на Натаниел да пропълзи, миришейки силно на кръв, тялото на Раум се бе превърнало в кости в прибоя, а Денис се бе превърнала отново в себе си. Пик държеше единия си крак стъпил върху останките на демона, докато сваляше ризата си и я покриваше с нея. Повечето от дрехите и бяха разкъсани отвъд границите на приличието в битката с Раум или разкъсани от тялото и, разширяващо се до много по-големи размери.
– Пик – прошепна тя накрая, а в погледа и искряха сълзи. – Ти ме познаваше. Дори така, ти знаеше, че съм аз.
– Разбира се, че знаех – отвърна той, като я държеше здраво. През него премина огромно облекчение, смесено с радост, тъй като паниката от последните няколко часа се освободи. Денис беше в безопасност. Тя беше цяла. Той не искаше нищо повече от живота.
– Не можах да го направя – каза тя с мек глас. – Съжалявам, че те притесних и че ударих Оливър, но не можех да му дам Натаниел. Това щеше да унищожи нещо в мен, което отказвам да загубя, а и не можех да рискувам Раум да ти отмъсти за онези солни бомби.
– Не искам да говоря за това сега. – Да, той все още беше разстроен от това как тя бе рискувала толкова безразсъдно, но в момента не искаше да я ругае. Беше прекалено доволен, че е жива.
Тя си пое дълбоко, накъсано дъх.
– Спейд… марките вече са постоянни. Само Раум можеше да ги премахне, а той е мъртъв. Не мога да умра такава, каквато съм, освен ако не ми избодеш очите с онзи демоничен нож, но ще остана такава. Ако не можеш да се справиш с това, че съм сменяща формата си, ще те разбера…
– Глупаво момиче – прекъсна я той, отдръпна се, за да погледне в лешниковите и очи. – Според това, което току-що каза, сега си в по-голяма безопасност, отколкото някога би била, дори като вампир. Така че не ми пука за това, че от време на време променяш формата си. Можеш да се превърнеш в зомби, върколак или отново в котка. Каквото ти хрумне. Аз все още ще бъда там и все още ще бъда лудо влюбен в теб.
Тя го прегърна яростно.
– Толкова много те обичам – задави се тя.
Спейд отвърна на прегръдката и със същата страст, като чувството на радост и облекчение се задълбочи още повече. Той имаше предвид това, което беше казал. Ако Денис беше вампир, добре, среброто беше лесно да се намери, но демонските ножове? Единственият, за който знаеше, все още се намираше в костеливата очна ямка на трупа на Раум и Спейд щеше да стрие останките на демона на прах, за да не може да се изковат други оръжия от него.
Дори когато все още го притискаше до себе си, Денис започна да се смее.
– Натаниел може да ми покаже как по-добре да контролирам промените, но дори и така, никога повече няма да се притесняваш, че ще се превърна в котка. Нима не знаеш? Аз съм алергична към котки.

Назад към част 37                                                                Напред към част 39

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!