ТРИША
– Просто си тръгвай – изръмжа ми Крит. Беше уплашен. Можех да го видя в очите му. Знаеше, че мащехата му няма да го удари прекалено силно. Но тя нямаше никакви ограничения спрямо мен. Не ми пукаше обаче – нямаше да ѝ позволя да го нарани.
– Не – отвърнах аз, като станах от масата, където с Крит закусвахме след училище. Не трябваше да ядем зърнената храна без разрешение. Тя беше само за закуска. Но и двамата бяхме гладни и си мислехме, че имаме време, преди тя да се прибере. Ако тя не лежеше на дивана и не гледаше безсмислени токшоута с бира в ръка, когато дойдохме, това означаваше, че е излязла и няма да се прибере до по-късно.
– Какъв ЕБЕЦ? – Изпищя тя, когато Крит се изстреля от стола си и застана пред мен. Разбира се, сега той беше по-висок от мен, но все още беше по-млад. Трябваше да го защитя. А не обратното.
Опитах се да го избутам настрани, но той не помръдваше.
– Стой зад мен – предупреди той с много по-командващ глас, отколкото бях свикнала да чувам от малкия си брат.
Това я накара да се расмее – твърд, садистичен смях.
– Какво, момче, мислиш, че ще защитиш от мен онази малка, жалка курва, само защото си по-голям от мен?
Тя направи крачка към Крит и цялото му тяло се напрегна.
– Няма да го направиш. Да ме нараниш. Мен – каза тя с мек глас, от който ме побиха тръпки. – Аз съм майка ти. Няма да ме докоснеш.
– Искахме да закусим. Цял ден бяхме на училище и бяхме гладни. Обядът не ни засити – обясни Крит. Чух как малкото момче излезе от него. Онова уплашеното, което винаги се опитваше да вразуми побърканата си мащеха. Нямаше да му позволя да я докосне, за да ме защити. Никога нямаше да си го прости.
Придвижих се бързо и скочих пред него.
– Махай се оттук, Крит – изкрещях му и едва имах време да се подготвя за шамара по лицето си.
– СПРИ! Мамо, престани! – Поиска Крит и усетих как ръцете му се вкопчват в ръцете ми.
– Глупава, глупава, грозна курва. – Тя ме засипа с думи, които според нея ме нараниха. От човек, за когото ме е грижа, може би щяха да го направят. Но тя цял живот ме е наричала с имена. Не ме интересуваше какво казва за мен.
Първоначално тя се отдръпна, а Крит се опита да ме отмести от пътя. Но вместо това замахът ѝ се удари в наранените ми ребра. Писъкът, който се изтръгна от мен, прозвуча сякаш идваше от друго място, докато в зрението ми се образуваха черни петна и аз се сгромолясах на земята, опитвайки се да дишам.
Чух Крит да крещи, но не можех да помръдна. Болката беше парализираща и все още не бях успяла да си поема дъх. Всички черни петна се свързваха, докато не остана само мрак.
***
– По дяволите, Триш, събуди се. – Отчаяният глас на Крит ме разтревожи.
Борех се да отворя очи. Болката беше започнала да отшумява. Отново дишах. Огледах се и се опитах да седна, в случай че лудата жена, която наричахме майка, се готвеше да удари отново.
– Бъди спокойна. Тя си отде – каза Крит, като притисна ръка към рамото ми, за да ме предпази от ставане. – Вероятно няма да се върне тази вечер.
– Сигурен ли си? – Попитах, след което изтръпнах, защото се бях опитала да се преместя. Болката беше налице, но ако не се движех, всичко беше наред.
Крит изглеждаше ядосан, докато кимаше.
– Да. Ударих я. Никога не съм я удрял. Бях уплашен, защото не мърдаше, и адски ядосан, че трябваше да се занимаваш с нейните глупости. Просто се изпуснах. – Той въздъхна и сведе глава. – Тя каза, че ще се обади на полицията.
Крит беше ударил майка си. Точно това, от което се опитвах да го предпазя. По-късно щеше да се чувства виновен за това. И щеше да се пита за себе си.
– Ако ченгетата дойдат тук и ме видят в този вид, тя ще бъде затворена. Тя няма да се обади на ченгетата. Опитва се да те сплаши – уверих го аз.
Той кимна и изправи рамене, сякаш се опитваше да бъде смел.
– Трябва да отидеш на лекар. Ребрата ти изглеждат зле, Триша.
Ако отидех в болницата, щяха да ни отнемат от нея и щяхме да бъдем разделени в приемни семейства или групови домове. Не исках да позволя това да се случи. Не можех да го защитя там. Той имаше нужда от мен.
– Не рискувам. Само ми помогни да се изправя, а после ще имам нужда от помощ, за да го увия здраво – казах му.
Той се взираше в мен с разочарована гримаса. После изръмжа гневно.
– Аз вече не съм малко дете. Кога ще видиш, че мога да се грижа за себе си, Триша? Спри да се нараняваш заради мен! Аз мога да защитя и двама ни. И искам да отидеш на лекар.
– Ще ни разделят – напомних му аз.
Той изглеждаше победен.
– Може би. Но поне няма да те бият.
– Няма обещание за това, ако ни махнат от тук. Тук поне знам какво да очаквам и имам теб.
Крит се наведе и целуна върха на главата ми.
– Един ден няма да живеем така. Ще имаме истински живот. Ще бъдем свободни.
Сълзите изгаряха очите ми. Кога малкият ми брат стана този, който ме утешаваше?
РОК
Днес Триша не беше на училище. Бях гледал как брат ѝ и приятелят му слизат от автобуса, но тя не беше с тях. Момчето ме изучаваше, докато минаваше покрай мястото, където стоях. Сякаш се опитваше да реши нещо. Сините му очи толкова много приличаха на тези на сестра му. И в тях имаше един призрачен поглед, който си спомнях, че бях виждала в тези на Престън, когато бяхме по-млади.
Нещо не беше наред.
Това чувство остана с мен през целия ден. Когато удари последният звънец, не се отправих към къщата на игрището. Насочих се към залата за осми клас. Бях намерил брат ѝ.
Крит вървеше към вратата, водеща навън, когато стигнах до неговата страна на сградата.
– Крит – извиках аз. Между нас имаше тълпа от деца и знаех, че ако той излезе през тази врата, тогава ще го изгубя в бързината.
Той се обърна и очите му веднага ме намериха. Което вероятно се дължеше на факта, че бях с повече от глава по-висока от повечето от тези деца.
След като каза нещо на приятеля си, той се промъкна през тълпата и си проправи път обратно към мен. За щастие приятелят му продължи навън. Крит придърпа чантата си с учебници по-високо на рамото си и застана по-изправен, което направи високата му, слаба фигура да изглежда още по-висока.
– Какво искаш от нея? Тя не е някоя мацка, която можеш просто да прецакаш и да продължиш напред. Тя никога не би спала с теб. Тя е добро момиче. Освен това си има неприятности, с които трябва да се справя, и играч като теб не би я разбрал. Така че се отдръпни от нея, ако я търсиш само като такава, която да прибавиш към многото си.
Бях впечатлен. Нито веднъж не се поколеба в искането си. Беше се застъпил за сестра си и не се страхуваше от факта, че мога да го пречупя на две. Това момче ми хареса.
– Не тичам след нея, за да спя с нея. Харесвам я. Много – уверих го аз. – Къде беше тя днес?
Крит се намръщи, сякаш не беше сигурен, че ми вярва. Но аз виждах, че в очите му има надежда. Той искаше да я харесам.
– Тя е наранена – отвърна той бавно и можех да кажа, че сдържа нещо.
– Как е наранена? – Попитах, като ми се искаше да не съм чакала целия проклет ден, за да разбера защо не е в училище.
Той отвърна поглед от мен и челюстта му се сви. След няколко твърде дълги удара на мълчание започнах да си мисля, че няма да ми каже. Накрая обърна поглед обратно към мен, а болката в очите му не ме накара да се почувствам по-добре.
– Мама я удари. Тя и без това имаше разклатени ребра. И тя я удари там отново. Опитах се да и помогна. – Той спря и очите му се насълзиха, когато по лицето му се появи твърдост.
По дяволите.
– Тя е вкъщи с майка ти? – Попитах, като се опитвах да не позволявам на ужаса, който блъскаше в гърдите ми, да се появи на лицето ми. Детето имаше нужда да бъда силен. Беше на път да се срине, а той се бореше с това.
– Аз . . . Аз… ударих мама. Когато Триша се свлече на земята, не издържах и просто…- Той погледна надолу и видях, че преглъща трудно.
– Майка ти махна ли се? – Попитах го.
Той кимна.
Ебаси майката. Защо майка ѝ я е ударила? Болните хора нямаха нужда да се възпроизвеждат. Бог е трябвало да въведе това като правило.
– Да. Беше ядосана, но и течеше кръв. Тръгна си и не се върна тази сутрин. Триша изпитваше силни болки и аз я убедих да остане в леглото. Тя трябва да се оправи.
– Ще те заведа вкъщи – казах му, хванах го за ръката и се отправихме към изходните врати. Тази нощ нямаше да заспя, ако не бях видял Триша със собствените си очи.
Крит се опита да издърпа ръката си.
– Пич, пусни я. Вече си изпуснах автобуса. Имам нужда от превоз. Не е нужно да ми чупиш ръката.
Не знаех, че хватката ми е толкова силна. Пуснах го.
– Съжалявам – промълвих.
Той разтърси ръката си, сякаш за да възвърне усещането в нея, но продължи да върви до мен.
– Нямаш ли тренировка по футбол? – Попита той, като погледна назад към игрището, на което би трябвало да отида преди двайсет минути.
– Да – отвърнах аз и дръпнах вратата на разбития пикап на баща ми. Можех да го карам само когато той работеше през нощта и спеше по цял ден. Това беше тази седмица. Трябваше само да го заредя с бензин и да го измия.
– Ще успееш ли да играеш в петък вечер, ако пропуснеш? Чух, че търсачите са те наблюдавали през целия сезон.
Ако баща ми разбереше, че съм пропуснал тренировка, щеше да е бесен. Единствената причина, поради която не ме беше изгонил, беше, че можех да играя футбол. Харесваше му да знае, че момчето му ще стане нещо.
Когато бях по-малък, той ме беше оставил с майка ми и почти не ме беше посещавал. После един ден в гимназията го бях помолил да ми позволи да играя футбол и той беше развълнуван от това. Когато треньорите ме похвалиха и аз станах звездата на отбора, татко ме беше отдалечавал от майка ми все повече и повече.
В деня, в който се прибрах от училище и намерих всичките си вещи опаковани на задната седалка на пикапа му, майка ми стоеше на верандата с мъжа, с когото се срещаше. Тя обясни, че има нужда от живот и че е ред на баща ми да се грижи за мен. Освен това вече не можела да си го позволи.
На следващия месец тя се премести в друг щат и оттогава не бях чувал нищо за нея.
Така че татко беше всичко, което имах. Човек, който обичаше само това, което можех да направя. Не и мен.
– Ако не успееш да играеш, всички ще бъдат ядосани. Не можем да победим Делфините без теб.
Щях да играя. Треньорът щеше да се ядоса и щеше да ме накара да си платя за това с по-дълги тренировки. Но щеше да ми позволи да играя.
– Ще играя. Кажи ми как да стигна до дома ти.
Крит посочи наляво.
– Тръгни по главната улица, докато не излезеш почти извън града. След това завий надясно към Фортс Роуд. Петото ремарке отляво.
Фортс Роуд се намираше в лошия район на Сий Бриз. Бях минавал по този път веднъж с майка ми, когато бях дете. Тя беше купила трева от някого там. Не живеехме в добра част на града, но не беше толкова зле. И татко имаше апартамент, който не беше толкова лош. Беше по-добър от къщата, в която живеех с мама.
Но Фортс Роуд… . . По дяволите. Триша не биваше да е там сама.
– Не е чак толкова лошо. Престани да изглеждаш толкова ужасен – измърмори Крит.
Започнах да споря с него, но го оставих. Нямаше нужда да го карам да се чувства зле.